Джулиан Барнс
История на света в 10½ глави (12)

½.
В скоби

Искам да ви кажа нещо за нея. Настъпил е онзи среднощен час, когато завесите не пропускат светлина, единственият шум от улицата е хленчът на някой прогонен Ромео, а птиците още не са започнали своите рутинни, но ободрителни занимания. Тя лежи на една страна с гръб към мен. Не мога да я видя в тъмното, но мога да ви начертая картата на тялото по приглушеното й дишане. Когато е щастлива, тя спи с часове в една и съща поза. Наблюдавал съм я през онези мътни часове на нощта и ви уверявам, че не помръдва. Разбира се, това може да се дължи просто на добро храносмилане и хубави сънища, но аз го приемам като белег на щастие.

Нашите нощи са различни. Тя заспива като човек, който се оставя да го носят топлите води на прилива и спокойно се люлее върху тях до сутринта. Аз заспивам по-неохотно, боря се с вълните — ако денят е бил хубав, не искам да го пускам да си отиде, ако е бил лош, още се ядосвам. Различни води текат през нашите часове на безсъзнание. Понякога от леглото ме изстрелва страхът от времето и смъртта, ужасът от наближаващата празнота; стъпил на пода, хванал главата си с две ръце, изкрещявам безпомощно (и за мое разочарование неизразително) „не, не, не“, докато се събуждам. Тогава се налага тя да успокои с милувки паниката ми, сякаш къпе куче, пристигнало с лай от мръсната река.

Макар и по-рядко, нейният сън също бива прекъсван от някой крясък и тогава е мой ред да я прегърна закрилнически. Аз съм напълно буден, а тя ми предава през сънени устни причината да извика, „Много голям бръмбар“, казва, сякаш не би ме безпокоила заради по-дребно насекомо; или „стъпалата бяха хлъзгави“; или просто „нещо гадно“ (което, струва ми се, че нищо не значи, но тя често го повтаря). Тогава, изхвърлила от съня си тази влажна жаба или тази шепа тиня, тя въздъхва и потъва в пречистен сън. Аз лежа буден, стискам лигавото земноводно или въртя из ръцете си прогизнали боклуци, едновременно изплашен и възхитен от нея. (Между другото, не смятам своите кошмари за по-възвишени. Сънят прави страха демократичен. Ужасът от загубената обувка или пропуснатия влак не е по-незначителен, сравнен със страха от терористично нападение или ядрена война). Изпитвам възхищение, защото тя се справя далеч по-добре от мен със задачата на съня, която всички ние трябва да изпълняваме всяка нощ до смъртта си. Тя подхожда към нея като опитен пътешественик, който не се плаши от ново летище. Аз пък лежа нощем с невалиден паспорт и бутам скърцаща количка за багаж към грешната лента.

И така… тя спи, легнала на една страна с гръб към мен. Обичайните стратегии и пренамествания не са успели да предизвикат наркоза и затова решавам да се настаня до мекия зигзаг на тялото й. Докато намествам крак до прасеца й, чиито мускули са отпуснати от съня, тя усеща какво правя и без да се събужда, посяга с лявата си ръка и отмята косата от раменете си, за да мога да се сгуша до голия й врат. Винаги когато прави това, аз потръпвам от любов, трогнат от неизменността на този сънен жест. Очите ми се навлажняват и едва се удържам да не я събудя, за да й кажа колко я обичам. В този миг тя несъзнателно докосва някаква тайна ос на чувствата ми към нея. Разбира се, не знае това; никога не съм й казвал за това мъничко изящно нощно удоволствие. Всъщност предполагам, че сега й казвам…

Мислите ли, че е будна, когато прави това? Предполагам, че звучи като съзнателна любезност — мил жест, който обаче едва ли означава, че корените на любовта стигат под венеца на съзнанието. Сигурно имате право на скептицизъм: не трябва да угаждаме прекалено на любимите, които съперничат по суета на политиците. И все пак мога да ви дам и друго доказателство. Нали разбирате, косата пада върху раменете й. Само че преди няколко години, когато ни обещаха, че лятната жега ще продължи с месеци, тя се подстрига късо. Вратът й беше открит за целувки по цял ден. А в мрака, когато лежахме под един чаршаф и аз се покривах с калабрийска пот, когато сърцевината на нощта беше по-кратка, но все пак трудно преодолима — тогава, когато се обръщах към разтегнатото S до мен, тя се опитваше да вдигне несъществуващата коса от врата си.

„Обичам те — шепна аз на този спящ врат. — Обичам те.“ Всички романисти знаят, че изкуството им живее чрез опосредстването. Когато се изкушава да поучава, писателят трябва да си представя капитан в открито море, който вижда задаващата се буря, тича от уред към уред и крещи заповеди по високоговорителя. Само че под палубата няма никого; двигателите никога не са били инсталирани, а веригата се е скъсала преди векове. Капитанът може да изглежда много убедително и да заблуди не само себе си, а и част от пасажерите; макар съдбата на техния плаващ свят да зависи не от него, а от лудите ветрове и надигащите се вълни, от айсбергите и неочакваните подводни рифове.

И все пак естествено е от време на време един романист да се дразни от недоизказаното в литературата. В долната част на „Погребението на граф Оргас“ от Ел Греко има редица ъгловати, опърпани оплаквачи. Те гледат в различни посоки с израз на сценична скръб. Само един е отправил поглед извън картината и ни наблюдава с мрачни, иронични очи — между другото доста скептични. Прието е да се смята, че това е самият Ел Греко. Аз направих това, казва той. Аз го нарисувах. Аз нося отговорност и затова съм с лице към вас.

Поетите сякаш пишат за любовта по-лесно от белетристите. Преди всичко те владеят онова гъвкаво „аз“ (когато кажа „аз“, след един-два абзаца ще искате да знаете дали имам предвид Джулиан Барнс или някой измислен герой; един поет може да снове между двете интерпретации и да бъде хвален както за дълбоките си чувства, така и за обективността си). Освен това поетите могат да превръщат лошата любов — егоистичната, дребнавата любов — в добра любовна поезия. Ние, прозаиците, не владеем тази възхитителна, нечестна трансформация. Ние можем да превръщаме лошата любов единствено в проза за лоша любов. Затова завиждаме (и гледаме с малко недоверие) винаги когато поетите говорят за любовта.

А те пишат неща, които наричат любовна поезия. Тя се събира в книги, озаглавени „Световна антология на великите любовници по случай Свети Валентин“ или нещо подобно. После идват любовните писма; те се събират в антология на любовните писма „Златното перо“ (може да се поръча по пощата). Никой жанр обаче не отговаря на името „любовна проза“. Звучи нелепо, почти парадоксално. Любовна проза: наръчник на дръвника. Търсете я в раздела за дърводелство.

Канадската писателка Мейвис Талант твърди следното: „Въпросът какво представлява любовната двойка като такава в крайна сметка е единствената останала загадка; когато я разрешим, няма да имаме нужда от литература — нито пък от любов.“ Когато за пръв път прочетох това, сложих в полето шахматния знак „!?“, с който се отбелязва потенциално страхотен, но може би неблагоразумен ход. С времето обаче думите й ми звучат все по-убедително и знакът бе променен на „!!“.

„От нас ще оцелее едничка любовта.“ Филип Ларкин стига предпазливо до това заключение в стихотворението си „Гробница в Арундел“. Стихът ни изненадва, защото голяма част от творчеството на този поет е изтъкано от сбръчканата материя на разочарованието. Приемаме с готовност ободрителните думи, но трябва първо да се намръщим прозаично и да се запитаме наистина ли е верен този поетичен акорд. Така ли е? Наистина ли от нас ще остане любовта? Добре би било. Би било хубаво любовта да е енергиен източник, който да продължи да свети след смъртта ни. Първите телевизори след изключване оставяха петънце светлина в средата на екрана, което постепенно се смаляваше от големината на флорин до гаснещо зрънце. Като момче наблюдавах този процес всяка вечер и смътно исках да го задържа (подрастващата ми меланхолия го уподобяваше на човешкото съществуване, което неумолимо гасне в една тъмна вселена). Дали и любовта не тлее така малко след като апаратът е бил изключен? Аз самият не го виждам. Когато и двамата влюбени умрат, любовта им също умира. Ако от нас оцелее нещо, то ще да е друго. От Ларкин ще остане не любовта, а поезията му; това е очевидно. Винаги когато прочета края на „Гробница в Арундел“, се сещам за Уилям Хъскисън. Навремето си той е бил известен политик и финансист, но днес си го спомняме само защото на 15 септември 1830 г., при откриването на железопътната линия между Ливърпул и Манчестър, той е станал първият човек, прегазен от влак (той е станал този човек, бил е превърнат в това). Дали Уилям Хъскисън е обичал? Дали любовта му е била дълговечна? Не знаем. От него е останал единствено мигът за фаталното невнимание; смъртта му е дала второстепенна роля в поучителен филм за историята на прогреса.

Обичам те. Като начало е добре да поставим тези думи на някой висок рафт; в квадратна кутия зад стъкло, което можем да счупим само с лакът; или в трезор. Не трябва да ги оставяме да се търкалят из къщата като кутийка с витамин C. Ако тези думи са ни подръка, ще ги използваме, без да се замисляме; няма да можем да се сдържим. О, да, казваме, че няма да го правим, но пак се изкушаваме. Ще се напием, ще се почувстваме самотни или — най-вероятно — просто ще ни се прииска и ето думите излитат, употребени, омърсени. Предполагаме, че може да сме влюбени, и опитваме думите, за да видим дали подхождат. Как можем да знаем какво мислим, докато не чуем какво казваме? Недейте, така не става. Това са велики думи; трябва да сме сигурни, че ги заслужаваме. Чуйте ги пак: Обичам те. Сказуемо и допълнение: семпло, безупречно изречение. Подлогът липсва, което намеква за самоизличаването на влюбения. Глаголът го обхваща и слива лицето на говорещия с неговото състояние, докато устните се закръглят и издават леко напред като за целувка. Обичам те. Колко сериозно, колко претеглено, колко натоварено със смисъл звучат тези думи.

Представям си, че съществува фонична конспирация между езиците на света. Сякаш са взели общо решение тази фраза винаги да звучи като нещо, което трябва да се заслужи, да се достигне, да се спечели. Ich liebe dich: среднощен, цигарено дрезгав шепот, в който подлог и допълнение щастливо се римуват. Je t’aime: различна процедура, при която подлогът и допълнението слизат от сцената първи, за да можем да се насладим напълно на дългата гласна на обожанието. (Граматиката също успокоява, като слага допълнението второ, за да не се окаже внезапно, че възлюбеният е друг.) Я тебя люблю: допълнението отново е на утешителното второ място, но този път — въпреки загатнатата рима между подлог и допълнение — има намек за трудности, които трябва да бъдат преодолени. Ti amo: може би звучи малко като аперитив, но затова пък е пълно със структурална убедителност, като подлогът и сказуемото, деецът и делото отново са скрепени в една дума.

Забравете аматьорския подход. Аз с удоволствие бих предоставил проекта на някоя филантропична фондация, поставила си за цел да разшири човешкото познание. Нека назначат екип изследователи, които да проверят тази фраза на всички езици на света, да видят как се променя, да открият какво означават звуците й за тези, които ги чуват, да разберат дали изпитаното щастие се променя в зависимост от богатството на формулировката. Въпрос от залата: Съществуват ли племена, в чийто речник липсват думите „обичам те“? Или всички са измрели?

Трябва да държим тези думи във витринката на шкафа. А когато ги извадим, много да внимаваме с тях. Мъжете казват „обичам те“, за да накарат жените да легнат с тях; жените казват „обичам те“, за да накарат мъжете да встъпят в брак с тях; и двата пола казват „обичам те“, за да прогонят страха, да се убедят в чувството чрез думата, да се успокоят, че обещаното състояние е дошло, или да се заблудят, че не си е отишло. Трябва да се пазим от подобна употреба. „Обичам те“ не трябва да излиза на пазара, не трябва да става разменна монета, търговска стока, не трябва да ни носи печалби. Тази фраза ще го направи, ако й позволим. Но нека я пазим, за да я прошепнем на врат, от който е била отметната липсващата коса.

В момента съм далеч от нея; може би сте се досетили. Презокеанският телефон ми праща подигравателно всезнаещо ехо. „Обичам те“, казвам аз и преди тя да отговори, чувам металното си алтер его да отвръща „обичам те“. Това не ме задоволява; ехото прави думите ми публични. Опитвам отново със същия резултат. „Обичам те, обичам те“ — прилича на песничка, популярна един месец и после отпратена в клубовете, където затлъстели рокери с мазни коси и копнеж в гласа я използват, за да разсъблекат полюшващите се момичета от първия ред. „Обичам те, обичам те“ звучи, докато китаристът се киска, а езикът на барабаниста лежи мокър в отворената му уста.

Трябва да бъдем прецизни в любовта, в думите и жестовете й. Ако тя ще ни спаси, трябва да я гледаме така прямо, както трябва да се научим да гледаме смъртта. Трябва ли любовта да бъде преподавана в училище? Първи срок: приятелство; втори срок: нежност; трети срок: страст. Защо не? Учат децата как да готвят, да поправят коли и да се чукат, без да забременяват; предполага се, че децата умеят тези неща много по-добре от нас, но каква полза ще имат, ако не познават любовта? От тях се очаква да се справят сами. Природата трябва да поеме управлението като автопилот на самолет. Само че Природата, на която прехвърляме отговорността за всичко, което не разбираме, не е особено добра на автоматичен режим. Доверчивите девици, омъжени насила, откривали, че Природата съвсем не дава всички отговори, когато изключиш осветлението. На тях им казвали, че любовта е Обетованата земя, Ноевият ковчег, с който една двойка може да избегне Потопа. Може и да е кораб, но на него се шири антропофагия; кораб, управляван от сивобрад маниак, който те удря по главата с гоферова тояга и може всеки момент да те хвърли през борда.

Нека започнем отначало. Дали любовта ни прави щастливи? Не. Може би любовта ощастливява обичания от нас човек? Ни най-малко. Аз, разбира се, вярвах, че тя носи щастие. Та кой не е мислил така (и все още го вярва, някъде под палубата на душата си?). Така твърдят всички книги, всички филми; така завършват хиляди приказки. Та за какво е любовта, ако не разрешава всички проблеми? Нима не можем по силата на собствените си копнежи да стигнем до извода, че веднъж постигната, любовта облекчава всяка болка и действа като естествен аналгетик?

Двама души се обичат, но не са щастливи. Какво заключение можем да си извадим? Че единият от тях всъщност не обича другия; че се обичат донякъде, но не достатъчно? Аз оспорвам това донякъде, оспорвам това достатъчно. Обичал съм два пъти в живота си (което ми се струва доста много) — веднъж щастливо, веднъж нещастно. Именно нещастната любов ме научи на най-много неща за естеството на това чувство, макар не веднага, а години по-късно. Дати и детайли — попълнете ги по избор. И все пак аз бях влюбен и обичах дълго време, в продължение на години. Отначало бях безумно щастлив, преизпълнен със солипсистична радост; но през повечето време бях озадачаващо, досадно нещастен. Нима не я обичах достатъчно? Знам, че не беше така — заради нея отложих половината си бъдеще. Може би тя не ме обичаше достатъчно? И това не е вярно — тя се отказа от половината си минало заради мен. Живеехме един до друг години наред и се чудехме къде е грешката в измисленото от нас уравнение. Взаимната любов не даваше щастие. А ние упорито настоявахме на противното.

По-късно осъзнах в какво съм вярвал. Ние смятаме любовта за активна сила. Моята любов я прави щастлива; нейната любов ме прави щастлив; как би могло да не бъде вярно? И все пак не е: тази постановка предполага погрешен концептуален модел. Тя приема, че любовта е магическа пръчица, която развързва оръфания възел, пълни шапката с кърпички и премрежва въздуха с гълъбови криле. Само че моделът не е взет от фокусничеството, а от атомната физика. Моята любов не може да я направи щастлива, а само да отключи в нея способността за щастие. Сега нещата изглеждат по-разбираеми. Как така не мога да я направя щастлива, как така тя не може да ме направи щастлив? Много просто: очакваната от вас атомна реакция не се получава, защото лъчът, с който обстрелвате частиците, има погрешна дължина на вълната.

Но любовта не е атомна бомба, затова нека потърсим по-просто сравнение. Пиша тези редове в дома на един приятел в Мичиган. Нормална американска къща с всички играчки, които технологията може да измисли (освен устройство за производство на щастие). Той ме докара тук вчера от летището в Детройт. Като спряхме пред къщата му, бръкна в жабката за дистанционното; с едно майсторско натискане на копчето вратата на гаража се отвори. Тъкмо този модел предлагам. Пристигате вкъщи — или поне така си мислите — и като стигнете до гаража, се опитвате да направите обичайния си фокус. Нищо не се получава; вратите остават затворени. Пак опитвате. Отново нищо. Отначало объркани, после притеснени, а накрая побеснели и недоумяващи, вие седите пред гаража с включен мотор; седите седмици, месеци, години и чакате вратите да се отворят. Само че сте в чужда кола, пред чужд гараж и чакате пред къща, която не е вашата. В това е един от проблемите: сърцето не е сърцевидно.

„Да се обичаме или да мрем“, пише Одън, което кара Фостър да възкликне: „Тъй като написа «да се обичаме или да мрем», той може да ме накара да го следвам.“ Одън обаче не е бил доволен от този прочут стих от „Първи септември 1939“. „Това е пълна лъжа! — заявява той. — И без това ще умрем.“ Затова при следващото отпечатване на стихотворението той го променя на по-логичното „да се обичаме и да умрем“. По-късно съвсем го премахва.

Тази промяна от „или“ на „и“ е една от най-прочутите поправки в поезията. Когато за пръв път попаднах на нея, оцених честността, с която критикът Одън редактира Одън поета. Ако един стих звучи брилянтно, но не е верен, да го няма — подобен подход е възхитително лишен от самовлюбеност. Сега не съм толкова сигурен. „Да се обичаме и да умрем“ определено има на своя страна логиката; освен това е също толкова интересен по въпроса за човешкото съществуване, също толкова впечатляващ като „да слушаме радио и да умрем“ или „да размразим хладилника и да умрем“. Одън с право се отнася с подозрение към собствената си реторика; но да кажем, че стихът „да се обичаме или да мрем“ е лъжлив, защото и без това умираме (или защото онези, които не обичат, не издъхват на секундата), означава ограничен поглед или къса памет. Има също толкова логични и по-убедителни начини да прочетем варианта „или“. Първият и най-очевиден е следният: трябва да се обичаме, защото в противен случай може да се избием едни други. Вторият гласи: трябва да се обичаме, защото, ако любовта не стопли живота ни, все едно че сме мъртви. Със сигурност не е „пълна лъжа“ да твърдиш, че хората, които получават удовлетворение от други неща, водят празен живот като раци позьори, които кръстосват морското дъно с чужди черупки.

Това е трудна територия. Трябва да бъдем прецизни и не бива да ставаме сантиментални. Ако решим да противопоставим любовта на такива жилави, мускулести понятия като власт, пари, история и смърт, не трябва да се увличаме от самодоволство или снобски неясноти. Враговете на любовта печелят от нейните неопределени искания и от огромната й склонност към изолационизъм. Откъде да започнем тогава? Любовта може да ни донесе щастие, а може и да не успее; и в двата случая обаче преди всичко ни зарежда с енергия. Нима някога сте говорили толкова добре, нима сте спали толкова малко, нима някога сте се любили с такава готовност, както когато сте се влюбили за пръв път? Анемичните започват да сияят, а нормално здравите стават нетърпими. Освен това тя ни вдъхва самоувереност. Чувствате, че за пръв път през живота си стоите изправен; способен сте на всичко, докато трае това чувство, нищо не е в състояние да ви спре. (Може би трябва да направим следното разграничение: любовта вдъхва увереност, а сексуалните завоевания само развиват егото.) Освен това тя прояснява погледа, като че ли избърсва предното ви стъкло. Нима някога сте виждали нещата тъй ясно, както при първото си влюбване?

Ако разгледаме природата, ще видим ли къде се появява любовта? Не. Има няколко биологични вида, които избират партньор за цял живот (макар че представете си възможностите за изневяра по време на дългото миграционно плуване или на нощните полети); но, общо взето, виждаме само употреба на сила, доминиране и сексуално удобство. Феминистките и техните противници тълкуват природата различно. Феминистката търси примери за безкористно поведение в животинското царство и вижда, че тук-там мъжкият има задължения, които човешкото общество определя като „женски“. Да вземем например кралския пингвин; мъжкият мъти яйцето, като го носи на краката си и с месеци го предпазва от антарктическия климат чрез една гънка в долната част на корема си… Да, отвръща опонентът й, но я виж тюлена, наречен морски лъв! Лежи си по цял ден на плажа и чука всяка срещната женска. За съжаление е вярно, че поведението на морския лъв е по-показателно за мъжете от това на пингвина. А като познавам пола си, аз съм склонен да се усъмня в мотивацията на последния. Мъжкият пингвин може просто да е съобразил, че ако живееш на Антарктида, най-умното е да си стоиш вкъщи и да гледаш яйцата, като изпратиш женската да лови риба в ледените води. Той може просто да се е погрижил за собственото си удобство.

Защо ни е тогава любовта? Не е особено необходима, нали? Можем да строим бентове като бобрите и без любов. Можем да организираме сложни общества като пчелите и без любов. Можем да изминаваме дълги разстояния като албатроса и без любов. Можем да заровим главата си в пясъка като щрауса и без любов. Можем да изчезнем като вид подобно на птицата додо и без любов.

Дали любовта не е полезна мутация, която помага на вида да оцелее? Струва ми се, че не. Може например да е била имплантирана у нас, за да могат воините да се бият по-смело, носейки у себе си топлия спомен за домашното огнище? Едва ли: историята на света ни учи, че новият вид острие на стрелата, способният генерал, пълният стомах и перспективата за грабеж са решаващите фактори във войната, а не сантименталните войничета, които хленчат за дома си.

Дали в такъв случай любовта не е лукс, възникнал в мирни времена, като плетенето на дантели? Нещо приятно и сложно, но маловажно? Нещо, възникнало случайно и наложено от културата, което би могло да бъде и друго? Понякога си мисля, че е тъкмо така. Навремето в северозападните щати имало племе индианци (не си измислям), които живеели необикновено лесен живот. Били прекалено изолирани, за да имат врагове, а земята, която обработвали, била удивително плодородна. Достатъчно било да хвърлят през рамо едно бобено зърно и растението пониквало и се отрупвало с шушулки. Хората били здрави и доволни и не успели да развият склонност към вътрешни войни. В резултат на това разполагали с много време. Несъмнено били майстори в дейностите, в които се усъвършенстват мързеливите общества: кошниците им били натруфени, сякаш в стил „Рококо“, еротичните им умения акробатични, а способностите им да предизвикват транс с помощта на смачкани листа все по-ефикасни. Не са ни известни тези аспекти на живота им, но знаем какво е било основното занимание през свободното им време. Те крадели един от друг. Това обичали да правят и това ценели. Когато се измъквали от своите вигвами, а откъм океана се задавал поредният безоблачен ден, те душели сладостния въздух и разпитвали съседите си какво са правили снощи. Отговорът бил срамежливо признание — или надута хвалба — за поредна кражба. Малкото сиво вълче откраднало одеялото на стареца Червено лице. Стига бе! Много напредва това Малко сиво вълче. А ти какво прави? Аз ли? А, само отмъкнах веждите от върха на тотема. Какво, пак ли? Колко досадно.

Така ли трябва да мислим за любовта? Тя не ни помага да оцелеем повече от кражбите на тези индианци. И все пак любовта ни придава индивидуалност и цел. Ако му отнемем веселата крадливост, това племе няма да може така лесно да се определи. Значи става въпрос за палава мутация? Любовта не ни трябва за разпространението на расата; всъщност тя пречи на цивилизационния ред. Сексуалното влечение би било далеч по-просто, ако не трябваше да се тревожим за любовта. Бракът би бил далеч по-безпроблемен и може би по-траен, ако не копнеехме за любов, не изпадахме в екстаз при появяването й и не се страхувахме, че ще си отиде.

Ако разгледаме историята на света, ще се изненадаме, че любовта присъства в нея. Тя е израстък, уродливост, нелепо допълнение към дневния ред. Напомня ми за онези раздробени номера на улици, които по нормалните критерии на картите не би трябвало да съществуват. По-миналата седмица отидох на следния адрес: Йонг Стрийт № 2041½. Сигурно собственикът на № 2041½ в някакъв момент е решил да продаде малък парцел, на който впоследствие била построена тази полуобозначена, полупризната къща. И все пак в нея съвсем удобно могат да живеят хора и да я наричат дом… Тертулиан твърди, че християнската вяра е истинска, защото е невъзможна. Може би любовта е толкова важна, защото не съществува по необходимост.

Тя е центърът на моя свят. Арменците вярват, че центърът на света е Арарат; само че планината била разделена между три империи, а арменците не получили нищо, ето защо преставам с това сравнение. Обичам те. Отново съм вкъщи и след думите ми няма насмешливо ехо. Je t’aime. Ti amo (със сода). А ако нямахте език, на който да я славословите, бихте направили следното: бихте скръстили ръце в китките, с обърнати навътре длани, бихте допрели скръстените китки до сърцето си (добре де, до средата на гърдите си); после бихте отместили леко ръце напред и бихте ги отворили в посока към любимия. Това е не по-малко красноречиво от думите. Представете си всички възможни нежни вариации, нюансите, постигнати с целунати ръце, срещнати длани и игриви пръсти, чиито заоблени възглавнички носят доказателството за нашата индивидуалност.

Но срещнатите длани заблуждават. Сърцето не е сърцевидно, това е един от проблемите ни. Нима не си представяме някаква симетрична фигура, чиято форма загатва, че любовта събира две половини, две отделности, в едно цяло? Представяме си този изчистен символ изчервен до алено и от вълнение, и от възбуда. Учебниците по медицина не ни разочароват веднага; тук сърцето е начертано така, че прилича на лондонското метро. Аорта, лява и дясна белодробна вена, лява и дясна подключична артерия, лява и дясна коронарна артерия, лява и дясна сънна артерия… изглежда елегантно, целенасочено, стабилна мрежа от помпащи тръбички. Казваме си, че тук кръвта сигурно тече навреме.

 

 

Важни факти:

— сърцето е първият орган, който се оформя у ембриона; още когато сме не много по-големи от бобено зърно, сърцето ни вече е видимо и пулсира;

— у детето сърцето е пропорционално много по-голямо, отколкото у възрастните: 1/130 от общото тегло на тялото в сравнение с 1/300;

— с годините размерът, формата и разположението на сърцето подлежат на значителни изменения;

— след смъртта сърцето приема формата на пирамида.

 

 

Волското сърце, което купих в „Коригънс“, тежеше около 1 кг и струваше две лири и 42 пенса. Най-големият животински екземпляр, който освен това може да се отнесе и към човека. „Той имаше волско сърце“ е фраза от литературата на Империята, от приключенските книги, от детството. Онези смелчаци с островърхи шлемове, убиващи носорози с един-единствен изстрел на пистолета си, докато дъщерята на полковника се крие страхливо зад баобаба, може да са имали простовати обноски, но ако съдим по този вол тук, сърцата им са били доста сложни. Органът беше тежък, тумбест, кървав и здраво стегнат като силен юмрук. За разлика от картата на метрото в учебника по анатомия реалността предлагаше нещо затворено, което ревниво криеше тайните си.

Разрязах го заедно с една приятелка рентгеноложка. „Не му е оставало много на този вол“ — отбеляза тя. Ако сърцето принадлежало на един от нейните пациенти, той нямало да може да премине през още много джунгли.

Малкото ни пътешествие бе осъществено с помощта на остър кухненски нож. Прорязахме си път през левия атриум и лявата камера, като се възхитихме на обширното преддверие от мускули. Погалихме копринената облицовка, бръкнахме с пръсти в раните при изхода. Вените бяха еластични, а артериите — кафеникави и здрави. Един посмъртен съсирек лежеше като тъмночервен плужек в лявата камера. Често губехме пътя си из това компактно парче месо. Двете половини на сърцето не се откъсваха така лесно, както си бях представял, а се бяха вкопчили отчаяно една в друга подобно на давещи се влюбени. Разрязахме два пъти една и съща камера, като мислехме, че сме открили другата. Възхитихме се на стройната система от клапи и на chordae tendineae, които пречат на всяка клапичка да се отваря прекалено много: здрави ремъчета на парашута, които предотвратяват износването на тъканта.

Когато приключихме с него, сърцето остана да лежи върху омацания вестник през целия ден, принизено до не особено обещаващ обяд. Прерових готварските книги, за да видя какво мога да приготвя от него. Намерих само една рецепта — пълнено сърце, сервирано с варен ориз и резенчета лимон, но тя определено не заслужаваше името, дадено й от датчаните, които я бяха измислили. Те наричат това ястие „Страстна любов“.

Помните ли онзи парадокс на любовта, на първите седмици и месеци от Страстната любов (пише се с главна буква, като рецептата) — парадокса на времето? Вие сте влюбени и в този миг във вас се борят гордостта и недоверието. Част от вас иска времето да забави ход: нали това, казвате си вие, е най-хубавият период от целия ми живот. Аз съм влюбен, искам да се насладя на чувството, да го изуча, да лежа, отмалял от него; нека този ден да трае вечно. Това е поетичната ви страна. Освен нея обаче съществува и прозаична страна, която настоява времето да не се бави, а да побърза. Откъде знаеш дали това е любовта, шепне прозаичната ви страна като скептичен адвокат, та нали тя е тук едва от няколко седмици или месеци. Не можеш да знаеш дали чувствата са истински, ако ти (и тя) не изпитвате същото най-малко след година; това е единственият начин да докажете, че не правите лекомислена грешка. Минете през този етап, колкото и да е приятен, възможно най-бързо; едва тогава ще можете да разберете дали наистина обичате.

Снимките се проявяват във ваничка с течност. Преди това сме разполагали само с празни листа фотохартия, затворени в непропускащ светлина плик; сега тя придобива функция, образ, увереност. Пускаме бързо снимката във фиксажа, за да запазим този ярък и крехък миг, да направим образа по-отчетлив, непроменим, стабилен поне за няколко години. Представете си обаче, че пъхнете снимката във фиксажа, но химикалите са изветрели? Прогресът, аморфната промяна, която чувствате, може да не се стабилизира. Виждали ли сте как някоя снимка неумолимо се осветява, докато накрая цялата й повърхност става черна, а празничният миг е заличен?

Нормално ли е състоянието любов, или не? Статистически, разбира се, то е ненормално. В една сватбена снимка интересните лица не са тези на младоженците, а на обкръжаващите ги гости: по-младата сестра на булката (нима това страхотно нещо ще ми се случи и на мен?), по-големият брат на младоженеца (дали тя ще го измами както онази кучка мен?), майката на булката (как лети времето), бащата на младоженеца (ако момчето знаеше онова, което знам сега — ако аз самият го знаех навремето), свещеникът (интересно как дори най-мълчаливите стават красноречиви при тези старинни обети), намръщеният младеж (защо изобщо искат да се женят?) и така нататък. Централната двойка е в съвсем ненормално състояние — опитайте се обаче да им го кажете. Те се чувстват много по-нормални от когато и да било. Това е нормално, казват си те един на друг; всичко предишно, което смятахме за нормално, съвсем не е било такова.

И тази увереност, че са нормални, тази убеденост, че тяхната същност е била проявена и фиксирана от любовта и поставена във вечна рамка, им придава трогателна арогантност. Това определено е ненормално: нима има друг случай, в който арогантността е трогателна? Ето. Погледнете отново фотографията: вижте под щастливо разкритите зъби сериозното самодоволство на мига. Как бихте могли да останете безучастни? Двойките, които вдигат шум около любовта си (та нали никой преди тях не е обичал — не и истински, нали?), може да ви дразнят, но не могат да предизвикват подигравки. Дори когато се намира нещо, което да накара емоционалния конформист да присвие устни — някаква очевидна разлика във възрастта, външния вид, образованието или претенциите, — в този миг двойката е покрита с гланц: пенестата плюнка на смеха може да бъде изтрита. Младежът, хванат под ръка с по-възрастна жена, повлеканата до контето, светската дама до аскета: всички те се чувстват изключително нормални. И това трябва да ни затрогне. Те изпитват снизхождение към нас, защото ние не сме толкова очевидно, толкова лудо влюбени; и все пак трябва да бъдем дискретно снизходителни към тях.

Не ме разбирайте погрешно. Не препоръчвам един вид любов за сметка на друг. Не знам дали благоразумната или безразсъдната любов е по-добра, дали имотната или безпаричната любов е по-сигурна, дали хомосексуалната или хетеросексуалната любов е по-пламенна, дали брачната или безбрачната любов е по-силна. Може да се изкушавам от дидактиката, но това не е рубрика за съвети към читателя. Не мога да ви кажа дали сте влюбени, или не. Щом трябва да питате, вероятно не сте, това е единственият ми съвет (а може и той да е погрешен). Не мога да ви кажа кого да обичате, нито пък как: онези училищни курсове ще ви учат не само как да обичате, а и как да не го правите (също като творческото писане — не можеш да научиш някого да пише, можеш само да му посочиш къде греши и да му спестиш време). Но мога да ви кажа защо да обичате. Защото историята на света, която спира при половинката къща на любовта само за да я срине, е абсурдна без нея. Историята на света става брутално самодоволна без любов. Нашата случайна мутация е необходима, защото е безполезна. Любовта няма да промени историята на света (онази глупост за носа на Клеопатра е само за сантименталните), но ще направи нещо далеч по-важно: ще ни научи да гледаме историята в очите и да не обръщаме внимание на надменната й походка. Не приемам условията ти, казва любовта на историята: съжалявам, но не ме впечатляваш, и между другото си облякла много смешна униформа. Разбира се, ние не се влюбваме, за да се борим с егото на света, но това е един от сигурните ефекти на любовта.

Любов и истина, това е жизнената връзка, любов и истина. Били ли сте някога по-искрени, отколкото при първото си влюбване? Виждали ли сте света тъй ясно? Любовта ни кара да видим истината, задължава ни да говорим искрено. В ложето на любовта лъжите нямат място: звучи като парадокс от учебник по философия за начинаещи. И нещо повече (и по-малко): това е описание на един морален дълг. Не премрежвай поглед, не изпускай ласкателен стон, не имитирай оргазъм. Казвай истината с тялото си дори тогава — особено тогава, — когато тази истина не е мелодраматична. Леглото е едно от първите места, където можеш да излъжеш, без да те хванат, където можеш да крещиш и пъхтиш в мрака, а после да се хвалиш как си се „представил“. Сексът не е актьорска игра (колкото и да се възхищаваме от собствения си сценарий); смисълът на секса е в истината. Начинът, по който се прегръщате в мрака, определя отношението ви към историята. Това е всичко.

Историята ни плаши; ние позволяваме на датите да ни тормозят.

В хиляда четирстотин деветдесет и второ лето

Колумб преплавал смело безбрежните морета.

И какво от това? Нима хората са станали по-мъдри? Нима са престанали да строят гета, в които да продължат преследванията? Нима са спрели да правят старите грешки или пък нови, или пък нови версии на старите? (Нима историята наистина се повтаря, първия път като трагедия, втория — като фарс? Не, това звучи твърде гръмко, твърде обмислено като процес. Историята просто се оригва и ние отново вкусваме онзи сандвич с лук, който е изяла преди няколко века.)

Датите не ни казват истината. Те ни крещят — наляво, надясно, наляво, надясно, нагоре, глупаво парвеню такова. Те искат да ни накарат да мислим, че винаги се развиваме, винаги вървим напред. Какво обаче се е случило след 1492 г.?

В хиляда четирстотин деветдесет и трето

преплавал той обратно безбрежните морета.

Ей такива дати харесвам. Нека честваме 1493, а не 1492 г.: завръщането, а не откритието. Какво се е случило през 1493 г.? Предсказуемата слава, разбира се, кралските почести, хералдичното издигане на герба на Колумб. Но и следното: преди отплаването била обявена награда от 10 000 мараведи за онзи, който пръв зърне Новия свят. Един обикновен моряк спечелил тази награда, но когато експедицията се върнала, Колумб я поискал за себе си (гълъбът все още грубо измества враната от историята). Морякът се върнал разочарован в Мароко, където, казват, станал ренегат. Интересна година е била тази 1493-та.

Историята не е онова, което се е случило. Историята е само онова, което ни казват историците. Има схема, план, движение; тя е походът на демокрацията; тя е гоблен, поток на събития, сложен наратив с вътрешни връзки и удобни обяснения. Един добър сюжет ни води към друг. Отначало имало крале и архиепископи с малко задкулисно божествено дрънчене, после идват походът на идеите и движението на масите, после дребни местни събитийца, които означават нещо по-голямо, но през цялото време има връзки, прогрес, значение, това е довело до онова, това се е случило заради онова. А ние, читателите на историята, търсим в схемата надежда за предстоящ щастлив завършек. Придържаме се към историята, като че ли тя е серия картини в изложбена зала, творби на жанровата живопис, чиито герои ние лесно можем да си представим как отново оживяват. А всъщност тя прилича по-скоро на мултимедиен колаж, в който боята се нанася с валяк, а не с четка от камилски косъм.

Историята на света? Просто гласове, отекващи в мрака; образи, които светят няколко века, а после гаснат; разкази, стари приказки, които понякога се припокриват; странни връзки, маловажни асоциации. Лежим в болничното легло на настоящето (какви хубави чисти чаршафи дават в днешно време), а във вената ни капят новините на деня. Мислим си, че знаем кои сме, макар да не сме сигурни защо сме тук и колко ще ни се наложи да останем. Докато се гърчим в бинтована несигурност — дали се лекуваме по собствено желание? — ние си измисляме фабули. Скалъпваме истории, за да прикрием фактите, които не знаем или не можем да приемем; запазваме няколко истински факта и изтъкаваме около тях нова история. Само фабулирането на сюжети успокоява паниката и болката ни; и това ние наричаме история.

Едно нещо трябва да призная на историята. Тя много добре умее да открива разни неща. Ние се опитваме да ги прикрием, но тя не ни оставя. Времето е на нейна страна, времето и науката. Колкото и бясно да зачеркваме първите си мисли, историята винаги намира начин да ги прочете. Заравяме скришом жертвите си (удушени принцове, облъчени от радиация северни елени), но историята открива какво сме сторили с тях. Струваше ни се, че завинаги сме изгубили „Титаник“ в мастиленочерните дълбини, но те ни го върнаха. Неотдавна намериха и останките на „Медуза“ близо до мавританския бряг. Всички знаеха, че няма вероятност там да има съкровище; след сто седемдесет и пет години откриха само няколко медни пирона от корпуса на фрегатата и две-три оръдия. И въпреки това я откриха.

Какво друго може да прави любовта? Ако ще я продаваме, нека изтъкнем, че тя е отправна точка за гражданските добродетели. Не можеш да обичаш някого, ако ти липсва способност за съчувствие, ако не можеш да видиш чуждата гледна точка. Няма как да бъдеш добър любим, добър артист или добър политик, ако не притежаваш това качество (можеш да го имитираш, но не това имам предвид). Покажете ми тирани, които са били велики влюбени. Нямам предвид велики любовници; всички знаем, че властта е афродизиак (а също и автоафродизиак). Дори и нашият демократичен герой Кенеди обслужвал жените така, както работникът на конвейера пръска с боя кола след кола.

През последните отмиращи хилядолетия на пуританство има един повтарящ се дебат относно връзката между сексуалната ортодоксалност и упражняването на властта. Ако президентът не може да си държи панталона закопчан, трябва ли да изгуби право да ни управлява? Ако един обществен служител мами жена си, значи ли това, че има вероятност да измами и електората? Лично аз предпочитам да ме управлява женкар, отколкото някой педантичен стар ерген или примерен съпруг. Тъй както престъпниците обикновено се специализират в престъпленията си, покварените политици се специализират в порока: сексуалните маниаци се занимават с чукане, а подкупните служители — с корупция. В такъв случай е по-логично да избираме доказаните женкари, вместо да ги гоним от политиката. Не казвам, че трябва да ги оправдаваме — напротив, трябва да разгласяваме вината им. Като използваме това полезно чувство, ще ограничим греховете им до сферата на еротиката и ще получим балансираща честност в управлението им. Поне такава е моята теория.

Във Великобритания, където повечето политици са мъже, Консервативната партия има традиция да интервюира съпругите на потенциалните кандидати. Това, естествено, е унизителен разговор, при който жената е разпитвана от местните членове на партията, за да се установи нейната нормалност. (Разумна ли е? Стабилна ли е? Цветът на кожата й подходящ ли е? Правилни ли са възгледите й? Да не е леконравна? Дали ще изглежда добре на снимки? Можем ли да я пуснем да агитира?) Задават много въпроси на тези жени, които послушно се състезават една с друга по подкрепяща тъпота, а те тържествено се кълнат в общата си вяра в ядрените оръжия и семейните ценности. Само че никой не ги пита най-важното: обича ли ви съпругът ви? Въпросът не бива да бъде схващан като практически (има ли скандали в брака ви?), нито като сантиментален; това е проверка на способността на кандидата да представлява други хора. Това е тест за способността му да съпреживява.

Трябва да бъдем точни в любовта. А може би вие искате описания? Как изглеждат краката й, гърдите й, устните й, какъв е цветът на косата й? (Е, съжалявам.) Не, да бъдем точни в любовта означава да обръщаме внимание на сърцето, на неговите импулси, убеждения, истината и силата му — и неговите недостатъци. След смъртта сърцето се превръща в пирамида (то винаги е било едно от чудесата на света); но дори и приживе сърцето никога не е сърцевидно.

Сравнете сърцето с мозъка и вижте разликата. Мозъкът е симетричен, сегментиран, разделен на две половини така, както според представите ни би трябвало да изглежда и сърцето. Мислите си, че можете да се справите с мозъка; това е орган на възприятието, който приканва към разбиране. Мозъкът изглежда разумен. Наистина е сложен с всички онези бръчки, браздички, вдлъбнатини и гънчици; прилича на корал и ви кара да се чудите дали не се променя непрекъснато, като тихомълком расте, без да забележите. Мозъкът има тайни, макар че когато се обединят археолозите, строителите на лабиринти и хирурзите, те несъмнено ще успеят да разтълкуват загадките му. Боя се обаче, че сърцето, човешкото сърце, е пълна каша.

Любовта е антимеханична, антиматериалистична: затова лошата любов все пак е добра. Може да ни прави нещастни, но все пак настоява, че механичното и материалното невинаги ни управляват. Религията е станала или слабовато безлична, или безнадеждно луда, или просто делова — и замества духовността с благотворителни фондове. Изкуството, набрало увереност от упадъка на религията, заявява, че може да надхвърли света (и остава, остава! Изкуството побеждава смъртта!), но тази новина не е достъпна за всички, а и да е достъпна, невинаги е приета добре. Затова религията и изкуството трябва да се преклонят пред любовта. Тя ни придава човечност и загадъчност. Тя ни прави повече от онова, което сме.

Разбира се, материалистичната логика напада любовта; тя напада всичко. Според нея любовта се свежда до феромоните. Това сърдечно обвързване, тази яснота на погледа, тази енергия, тази морална увереност, тази екзалтация, тази гражданска добродетел, това промълвено „обичам те“ са все предизвикани от лека миризма, изпускана от единия партньор и несъзнателно доловена от другия. Ние сме просто по-голяма версия на онзи бръмбар, който удря главата си в кутийката, щом чуе звука от молива. Вярваме ли в това? Е, нека повярваме за миг, защото то прави триумфа на любовта още по-величествен. От какво е направена цигулката? От парчета дърво и ивици от овнешки черва. Нима тази конструкция принизява музиката, нима я прави банална? Напротив, прави я още по-възвисена.

Не казвам, че любовта ще ви направи щастливи — в никакъв случай не казвам това. По-скоро съм склонен да вярвам, че тя ще ви направи нещастни: или веднага, като ви измъчи с несъвместимост, или години по-късно, когато дървоядът ще е свършил своята работа и тронът на епископа ще се разпадне. Но ние можем да вярваме в това и все пак да настояваме, че любовта е единствената ни надежда.

Тя е единствената ни надежда, дори да ни изменя, въпреки че ни изменя, тъкмо защото ни изменя. Дали не губя прецизността? Търся точното сравнение. Любов и истина, да, това е най-важната връзка. Всички знаем, че обективната истина е недостижима, че когато нещо се случи, получаваме множество субективни истини, които оценяваме и преработваме до фабулата на историята, до версия за онова, което „наистина“ се е случило, видяно от птичи поглед. Тази птича версия е фалшификат — очарователен, невъзможен фалшификат като онези средновековни картини, които показват всички етапи от Страстите Христови едновременно в различни части на платното. Но макар да знаем това, трябва да вярваме, че обективната истина е постижима; или поне да вярваме, че е 99% постижима; или ако не можем да вярваме в това, поне да сме убедени, че 43% обективна истина е по-добре от 41%. Ако не мислим така, сме загубени, защото изпадаме в измамен релативизъм и ценим версията на един лъжец също толкова, колкото и на друг, вдигаме ръце пред голямата загадка и признаваме, че победителят има право не само на плячката, но и на истината. (Между другото, чия истина предпочитаме — на победителя или на победения? Дали гордостта и съчувствието изкривяват събитията по-силно от срама и страха?)

Така е и с любовта. Трябва да вярваме в нея, иначе сме загубени. Може да не я постигнем или може да я постигнем и да открием, че тя ни прави нещастни; но все пак трябва да вярваме в нея. В противен случай ще капитулираме пред историята на света и пред нечия чужда истина.

Нещо ще се обърка в тази любов; сигурно ще стане така. Този сгърчен орган, като парчето волско месо, е затворен и изменчив. Съвременният модел на вселената е ентропията, което на ежедневен език означава „всичко отива по дяволите“. Но когато любовта ни измени, трябва да продължим да вярваме в нея. Нима във всяка молекула е закодирано, че всичко ще се обърка, че любовта ще се провали? Може и така да е. И все пак трябва да вярваме в любовта, също както трябва да вярваме в свободната воля и обективната истина. А когато любовта се провали, нека обвиним историята на света. Ако тя ни беше оставила на мира, можехме да продължим да бъдем щастливи. Любовта ни си е отишла и за това е виновна историята.

Но това все още предстои. Може би никога няма да се случи. Нощем светът може да бъде предизвикан. Да, точно така, можем да го направим, можем да нокаутираме историята. Развълнуван, аз се въртя и ритвам леко. Тя се размърдва и устните й изпускат подземна, подводна въздишка. Не трябва да я будя. Сега ми се струва, че съм открил велика истина, но на сутринта сигурно ще видя, че не си е заслужавало да я безпокоя. Тя въздъхва по-леко, по-нежно. Усещам картата на тялото й в мрака до мен. Обръщам се на една страна в успореден на нейния зигзаг и зачаквам съня.