Джулиан Барнс
История на света в 10½ глави (11)

8.
Срещу течението!

Пощенска картичка

Скъпа,

Едва намерих време за картичка — тръгваме след половин час. Снощи за последен път пихме „Джони Уокър“ и отсега нататък или местна огнена вода, или нищо. Спомни си какво ти казах по телефона и не се подстригвай твърде късо. Обичам те.

Писмо 1

Скъпа моя,

Пътувах 24 часа с автобус, чието табло бе окичено със св. Христофоровци, или каквото там е местното съответствие. Не бих имал нищо против шофьорът да използва някаква по-силна магия — доброто старо християнство май нямаше кой знае какъв ефект върху карането му. Когато не мислиш как да не си изповръщаш червата при всеки остър завой, гледката е великолепна. Огромни дървета, планини — такива ми ти работи. Купих картички. В момента целият екип е малко превъзбуден — ако чуя още веднъж вица за онзи, дето „щял да каракяса“, ще удуша някого. Е, това е нормално в подобни случаи. Не че съм правил нещо такова досега де. Сигурно ще бъде голям майтап. Дано има полза от всичките инжекции, дето ми ги биха, за да не пипна бери-бери и прочие.

Освен това е такова облекчение да идеш някъде, където не те познават. Знаеш ли, въпреки брадата и очилата в Каракас пак разпознаваха лицето ми. На летището, разбира се, но това е естествено. Не, смешно беше. Познай къде ме бяха гледали? Не в онзи елитарен филм за страха по сценарий на Пинтър, дето взе Златната палма; нищо подобно. Затова пък бяха гледали онова гадно американско сериалче, дето го снимах за Хал Шавиразкажаиграта. Още го въртят тук. По улицата децата ми викат: „Хей, миста Рик, как сте?“ Какво ще кажеш? Мизерията тук е ужасна. Все пак след Индия нищо не може да ме учуди. А ти как подстрига косата си? Надявам се да не си направила някоя глупост, само и само да ми отмъстиш, че заминах. Знам ви вас жените, уж само ще я скъсиш за опит, а после ще кажеш, че Педро от фризьорския салон те увещава да не си я пускаш за момента, а после пък трябвало да си в най-добрата си форма за някоя сватба и не можело да идеш рошава. И накрая изобщо не си я пускаш; ако не коментирам, ще решиш, че съм почнал да ти харесвам късата прическа, а пък ако ти напомням, ще решиш, че ти досаждам, така че няма измъкване. И не е честно да твърдиш, че е заради брадата ми, защото брадата не е по моя вина, просто през въпросния век в джунглата не са се бръснали. Да, знам, че си я пуснах прекалено рано, но аз съм си такъв, обичам да почна да се вживявам в ролята колкото се може по-бързо. Нали знаеш как Дърк разправя, че почвал от обувките и щом намерел подходящите, знаел какъв е героят му; е, при мен е лицето. Съжалявам, ако това е първото нещо, което виждаш сутрин, но все пак не всяка може да се похвали, че спи с йезуит. Много е горещо, имам проблеми с прането. Още взимам онези хапчета за корем. Говорихме с Вик за сценария и той каза да не се тревожа, но на този етап всички така разправят, нали? Казах му същото, което казах и на теб по телефона — тоест не може ли героят ми да е малко по-човечен, защото публиката в днешно време не си пада по свещеници. Вик каза, че ще говорим по-нататък. С Мат се разбираме добре — очевидно ще си съперничим, когато почнем работа, но той съвсем не е толкова параноичен, колкото очаквах. Малко прекалява с фамилиарниченето, но такива са си янките. Разправих му моята най-сълзлива история, той ми разказа своята и излезе, че и двамата сме ги чували и преди! Напихме се като свине последната вечер в града и накрая танцувахме сиртаки в един ресторант. Мат се опита да троши чинии, но ни казаха, че местният обичай не бил такъв, и ни изхвърлиха! Да не говорим, че ни накараха да платим чиниите.

Знаеш ли как викат тук на пощите? „Богородица на комуникациите“. Сигурно трябва да паднеш на колене за експресна доставка. Не че скоро съм виждал пощи. Бог знае дали ще успея да пратя това писмо, преди да стигнем джунглата. Може да срещнем някой приятелски настроен туземец с чаталеста пръчка, който да върви в нужната посока, та да му се усмихна и да му връча писмото (шегувам се). Не се тревожи за мен. Обичам те.

Писмо 2

Скъпа,

Ако потърсиш в албума снимките от оня умопомрачителен купон, ще видиш, че нещо липсва. Не се тревожи, у мен е. Онази снимка, на която си направила муцунка. Малко си се поизмокрила, защото от два-три дни вали като из ведро, но още нямаш нищо против да те целувам за лека нощ. Занапред може и да се поизмачкаш малко, защото дълго време няма да спим в хотели. Отсега нататък сме скаути и ще живеем в биваци и палатки. Надявам се да мога да се наспивам. Толкова е трудно да играеш с хъс, когато си подремнал едва няколко часа. Все едно, вече сме навътре в джунглата. Непрекъснато ни бавят. Както обикновено — уговаряш се, че еди-кога си ще се появиш с толкова и толкова хора и с толкова багаж и човекът ще ви закара до следващия град. Щом обаче те види, той се преструва, че нещата са се променили и не ти е казал петнайсет, а петдесет, а и без това цените са се повишили и т.н., докато не получи проклетия си подкуп. Господи, в такива случаи ми иде да закрещя с пълно гърло: „Искам да работя!“ Всъщност веднъж го направих, направо брадясах от яд; отидох до бандита, който се опитваше да ни одере по три кожи, заврях си лицето в носа му и изкрещях: „Искам да работя, за бога, оставете ме да работя!“, но Вик каза, че нямало полза.

По-късно. Мат пикаеше в реката, когато един от жичкаджиите дойде и му каза, че е малко опасно. Имало някакви мънички рибки, които усещали топлината или нещо такова и можели да плуват нагоре по струята урина. После се вмъквали в пишката, разтваряли си перките и си стояли там. Меко казано, ужасно. Жичкаджията разправяше, че нямало начин да ги изкараш оттам, били като отворен чадър и трябвало да идеш в болница да ти отрежат всичките такъми. Мат не знаеше дали да вярва, но можеш ли да рискуваш? Сега-засега никой не пикае в реката.

По-късно. Бръмчахме нагоре по реката късно следобед, слънцето беше започнало да потъва над онези огромни дървета, а ято големи птици, чапли или нещо подобно, излитаха като розови хидроплани, както каза някой, и изведнъж вторият асистент скочи на крака и изкрещя: „Това е раят, това е шибаният рай!“ А всъщност аз се чувствам малко потиснат. Съжалявам, че те занимавам с това, не е честно, защото сигурно ще съм свеж като репичка, когато получиш писмото. Проклетият Мат ме ядосва. Какъв грандоман! Ще речеш, че никой освен него не се е снимал във филми. Гледа да се сдуши с целия екип, за да му бъде по-леко пред камерите, тъй че той да изглежда с пет години по-млад, а на мен да ми лъщи носът. Честно казано, Вик не е достатъчно строг за тази работа. Мен ако питаш, шефът на студиото трябва да е робовладелец, а не чувствителен висшист, записал кино, защото му харесвали облаците у Антониони, и впоследствие превърнал се в неясен nouvelle Deutscher със слабост към проклетия Truthspiel. На какво прилича това — четирийсет души да бъхтят в джунглата само защото сме се вързали на идеята му да влезем в кожата на двама извънредно умрели йезуитски свещеници. Не знам как смята екипът, но Вик сто на сто е измислил някаква теория. Що за дивотия — ние да ходим пеша, а оборудването да пристига с хеликоптер! Дори не ни дава да използваме радиотелефона, докато не свърши пътешествието. Приятелката на оператора чака бебе и той искаше да се обади в Каракас, но Вик каза „не“.

Отвратително време. Жегата няма край. Потя се като прасе, comme un porco. Още се притеснявам за сценария. Мисля, че ще трябва да нанеса някои поправки в ролята си. Никакъв шанс за пране, освен ако не срещнем някое племе перачки, които да чакат пред някоя от ония цинкови бараки, които видяхме в Прованс, нали се сещаш? Тази сутрин видях проклетия ламаринен знак на „Кока-кола“ на един търговски пункт. Отиваш, ей богу, на стотици мили от всякакво населено място, а хората на „Кока-кола“ пак са стигнали преди теб и са осрали пейзажа. А може и някое приятелче на Мат да го е сложило, за да се почувства колегата като у дома си. Извинявай за това.

Писмо 3

Ей, хубавице!

Извинявай за мрънкането в края на последното писмо. Сега всичко е по-добре. Като начало пак започнахме да пишкаме в реката. Питахме Рибчо Жичко, както му викаме, откъде знае за рибката, дето плувала по урината, а той вика, че бил гледал някакъв дебел изследовател по телевизията да го разправя, което звучеше правдоподобно. Но като го поразпитахме още малко, той направи фатална грешка. Каза, че оня изследовател си бил направил специални гащи за безопасно пишкане в реката. Взел броня за крикет, отрязал малко от предницата и пъхнал вътре цедка за чай. Какво ще кажеш? Ако ще лъжеш, поне не украсявай, това е правилото. Не пресолявай манджата. Тъй че всички се посмяхме на жичкаджията, смъкнахме си циповете и, щем не щем, пишкахме в реката. Само Рибчо не пишка, защото трябваше да пази достойнството си и да твърди, че е истина.

Това ни поразвесели, както можеш да си представиш, но най-добре ни се отрази контактът с индианците. Ако може да се съди по срещнатите тук по пътя бандити (това „тук“, ако искаш да го видиш в ученическия си атлас, е някъде до Мокапра), кой би очаквал индианците да удържат на думата си? По-късно Мат каза, че бил почти убеден, че гоним вятъра, а и аз признах, че мисля същото. Да, но те бяха тук, и четиримата, точно където казаха, че ще дойдат: на един завой на реката, голи-голенички, както ги е майка родила, изправени, макар и това да не ги правеше особено високи, и втренчени в нас без капка страх. И без капка любопитство, което беше странно. Човек би очаквал да искат да го пипнат или нещо такова. А те просто стояха, сякаш не те, а ние бяхме странните. Което си е точно така, като се замислиш. Гледаха ни, докато разопаковахме всичко, а после тръгнахме. Не ни предложиха да носят нещо, което малко ни учуди, но пък те не са носачи, нали? Има още 2 дни до останалата част от племето и до реката, която търсим. Изобщо не можехме да видим пътеката, която следваха. Явно хората от джунглата имат удивително чувство за ориентация. Ти тук със сигурност би се загубила, ангелче, както не можеш да намериш пътя от Шепърдс Буш до Хамърсмит, без да питаш полицая^[1]. Вървяхме близо два часа, после спряхме да пренощуваме и ядохме рибата, която индианците бяха уловили, докато ни чакаха. Много съм уморен, но пък денят беше страхотен. Целувам те.

По-късно. Цял ден вървим. Добре, че тренирах във фитнес залата. Някои от нас се задъхаха след първия половин час, което не ме учудва, защото обикновено единственото им упражнение е да пъхнат крака под някоя маса и да забият зурли в гаванката. А, да, и да вдигат ръка, за да поръчат още една бутилка. Мат е в доста добра форма след всичките снимки на открито, в които мускулите му лъщят от зехтин (макар и не чак толкова добра, колкото би трябвало да бъде), и двамата с него поизпотихме екипа, като казахме, че профсъюзните правила не се отнасят за джунглата. Никой не искаше да изостане! Рибчо Жичко, който беше поувесил нос, откакто го уличихме в лъжа, реши, че е ужасно смешно да нарича индианците „Седящия бик“ и „Тонто“, но те, естествено, не го разбираха, а ние го срязахме. И без това не беше смешно. Невероятни са, индианците де. Ходят чисто голи през джунглата, страшно подвижни са и никога не се уморяват. Убиха маймуна със стрелички. Ядохме я за вечеря, е, не всички, по-гнусливите плюскаха консервирано телешко. Аз опитах маймуната. Приличаше на месо от волска опашка, но по-червено. Малко жилаво, ама вкусно.

Вторник. Бог знае кога ще пристигне пощата. В момента даваме писмата на Рохас — той е четвърти асистент и освен това е местен, затова го назначихме за пощальон. Това означава, че просто слага писмата в найлонова торбичка, за да не ги изядат бръмбари, дървояди и т.н. Като дойде хеликоптерът, Рохас ще предаде пощата. Тъй че бог знае кога ще получиш тези редове.

Липсваш ми (кратка пауза, за да надам своя циркаджийски вой). Днес трябваше да се срещнем с племето, но не сме в достатъчно добра форма. Бас държа, че някои са очаквали да ни карат с коли през джунглата, а на всеки десет-петнайсет километра да има камиони с храна и момичета с гирлянди от цветя да им сервират хамбургери и пържени картофки. Дебелият Дик, звукотехникът, сто на сто си е взел хавайска риза!

Все пак трябва да му се признае на Вик, от години не е сниман филм с такова съотношение между екип и бюджет. Двамата с Мат играем без дубльори (добрият стар Норман трябваше да договори доста повече пари по тази клауза). Даже храната не идва всеки ден — хеликоптерът пристига веднъж на три дни, защото Вик смята, че щял да ни разконцентрира. Удивително, нали? Студиото е съгласно на всичко.

Не, сладурче, няма нищо странно, както много добре знаеш. В студиото смятат Вик за гений и били готови да му дадат колкото поиска, докато онези типове от застрахователната компания не се заяли, задето големи филмови звезди падат от кану, не прегледали списъка и не намерили двама-трима, които киноиндустрията може да си позволи да загуби^[2]. Аз понякога съм лошо момче, но те смятат, че няма да напусна работата посред джунглата; а Мат е темпераментен, което значи, че обикновено не работи, ако не му бутнат пликче бял прах, но май го е отказал, пък и не виждам никакви пласьори да се лашкат между дърветата като Тарзан. Съгласихме се с условията на Вик, защото вътре в себе си също го смятаме за гений.

Чудя се дали не сглупих, като ядох от онази маймуна снощи. Днес това определено ме забавя, а и Мат често клечеше зад храстите.

По-късно. О, извинявай: сряда. Стигнахме до племето. Най-великият ден в живота ми. Естествено, след деня, когато срещнах теб, сладурче. Появиха се изведнъж, когато прехвърлихме билото на един хълм и видяхме реката под нас. Изгубената река и до нея — изгубеният народ; удивително. Доста са ниски и изглеждат пълни, но всъщност всичко е само мускул. Пък и момичетата са хубави (не се тревожи, ангелче, пълни са с болести). Странното е, че не видяхме никакви старци. Може пък да са изостанали някъде. Само че ние мислехме, че цялото племе се движи заедно. Интересно. Освен това свърших противокомарните средства — поне онова, силното. Много ме изпохапаха гадовете. Вик каза да не се тръшкам — да не би отец Фърмин да е имал мазило против комари? Аз пък му заявих, че автентичността е хубаво нещо, но моите заклети почитателки не искат да ме гледат на големия екран с ей такива петна по лицето. Вик изтъкна, че изкуството искало жертви Аз му казах да върви по дяволите.

Четвъртък. Стъкмихме лагера до брега на реката. Всъщност направихме два лагера — един за бели (повечето от които са кафяви на червени петна) и един за индианците. Аз исках да построим голям общ лагер. Част от екипа бяха против, защото се страхуваха да не им откраднат часовниците (представи си), а други бяха „за“, та да можели по-добре да огледат индианките (представи си). Вик каза, че идеята да има два лагера била добра, защото навремето сигурно е било така и индианците щели да бъдат психологически подготвени да играят предците си. Аз пък му заявих, че само търси оправдание на снобизма си. Спорът стана твърде разгорещен и накрая изпратихме един от водачите да говори с индианците. Оказа се, че те и без това не искат да делят лагера си с нас. Странно, нали?

Идва вертолетът, така че ще приключвам.

Писмо 4

Скъпа Пипс,

Първо рандеву! Домъкнаха камерата и останалото оборудване. Голяма емоция (но не и за индианците, които не обръщаха внимание). Храна, цигари. И нищо против комари — можеш ли да повярваш? На всичкото отгоре Вик не позволява да ни носят вестници, което ме вбесява. Не сме деца, нали така? Едва ли играта ми ще се влоши, ако прочета някой брой на „Индипендънт“ отпреди две седмици. Или греша? Не мога да повярвам, че ни позволява да получаваме писма. Не че имаше нещо за Чарли. Наистина ти казах да пишеш само в краен случай, но не говорех сериозно. Надявам се, че си разбрала.

Петък. Виж, знам, че не искаш да говорим за това, но според мен тази кратка раздяла ще ни се отрази добре. В много отношения. Наистина. И без това вече съм стар за ергенски живот. „КРАЙ НА ЕРГЕНСКИЯ ЖИВОТ“, КАЗВА „ЛОШОТО“ МОМЧЕ ЧАРЛИ. Обичам те.

Скъпа Пипа, може би индианците ми влияят така (днес е събота). Те са толкова открити и прями. Ходят си голи-голенички, говорят каквото мислят, правят каквото си искат, ядат, когато са гладни, любят се, сякаш това е най-естественото нещо на света^[3], и лягат, за да умрат, щом стигнат края на живота си. Наистина впечатляващо. Не казвам, че мога да стана като тях, поне не веднага; просто ги чувствам страшно близки. Едва ли не ми се струва, че съм изпратен тук, за да получа житейски урок. Разбираш ли ме? Всичко е наред, сладурче, не мисля да се връщам с кост, забодена в носа, но затова пък смятам да изоставя закостенелите идеи. Онази глупост с Линда… знам, че се разбрахме да не говорим за това, но се чувствам такъв простак. Мъчно ми е, че те нараних. Че не ти казах истината. Тук, където изгубената река тече до краката ми, сред птици, чиито имена не знам дори на английски, аз съм щастлив, че сме заедно.

Неделя. Не е само разстоянието, магията или други подобни. Има нещо в самото място. Нали си спомняш как американските астронавти се върнаха от луната напълно променени, защото бяха видели, че земята е само една малка и далечна планета? Доколкото се сещам, някои от тях станаха религиозни или превъртяха, но важното е, че всички бяха променени. И с мен става горе-долу същото, само че вместо в технологичното бъдеще аз се върнах назад във времето. Всъщност това последното не го мисля. Всички в екипа смятат индианците за страшно примитивни, защото не познавали радиото. Аз пък мисля, че са страшно напреднали и зрели именно защото не познават радиото. Те ме учат на нещо, без да го съзнават. Започвам да гледам на нещата в перспектива. Господи, толкова съжалявам за Линда.

Понеделник. Дълго време се приготвяхме, а после заваля. Една от индианките ме учи на своя език. Не се тревожи, катеричке, сигурен съм, че бъка от болести^[4]. Опитвах се да разбера как се наричат, нали разбираш, как се казва племето. И познай какво излезе — ТЕ НЯМАТ ИМЕ! Нито за племето си, нито за езика си. Не е ли невероятно! Изключително зряло. Все едно изхвърлят национализма през прозореца.

Вторник. Сега, когато започнахме, се чувстваме наистина добре. Сработихме се чудесно. Никакви глупави профсъюзни правила. Всеки се старае да допринесе нещо. Сигурен съм, че се дължи на влиянието на индианците. Така трябва да бъде.

Сряда. Мисля, че акцентът ми се подобрява. Има една птица, която се нарича ткарни, нещо като голям бял щъркел. Мисля, че така се пише. Е, аз казвам „ткарни“, когато една от тях излита или каца на водата, а индианците намират това за извънредно смешно. Превиват се от смях. Е, те пък как казват „Чарли“…

Четвъртък. Нищо особено. А, да, ухапаха ме най-малко 80000000000000 комара. Мат пуска тъпи шеги. Ако се вгледаш внимателно, краката му са криви, кълна ти се.

Петък. Като се замислиш, наистина е удивително. Някакво си индианско племе, съвсем непознато, дори си нямат име. Преди стотина години двама мисионери йезуити се натъкват на тях, докато се опитват да се върнат към Ориноко; индианците им построяват сал и ги карат на неколкостотин мили на юг, докато въпросните Божи служители им проповядват Евангелието и се опитват да ги накарат да носят „Левис“. Малко преди да стигнат до целта си, салът се преобръща, мисионерите едва не се удавят, а индианците изчезват. Разтварят се в джунглата и никой повече не ги е виждал, докато хората на Вик не ги намерили преди една година. А сега те ни помагат да направим абсолютно същото, само че един век по-късно. Умирам да разбера дали племето си спомня. Дали нямат някаква легенда за това как са закарали двама облечени като жени бели мъже до голямата водна анаконда на юг или както там го представят? Или пък белите мъже са изчезнали от племенната памет също така безследно, както племето е изчезнало за нас? Толкова въпроси. А какво ще стане, когато си заминем? Нима отново ще потънат в забрава за още двеста-триста години? Или ще изчезнат завинаги, унищожени от някакъв вирус, а от тях ще остане само един филм, в който те играят предците си? Едва ли ще успея да намеря отговор.

Бог да те благослови, дъще, повече не съгрешавай.^[5]

Не получих нищо от теб нито в неделя, нито в сряда. Надявам се Рохас да донесе нещо утре. Не исках да кажа да не ми пишеш въобще, каквото и да съм твърдял. Все пак ще изпратя това писмо.

Писмо 5

Мила,

Този свещенически тоалет несъмнено е възможно най-неудобната дреха за придвижване през джунглата. Кара ме да се потя като прасе, comme un porco. Питам се как ли е запазвал достойнството си отец Фърмин. Може да се каже, че той е страдал за вярата си така, както аз страдам за изкуството си.

Неделя. Господи, познай какво стана! Снощи дебелият Дик, звукотехникът, пикаел в реката, когато един от индианците отишъл развълнуван при него и започнал да прави знаци, да се мъчи да говори с езика на жестовете, да маха с ръце, сякаш плува и така нататък. Дик не разбирал какво става, всъщност си помислил, че му предлагат секс, което е абсурдно за всеки, който е виждал индианките. Най-накрая туземецът изтичал да доведе Мигел — един от водачите. Последвали още жестове и обяснения, след което Дик си закопчал панталона с бясна скорост. Познай какво се оказало? Индианецът му разправил за онази малка рибка, която живеела в реката и… нали се сещаш? Не е особено вероятно този конкретен туземец от това конкретно племе да е гледал английска телевизия по същото време като Рибчо Жичко. А пък не ми се вярва Рибчо да е научил достатъчно добре местното наречие, за да ни скрои подобен номер. Затова трябваше да приемем, че през цялото време е бил прав! Който се смее последен, се смее най-добре.

Понеделник. Ето нещо смешно: макар индианците сякаш да разбират горе-долу какво правим — те не възразяват да повтарят една сцена няколко пъти и не се плашат от насоченото към тях голямо око, — явно не разбират същността на актьорската игра. Наистина те играят предците си и са напълно съгласни (срещу няколко сувенирчета с Мики Маус) да ни построят сал, да ни закарат с него нагоре по реката и да бъдат снимани как гребат. Но отказват да правят каквото и да било друго. Ако Вик ги помоли да застанат по различен начин или да използват пръта еди-как си и се опита да им покаже, те просто не го слушат. Отказват категорично. Ние караме сала така и няма да го правим по различен начин само защото някакъв си бял мъж ни гледа през една смешна машина. Другото е още по-невероятно. Те смятат, че когато аз и Мат сме облечени в йезуитски дрехи, наистина сме йезуити! Мислят, че ние сме отишли някъде, а междувременно са се появили двама други в черни дрехи. Отец Фърмин е за тях също толкова реален, колкото и Чарли, макар за моя радост те да харесват Чарли повече. Само че не можеш да ги убедиш какво става. Колегите смятат това за адски тъпо, но аз се питам дали пък то не е признак на необикновена зрялост. Другите мислят, че племето е толкова примитивно, че още не е открило актьорската игра. Аз се чудя дали не е обратното, дали те не са цивилизация — може би първата по рода си на земята, — която е надраснала преструвките. Един вид тъй като вече не са им нужни, те са забравили за тях и вече не ги разбират. Би било страхотно!

Сряда. Трябва да ти разкажа повече за работата. Не върви зле. Сценарият не е какъвто си го спомнях, но пък винаги става така, най-често защото го променят. Не е много трудно да се работи с Мат. Помолих гримьорката да му сложи няколко ухапвания от комар, но той отказа категорично. Каза, че искал за разнообразие този път той да бъде красавецът. Голям майтап — очевидно дълбоко в себе си се мисли за голям хубавец! По-добре да не му споменавам как според теб лицето му прилича на осолено телешко.

Четвъртък. Случи се нещо ужасно. Наистина ужасно. Един от индианците падна от сала и се удави. Реката просто го отнесе. Гледахме водата, която беше доста буйна, и чакахме да изплува на повърхността, но това не стана. Естествено, решихме да спрем работа през този ден. Познай обаче какво стана? Индианците изобщо не искаха да чуят за нещо подобно. Страхотни кинаджии!

Петък. Мисля си за вчерашната случка. Ние бяхме много по-разстроени от индианците. Та този човек сигурно е бил нечий брат, съпруг или нещо подобно, но никой не плака. Аз едва ли не очаквах, че като спрем да нощуваме, ще има някаква церемония — не знам точно какво, примерно да изгорят вързоп дрехи. Нищо подобно. Лагерният живот беше весел както обикновено. Чудя се дали пък и без това не са харесвали удавника, но това би било твърде банално. Може пък да не правят разлика между живота и смъртта. Може би не смятат като нас, че той си е „отишъл“ — или поне не смятат, че си е отишъл напълно. Стигнахме до по-красива част от реката. Споделих това с Мат, а той каза: „Ей, не знаех, че имаш хипарска кръв.“ Мат съвсем не е най-духовният и изтънчен човек на света. Той вярва, че човек сам трябва да си проправи път в живота, да върви изправен, да стреля точно, „да сваля мацките“, както се изразява той, и да плюе в лицето на всеки, който му навреди. Това му е цялата философия. Смята индианците за сладки дечица, които още не са измислили видеото. Намирам, че е много смешно човек като него да играе йезуит, който води теологически спорове в джунглата. Всъщност той е един от онези практични американски актьори, които оставят имиджмейкърите си да направляват кариерата им. Казах му, че смятам да си взема шест месеца почивка и да играя в провинциални театри, за да усетя отново какво е да играеш на живо и да имаш истинска публика. Мат реагира така, сякаш му бях казал, че имам нервно разстройство. Кой каквото ще да казва, според мен само на сцената можеш да се научиш да играеш. Мат може да си върти лицето във всички посоки и да присвива очи, като знае, че малолетните му почитателки ще се подмокрят. Да, но умее ли да играе с тялото си? Може да съм старомоден, но според мен много американски актьори знаят само да ходят наперено и толкова. Опитах се да обясня всичко това на Вик, но той каза, че аз съм се справял добре, Мат също се справял добре и двамата сме щели да си паснем страхотно на екрана. Понякога ми се иска той да чуваше какво му говоря. А, тъкмо пристигна пощата, или по-точно хеликоптерът. Все още няма нищо от теб.

Писмо 6

Мила Пипа,

Виж, знам, че се разбрахме да не говорим за това и сигурно не е честно, защото не знам в какво настроение ще бъдеш, когато получиш това писмо, но не може ли просто да идем да живеем в провинцията и да имаме деца? Не, не съм падал в реката или нещо подобно. Нямаш си представа колко добре ми се отразява престоят тук. Спрях да пия кафе следобед и почти не пуша. Индианците не го правят, нали така? Индианците нямат нужда да подкрепят могъщата компания „Филип Морис“ от Ричмонд, Вирджиния. Когато имат проблем, понякога дъвчат някакво зелено листенце, което сигурно е техният еквивалент на цигарата, която запалваш, ако режисьорът се държи като надут пуяк. Защо тогава и аз като тях да не намаля цигарите? А и това с Линда. Знам, че сигурно не искаш да чуваш повече името й и в такъв случай не бих го споменавал, но не беше ли то проблемът в Лондон? Което няма нищо общо с нас. Проклетият Лондон с мръсотията, с гадните улици и пиячката. Това в градовете не е живот, не мислиш ли? Смятам също така, че градовете карат хората да лъжат. Ще повярваш ли? Тези индианци никога не лъжат, също както не умеят да играят. Никакви преструвки. Изобщо не смятам това за примитивно, а намирам, че е адски зряло. Сигурен съм, че са такива, защото живеят в джунглата, а не в градовете. Прекарват цялото си време сред природата, а тя може да прави всичко друго, но никога не лъже. Просто си върши работата, както би казал Мат. Върви изправена и стреля точно. Понякога е сурова, но никога не лъже. Затова мисля, че истината е в провинцията и бебетата. И като казвам „провинция“, нямам предвид едно от онези селца до магистралите, където хората са като нас и си купуват австралийско шардоне, а акцент можеш да чуеш само докато слушаш „Арчърс“ във ваната. Имам предвид някое наистина затънтено място — може би Уелс или Йоркшир.

Неделя. На въпроса за бебетата. Странно, но пак индианците ме наведоха на тази мисъл. Нали помниш как ти писах, че са удивително здрави и няма никакви старци, макар да смятахме, че цялото племе се движи заедно? Е, най-накрая накарах Мигел да ги пита и излезе, че те не живеят повече от 35 години. Значи съм грешал, като мислех, че са страшно здрави и добра реклама на джунглата. Всъщност само необикновено здравите оцеляват. Какъв обрат. Въпросът е, че аз в момента съм по-стар от повечето хора в племето и това ме стряска. Но ако живеем в провинцията, аз няма да се връщам всяка вечер изтощен и да очаквам да се грижиш за мен, а вместо това да намирам врещящо бебе. Ако приемам само големите роли и отказвам да участвам в телевизионни дивотии, ще заминавам само когато има снимки, а през останалото време наистина ще съм при теб и детето. Разбираш ли? Мога да му направя кошарка и да му купя един от онези големи Ноеви ковчези с всички животни, а освен това мога да взема една от онези раници за носене на бебета, каквито индианците използват от векове. Тогава ще тръгна да се разхождам из полята, за да ти се махнем и двамата малко от главата. Какво ще кажеш? Между другото, наистина съжалявам, че ударих Гавин.

Понеделник. Малко съм потиснат, скъпа. Водихме безумен спор с Вик за една реплика. Шест проклети думи, но аз знаех, че отец Фърмин не би ги произнесъл. Аз живея в кожата на този човек от три месеца, а Вик иска да ме учи как да говоря! Той каза в такъв случай да ги пренапиша и аз се мъчих един час, а накрая той реши, че не било убедително. Въпреки всичко се опитахме да изиграем репликата така и познай какво стана — проклетият Мат каза, че и на него не му звучало убедително. Аз пък казах, че той не може да различи ред думи от магистрала кокаин, а на всичкото отгоре лицето му прилича на пушено телешко. Ама че тъп филм.

Вторник. Още ми кипи.

Сряда. Невероятно! Нали ти писах, че индианците не знаят какво е актьорска игра. През последните два дни Фърмин и Антонио се държат все по-враждебно един към друг (което не е трудно, като се има предвид какви са ни отношенията с Мат в момента), а индианците видимо се вълнуват и следят спора от своята част на сала, сякаш животът им зависи от това — което в известен смисъл си беше така, защото ние спорехме дали те имат право да бъдат покръстени и да спасят душите си. Не знам как са го усетили. Все едно, днес снимахме сцената, в която Мат ме удря с греблото по главата уж случайно. Разбира се, греблото беше от леко балсамово дърво (не че индианците можеха да знаят това), но аз съвестно се строполих, а Мат започна да се преструва, че е станало случайно. Индианците трябваше да гледат така, сякаш според тях двамата бели мъже в рокли са се побъркали. Само че не го направиха. Много от тях дотичаха при мен и започнаха да ме милват по лицето, да ми мокрят челото и да издават някакви плачевни звуци, а трима се обърнаха към Мат много заплашително. Невероятно! Щяха да му направят нещо, ако той не се беше изхитрил да си свали расото и отново да се превърне в Мат, което ги успокои. Удивително! Тук беше само нашият Мат, а отвратителният отец Антонио беше изчезнал. После аз бавно се изправих на крака и те започнаха да се смеят — щастливи, че не съм умрял. Добре, че Вик продължи да снима, така че не изпуснахме нищо. Той смята, че можем да го включим някак си във филма, което ме радва, защото, ако индианците реагират така на мен и Мат, може би ефектът върху публиката ще бъде същият.

Четвъртък. Вик казва, че отзивите от студиото за вчерашната схватка не били особено блестящи. Обзалагам се, че проклетият Мат му влияе — сигурно знае, че камерата го е хванала как трепери от страх. Аз предложих да изчакаме да видим заснетите кадри и Вик се съгласи, но на мен ми стана неприятно. Толкова за тяхното Truthspiel: когато се получи, не го използват.

Петък. Мисля, че сценарият не е много свестен, а и бюджетът е твърде малък, но в този филм поне се говори за нещо. Искам да кажа, че той не бяга от големите въпроси. В повечето филми няма никакви идеи — все повече и повече се убеждавам в това. Рибчо Жичко може да си пее „Два попа в джунглата“ по мелодията на „Червени платна по залез“, но всъщност става въпрос за един конфликт, който е неизменна част от всеки живот и всяка цивилизация. Дисциплината срещу либералността. Придържането към буквата на закона срещу следването на общия му дух. Средства и цели. Да постъпваш правилно в името на една заблуда или да грешиш в името на нещо добро. Как велики идеи като Църквата затъват в бюрокрация. Как християнството започва като религия на мира, но в крайна сметка става не по-малко жестоко от другите религии. Същото може да се каже за комунизма и така нататък, за всяка велика идея. Според мен този филм би звучал много предизвикателно в Източна Европа, и то не защото се разказва за свещеници. Друг е въпросът дали ще го разпространяват там. Казах на Рибчо, че във филма се крие и послание за профсъюзите, ако те успеят да го открият. Той каза, че ще го потърси.

Слънчице, нали ще помислиш по въпроса за бебетата?

P.S. Днес се случи нещо странно. Не е сериозно, но ме кара да си задам някои въпроси за индианците.

P.P.S. Нямам представа защо не пишеш.

Писмо 7

Мила моя Пипа,

Проклета джунгла. Край няма. Ужасни рояци мухи, хапещи гадинки и бръмчащи твари. През първите две-три седмици си мислиш, че всичко е много необикновено и няма значение, че си изпохапан, защото това се отнася и за всички останали, с изключение на Мат с неговите мазила от НАСА и маската на пушеното му телешко лице. Само че насекомите не спират. След известно време ти се приисква джунглата да си вземе почивен ден. Иска ти се да извикаш: „Хайде, джунгло, днес е неделя, стига толкова!“, докато тя вилнее по 24 часа на ден. Не знам. Може би проблемът не е в джунглата, а във филма. Чувстваш как напрежението се покачва. Мат и аз се ежим все повече — и наужким, и наистина. Филмът прелива и в свободните ни часове. Дори и индианците вече не са сигурни, че аз не съм Фърмин през цялото време, а Мат не е Антонио. Сякаш мислят, че аз по принцип съм Фърмин, но от време на време се преструвам на някакъв бял мъж на име Чарли. Наистина с главата надолу.

Неделя. Онова за индианците. Честно казано, малко се ядосах, като разбрах, но вече почвам да разбирам тяхната гледна точка. Нали ти казах, че уча езика — учителката ми е много сладка и чисто голичка, но ти не се притеснявай, ангелче, сигурен съм, че бъка от зарази. Излиза, че половината от думите, на които ме е учила, са грешни. Те са истински думи, само че значат друго. Едно от първите неща, които научих, беше „ткарни“, което значи — или поне тя ми каза, че значело — един бял щъркел, каквито тук се срещат често. Колкото пъти видех тази птица да прелита край нас, аз виках „ткарни“, а индианците се заливаха от смях. Накрая се оказа (разбрах това не от Мигел, а от втория ни водач, който много-много не говори), че „ткарни“ е индианската дума — по-точно казано, една от многото им думи — за оная работа. Същата, до която се качва малката рибка, ако не внимаваш. Това се отнася за половината думи, на които ме научи онази лисичка. Знам близо 60, а половината от тях се оказаха фалшиви — или са неприлични, или значат нещо съвсем друго. Както можеш да си представиш, много се ядосах, но всъщност това показва, че индианците имат страхотно чувство за хумор. Затова реших да им покажа, че разбирам от майтап, и следващия път, когато край нас премина голям щъркел, аз се направих, че не знам как се казва, и попитах учителката си. Тя каза „ткарни“ със сериозно изражение. Аз я погледнах много озадачено и отвърнах, че не може да е „ткарни“, защото ето това е „ткарни“ (не, не си го извадих или нещо подобно — само го посочих). Оттогава тя разбра, че играта е свършила, и започна да се смее. Аз също се разсмях, за да покажа, че не се сърдя.

Понеделник. Вече сме към края… Остава само най-важната сцена. Първо ще имаме два дни почивка. Мисля, че идеята е глупава, но явно профсъюзите притискат Вик. Той смята, че е добре да си презаредим батериите преди голямата сцена. Е, който плаща, той поръчва музиката. Спокойно, скъпа. Аз всъщност не говоря така, правя го, за да дразня Мат, макар обикновено да не се получава, тъй като той е много дебелокож и смята, че всички говорят така. Значи излиза, че го правя за собствено забавление. „Хей, Мат, който плаща, той поръчва музиката“ — казвам му аз, а той кима като някой пророк в „Десетте Божи заповеди“. Както и да е, планът е днес и утре да почиваме, после два дни да репетираме преобръщането на сала и в петък да сме готови за велики дела. Може би Вик все пак е прав — трябва да бъдем в най-добрата си форма. Не само да го направим сносно, а да го изпипаме отвсякъде. По договор трябва да сме вързани с въжета, ако стане нещо. Не се притеснявай, съкровище, всъщност не е опасно. Ще заснемем няколко кадъра сред бързеите, но истинското преобръщане няма да бъде там. Имаме машини, които разпенват водата, а тези от реквизита направиха няколко скалички, които ще бъдат закотвени към дъното на реката и ще изглеждат като истински. Така че не се притеснявай. Нямам търпение да стигнем дотам, макар че, естествено, пак водихме спорове. По сценарий двамата свещеници падат във водата, единият си удря главата в скала, а другият го спасява. Само че кой какво да направи? Двамата са се хванали за косите по време на плаването и защитават противоположни доктрини — единият е много авторитарен и твърд (аз), а другият много либерален и мек с индианците (Мат). Според мен би било много по-ефектно, ако хардлайнерът, от когото зрителите очакват да остави другия да потъне, вземе, че го спаси, макар да смята за светотатствен плана му да покръсти индианците. Да, ама не — Мат спасява мен. Вик твърди, че така било станало навремето, а Мат казва, че така пишело в сценария, който бил чел в Тъпвил, Северна Дакота или където там си развява шапката, и друго нямало да играе. „Никой няма да спасява Мат Смийтън“, каза той. Наистина го каза, представяш ли си? „Никой няма да спасява Мат Смийтън“. Аз пък му казах, че ще имам това предвид, ако го видя да виси с главата надолу от някой ски лифт. Така че всичко ще върви по сценарий.

Вторник. Още един ден почивка.

По-късно

По-късно

По-късно

Писмо 8

Господи, Пипа. Просто не можех да продължа предишното писмо. Пълно с весели новини от всеки снимачен ден. Просто не можех да го продължа, не и след онова, което се случи. Но аз съм добре. Наистина, добре съм.

По-късно. Горкият Мат. Добро момче беше. Е, можеше да те подразни, но и свети Франциск от Асизи би ти вдигнал кръвното с работа като тази. Той би прекарал цялото си време, като зяпа проклетите птички в джунглата, вместо да си чете ремарките. Съжалявам, скъпа. Знам, че е проява на лош вкус. Просто не знам как да започна. Много съм потиснат. Горкият Мат. Чудя се как ще чуеш новините и какво ще си помислиш.

Проклетите индианци. Мисля, че ще умра. Едва държа химикала. Потя се като прасе, comme un porco. Наистина те обичам, Пипа. Това ме крепи.

 

 

Изваждам снимката ти със сладката муцунка и я целувам. Нищо друго няма значение, освен теб и бъдещите ни деца. Нека го направим, Пипа. Майка ти ще бъде доволна, нали? Питах Рибчо дали има деца, а той каза, че имал и че те били зеницата на окото му. А аз го прегърнах ей така. Това движи света, нали?

Истина е това, което казват. Иди в джунглата, за да откриеш какви са всъщност хората. Вик е мрънкало, винаги съм го знаел. Само оплаква проклетия си филм. Аз му казах да не се притеснява, защото винаги може да продаде мемоарите си на някой вестник. Не му хареса.

Защо го направиха? Защо го направиха?

P.S. Ще ми се да беше писала. Би ми помогнало.

Писмо 10

Можех да бъда аз. Със същия успех можех да бъда аз. Кой решава? Дали някой решава? Ей ти там горе, в небето! Има ли някой там?

Цял ден си мисля за това. Питах Рибчо дали има деца, а той каза, че те са зеницата на окото му. После се прегърнахме пред всички и оттогава се чудя какво означава това. Зеницата на окото ми. Какво значи това? Казваш такива думи и всички те разбират, но ако се вгледаш по-внимателно, не можеш да ги проумееш. Така е и с филма, и с цялото пътуване. Като тръгваш, си мислиш, че много добре знаеш кое какво е, но ако спреш и го погледнеш, няма никакъв смисъл и си казваш, че отначало всички са се престрували, че има смисъл, а ти си повярвал. Разбираш ли? Като с индианците и фалшивите скали от декора. Гледаха ги, гледаха ги и колкото повече ги гледаха, толкова по-малко разбираха. В началото смятаха, че това са скали, а накрая не знаеха нищо. Личеше си по лицата им.

Сега ще дам това писмо на Рохас. Преди малко той мина оттук и каза, че това е третото писмо, което пиша днес. Предложи да ги слагам в един плик и да пестя от пощенски марки. Аз станах и, кълна ти се, се превърнах за миг в отец Фърмин и извиках: „Слушай, Богородице на комуникациите, аз ще пиша и ти ще предаваш толкова шибани писма, колкото искам.“ Е, Фърмин не би казал „шибани“, разбира се, но тонът беше същият. Строг и непримирим към всяко несъвършенство в света. Е, по-добре да му се извиня, иначе може да изхвърли всички писма.

Писмо 11

Мила Пипа,

Като се измъкнем оттук, ще направя следните неща: ще изпия най-големия скоч в Каракас, дявол го взел. Ще се потопя в най-голямата вана, която могат да ми предложат в Каракас, дявол го взел. Ще проведа най-дългия телефонен разговор с теб. Представям си как ще вдигнеш телефона и ще чуя гласа ти, сякаш съм отишъл до магазина за цигари и съм се позабавил. После ще ида в британското посолство и ще си купя „Дейли Телеграф“, дори да е отпреди няколко седмици; ще чета неща, които обикновено не бих и погледнал, например новините от природата, ако има такива. Искам да ме уведомяват, че лястовиците вече гнездят и че ако имам късмет, ще видя язовец. Обикновени неща, които се случват непрекъснато. Ще прегледам резултатите от мачовете по крикет и ще се преструвам, че съм стар играч от провинцията, който следи мача с раиран блейзър и с розов джин в ръка. Може да прочета и рубриката за новородени бебета. На Ема и Никълъс се е родила дъщеричка Сузи, сестра на Александър и Бил. Милите ми Александър и Бил, ще кажа аз, сега можете да си играете със Сузи. Бъдете нежни с нея, цял живот я закриляйте, тя е малката ви сестричка, трябва да я пазите като зеницата на окото си. Господи, Пипа, аз плача, по лицето ми се стичат сълзи.

Писмо 12

Скъпа Пипа,

Не го вярвам, просто не може да бъде! Най-сетне стигаме онова, което на майтап наричаме цивилизация, най-сетне намираме телефон, който става за презокеански разговори, най-сетне идва моят ред на опашката, най-сетне се свързвам с къщи, а ти си излязла. „Абунат не отговаря, сър“. Опитвам отново. „Абунат пак не отговаря, сър.“ Пробвам трети път. „Окей, сър, абунат пак не отговаря.“ Къде си? Не искам да се обаждам на никой друг. Не искам да звънна на майка ти и да кажа: „Да, имахме малко неприятности, но сега сме вече в Каракас и Мат е мъртъв, да, чула си го по новините, но не ми се обсъжда това.“ Просто искам да говоря с теб, мила, а не мога.

Опитвам пак.

Опитвам пак.

Добре значи, взех си бутилка скоч от 50 лири и ако студиото не я плати, никога повече няма да работя за него. Освен това прибрах един куп от тази тъничка хотелска хартия за писма. Другите отидоха да се разхождат из града. Аз не мога. Все си спомням последната ни вечер тук — бяхме в същия хотел и така нататък, — спомням си как двамата с Мат излязохме и се натряскахме като свине, играхме сиртаки и ни изхвърлиха от заведението, а Мат сочеше към мен и викаше на келнерите: „Хей, не познавате ли миста Рик от «Паркуей Пенинсула»“, но те не ме познаха и ни накараха да платим за чиниите.

Бяхме си взели почивните дни и ни оставаха само три работни. През първата сутрин репетирахме при бързеите, и то доста енергично. Вик и екипът бяха на брега, а Мат и аз бяхме на сала заедно с десетина индианци с прътове и гребла. За по-сигурно салът бе вързан с дълго въже за едно дърво на брега, за да спре, ако индианците не успеят да го удържат. Мат и аз също бяхме вързани с въжета, както е по договор. Сутринта репетирахме на бързеите и се получи добре, а следобед повторихме на плиткото с машината за разпенване. Смятах, че не ни трябва още един ден репетиции, но Вик настояваше. Затова на следващата сутрин отново отидохме на бързеите, но този път си носехме и радиомикрофони. Вик не беше решил дали ще прави дубъл на кадъра. Вързахме въжето за дървото, екипът се разположи на брега, а ние се приготвихме да минем три-четири пъти покрай камерата. Аз и Мат бяхме толкова заети да спорим дали да покръстваме индианците, или не, че не забелязахме опасността зад нас, която публиката може да види сама. Милион пъти мислих за това, което се случи, но още нямам обяснение. Стана на третия път. Вик ни даде знак, започнахме спора и изведнъж забелязахме нещо странно. Вместо десетина индианци на сала имаше двама, всеки от които стоеше до задния му край и държеше само един прът. Сигурно сме си помислили, че Вик е поискал да опитаме така, защото Мат и аз вече бяхме почнали да се караме, което показва какъв професионалист беше той, след като продължи така, сякаш нямаше нищо нередно. Аз също между другото. На края на сцената забелязахме, че за разлика от обикновено индианците не забиват прътовете си в дъното, за да възпрат сала. Продължаваха да го оттласкват и Мат им извика: „Хей, спрете!“, но те не му обърнаха внимание. Реших, че сигурно искат да изпробват въжето, но тогава двамата с Мат се обърнахме едновременно и видяхме накъде ни насочват — право към едно място с много бързеи и скали. Разбрах, че въжето се е скъсало или нещо такова. Закрещяхме, но шумът на реката ни заглушаваше, а и не знаехме езика; а после се оказахме във водата. Докато се преобръщахме, мислех за теб, Пипа, честна дума. Просто видях лицето ти и се опитах да мисля за теб. Помъчих се да плувам, но течението и проклетото расо ми пречеха — а после нещо ме храсна в ребрата, сякаш някой ме срита. Помислих си, че съм пътник, че съм се ударил в някоя скала, предадох се и изгубих съзнание. Всъщност въжето, с което бях вързан, изведнъж се е опънало. Не си спомням нищо друго до момента, когато бях на брега, плюех вода и повръщах в калта, докато тоноператорът ме удряше по гърба и ми натискаше корема с юмруци. Моето въже издържа, но въжето на Мат се скъса. Това е, такъв ни бил късметът.

Всички бяха в шок, както можеш да си представиш. Някои се опитаха да тръгнат покрай брега — нали знаеш как понякога човек се хваща за клоните на дърветата на миля надолу по реката. Да, но не стана така. Тези неща са само за филмите. Мат беше изчезнал, а и колегите не можаха да стигнат на повече от стотина стъпки, защото в джунглата няма пътеки. „Защо бяха само двама? — повтаряше Вик. — Защо само двама?“ Потърсиха индианците, които им бяха помогнали да нагласят апаратурата, но не ги намериха. Върнаха се в лагера, но намериха само преводача Мигел, който дълго бил разговарял с един от индианците, а когато се обърнал, всички останали били изчезнали.

Тогава отидохме да видим какво е станало с въжето около дървото. Нищичко не беше останало от него, което беше странно, защото го бяхме вързали с един от онези сложни възли, които просто не могат да се изхлузят. Сто на сто така е било по договор. Адски съмнително. После говорихме с Мигел и излезе, че индианецът е започнал онзи дълъг разговор много преди нашия инцидент. Значи сигурно са знаели какво ще се случи. Като отидохме в лагера, видяхме, че са задигнали всичко — дрехи, храна и оборудване. За какво са им били дрехите? Та те ходят голи.

Адски дълго чакахме хеликоптера, да ти кажа. Индианците бяха отмъкнали радиотелефоните (щяха да свият и камерата, ако имаха как да я носят), а в Каракас помислили, че просто са се развалили, така че дойдоха както обикновено. Двата дни чакане ни се сториха два месеца, дявол го взел. Аз си мислех, че въпреки инжекциите съм пипнал някаква шибана треска. Като ме извадили от реката и изпомпали водата от корема ми, първото, което съм казал, било „сто на сто бъка от бацили“, а екипът избухнал в истеричен смях. Не си спомням, но е в мой стил. Мислех, че съм пипнал бери-бери и компания. Ужас!

Защо го направиха ли? Все се връщам към този въпрос. Защо? Повечето колеги смятат, че индианците са го направили, защото са примитивни — нали разбираш, цветнокожи, никога не се доверявай на местните и така нататък. Това са глупости. Никога не съм ги смятал за примитивни, а те винаги казваха истината (освен когато ме учеха на езика си) и бяха сто пъти по-надеждни от някои бели. Първо си помислих дали не сме ги засегнали, без да разберем — дали не сме обидили боговете им или нещо подобно. Но просто за нищо не можах да се сетя.

Според мен въпросът е дали няма някаква връзка с онова, което се е случило преди сто години. Може да е случайно съвпадение. Просто случайно потомците на онези индианци с преобърнатия сал караха друг сал, който се обърна почти на същото място в реката. Може би на тези индианци им идва до гуша да возят йезуити срещу течението и просто инстинктивно избухват и ги изхвърлят зад борда. Не е много вероятно, нали? Другата възможност е между двете случки да има връзка. Поне аз така си мисля. Струва ми се, че индианците — нашите индианци — са знаели какво е станало с отец Фърмин и отец Антонио преди толкова години. Такива неща се разказват, докато жените мачкат корените от маниока и прочие. Тези йезуити сигурно играят важна роля в историята на индианците. Помисли си как случката се е предавала от поколение на поколение и е ставала все по-цветиста и преувеличена. И тогава се появяваме ние — друга група бели мъже, сред които също има двама души с черни поли. Те също искат индианците да ги возят със сал по Ориноко. Разбира се, има някои разлики, например тази едноока машина, но в общи линии си е същото, а и ние им казваме, че ще свърши по същия начин и салът ще се преобърне. Трудно е да се сетя за аналогия, но представи си, че живееш в Хейстингс през 2066-а и виждаш как към теб идват кораби, от които слизат хора с островърхи шлемове и ризници, предлагащи ти много пари, ако извикаш крал Харолд, за да го прострелят в окото. Би се изкушила да се съгласиш, нали? А после ще се запиташ защо искат да го направят. Едно от нещата, които би си помислила — това е моя идея, Вик не беше убеден, — би било дали те (тоест ние) не са се върнали, за да разиграят случилото се по някакви изключително важни за тяхното племе причини. Може би индианците са си помислили, че е нещо религиозно, като честването на петстотингодишнината от построяването на някоя катедрала.

А има и друг вариант — индианците може да са следили спора на йезуитите и да са го разбирали много по-добре, отколкото предполагахме. Свещениците, тоест аз и Мат, спорят дали да покръстят индианците. Горе-долу по времето, когато салът се преобърна, аз печелех спора. Отец Фърмин беше по-старши в йерархията и беше против покръстването, поне докато индианците не изоставят някои от мръсните си привички. Може би туземците са разбрали това и са преобърнали сала, за да се опитат да убият отец Фърмин (мен!), така че отец Антонио да оцелее и да ги покръсти. Какво ще кажеш? Само че първия път отец Фърмин оцелял и те избягали от страх, а втория път те видяха, че са убили Антонио, и избягаха, защото плановете им се бяха объркали.

Дали е така? Знам само, че е много по-сложно, отколкото ще изглежда във вестниците. Не бих се изненадал, ако Холивуд изпрати самолет, за да бомбардира индианците и да ги накаже за смъртта на Мат. Или пък ще направят римейк — да, по дяволите, това звучи много по-вероятно. Кой ще получи ролята на Мат? Какъв шанс в кариерата. Представяш ли си.

Изглежда, ще трябва да висим тук около седмица. Проклетото студио и шибаните му адвокати. Явно снимките трябва да бъдат официално прекратени, а това отнема време.

Ще занеса писмото на Богородица на комуникациите и ще го пусна експресно. Друго си е да го дам на истински пощальон.

С цялата ми любов,

Писмо 13

Никога не се дръж така с мен, разбра ли? Едва излязох от шибаната джунгла, след като без малко не умрях, а ти ми затваряш телефона. Както се опитвах да ти обясня, тя е тук по работа, чисто съвпадение. Знам, че се държах като свиня, comme un porco, но те моля да прочетеш всичките ми писма от джунглата и да разбереш, че съм нов човек. Още преди да тръгна, ти казах, че между мен и Линда всичко е свършено. Не мога да й казвам къде да работи, нали? Да, знаех, че тя ще бъде в Каракас, и не ти казах — това наистина беше лошо от моя страна, но по-добре ли щеше да бъде, ако ти бях казал? И изобщо как разбра? Не, тя не е тук, доколкото знам и доколкото ме интересува, е на Антилските острови. За бога, Пипа, нима пет години не значат нещо?

P.S. Пращам го с експресна поща.

P.P.S. Каракас е мръсна дупка. Ще висим тук поне до четвърти.

P.P.P.S. Обичам те.

Телеграма

МОЛЯ ОБАДИ СЕ НА ЧАРЛИ ХОТЕЛ ИНТЕРКОНТИНЕНТАЛ СПЕШНО ТОЧКА ОБИЧАМ ТЕ ЧАРЛИ ТОЧКА

Телеграма

ЗА БОГА ОБАДИ СЕ ИНТЕРКОНТИНЕНТАЛ ТРЯБВА ДА ГОВОРИМ СПЕШНО ТОЧКА ОБИЧАМ ТЕ ЧАРЛИ

Телеграма

ЩЕ ТИ СЕ ОБАДЯ ПО ОБЯД ТВОЕ ВРЕМЕ ЧЕТВЪРТЪК ТРЯБВА ДА ОБСЪДИМ МНОГО НЕЩА ТОЧКА ЧАРЛИ

Телеграма

ПО ДЯВОЛИТЕ ВДИГНИ ТЕЛЕФОНА ПИПА ИЛИ МИ СЕ ОБАДИ ТОЧКА ЧАРЛИ

Писмо 14

Скъпа Пипа,

Тъй като ти не отговаряш на телеграмите по причини, които самата ти знаеш най-добре, аз ти пиша, за да те уведомя, че няма да се връщам веднага. Имам нужда от време и пространство, за да се отърся от ужасните неща, които ми се случиха и към които ти не проявяваш особен интерес, но освен това и да преосмисля настоящите ни отношения. Едва ли трябва да ти казвам, че те обичам въпреки всичко, тъй като това, изглежда, само те дразни по причини, известни единствено на теб, които ти не искаш нито да обясниш, нито да коментираш. Ще ти се обадя, когато реша какво да мисля за всичко това.

P.S. Изпращам писмото с експресна поща.

P.P.S. Ако тая история има нещо общо с оня гадняр Гавин, аз лично ще му счупя шибания врат. Трябваше да го ударя много по-силно. И в случай, че не си забелязала, той не би могъл да играе и пластмасова жаба. Никакъв талант. Никакъв хъс.

Писмо 15

Слушай, кучко, измитай се от живота ми, хайде, просто се измитай. Винаги си проваляла всичко, нищо друго не можеш да правиш. Приятелите ми казваха, че само ще си сложа таралеж в гащите, ако те пусна да живееш при мен, а аз, глупакът, не им повярвах. Господи, ако мислиш, че аз съм егоист, виж се в огледалото. Разбира се, че съм пиян, какво си мислиш, само така мога да спра да мисля за теб. А сега ще се натряскам като свиня. Във виното е шибаната истина.

P.S. Пращам писмото с експресна поща.

Телеграма

ВРЪЩАМ СЕ В ЛОНДОН В ПОНЕДЕЛНИК ПЕТНАЙСЕТИ ТОЧКА АКО ОБИЧАШ ДОТОГАВА ИЗНЕСИ СЕБЕ СИ И ВЕЩИТЕ СИ ОТ АПАРТАМЕНТА ТОЧКА ОСТАВИ КЛЮЧА ТОЧКА КРАЙ ТОЧКА