Чингиз Айтматов
Камилско око (4) (Повест)

4

В нашия живот настъпиха някои изменения. Докараха ни с камиони двуконна бричка с коне за превоз на семена. Пристигна и още един човек — колар. Сега за водоносача стана по-леко. За сеитбата отделиха трактора на Садабек и Есиркеп, а ние с Абакир продължавахме да орем.

И още една много важна новина.

Преди няколко дни, когато отивахме след обяд с бричката на нивата, видях до извора същото онова момиче сакманчица. Скочих от бричката. Коларят искаше да поспре конете, но Абакир не му позволи.

— Хайде, не се бави — недоволно му заповяда той. Изтичах към момичето и то тръгна към мене, като остави овцете си. Но така и не дотичах до него, трябваше да догонвам бричката, за да стигна навреме на работа. Спрях се.

— Здравейте! — извиках аз.

— Здравейте! — извика тя и също се спря.

Много се зарадвах, че я видях, но решително не знаех какво да кажа.

— Защо не ви виждам с колата за вода, къде сте сега?

— Сега съм на трактора! — не без гордост извиках аз в отговор. — Ние сме е-ей на онази нива! Извинявайте, много бързам!

— Тичайте, тичайте! — Тя ми махна.

Втурнах се да догонвам бричката. Само веднъж се озърнах. Девойката стоеше на същото място и гледаше след мене. Бричката спря. Но аз тичах леко и свободно. Бях щастлив, че тя ми махна с ръка, че тичам по волната пролетна степ.

На другия ден тя се появи край нашата нива. Стоеше на близката могила и наглеждаше майките с агнетата. Много ми се искаше да отида при нея поне за минутка, но нима Абакир щеше да позволи, нима е способен на такава постъпка? Не го помолих.

Другия път, когато девойката се появи на могилата, ние с Абакир стояхме до бучащия трактор, той проверяваше нещо в мотора.

— Тя какво нещо зачести? — попита Абакир.

— Не знам.

— Ами как се казва?

— И това не знам.

— Ех, Професоре! — Той плю подигравателно и хвърли поглед към нея. — А момата е сочна…

Погледнах го със злоба.

— Върви да седнеш на мястото си! — кресна той и ние потеглихме по-нататък.

През това време девойката закара овцете от могилата на откритото място, на стотина крачки от нашата нива. Да можех да изтичам, да поседна до нея, да си поговоря, просто да погледам хубавичкото й бретонче…

Тракторът изведнъж спря. Абакир се подаде от кабината.

— Закрепи лоста! Ела тук!

Слязох от плуга и с недоумение тръгнах към Абакир. По време на работа той не ме пускаше в кабината.

— Седни. — Той ми отстъпи мястото си. — Учи се да управляваш!

Бях поразен. Такова нещо съвсем не очаквах от него.

Какво е станало с Абакир, нима е станал по-добър към мене? Обаче без много да му мисля, се приготвих да върша всичко, което заповяда.

— Натисни педала. Включи съединителя. Ето така. Сега внимателно отпусни педала. Дръж лостовете на фрикционите…

Тракторът забоботи, раздвижи се и ние тръгнахме по браздата. Дъхът ми спря от радост. За нищо не мислех, нищо не ме интересуваше на тоя свят. Бях погълнат само от едно желание: да овладея трактора, да разбера механизма му. Та нали толкова отдавна мечтаех за това! И ето могъщият влекач, послушен на ръцете ми, тръгна напред, като загребваше с тракане пръстта с гъсениците си. И аз самият като че ли се бях превърнал в механизъм, съсредоточен само върху точното изпълнение на нужните действия.

Не завих лошо в края на браздата. Вярно е, че без прикачвач на завоя останаха много пропуснати места. Но то не беше чак толкова страшно: да не е малко земята в Анархай! Затова пък аз ще се науча да карам трактор!

Така направихме няколко работни хода. Сърцето ми вече не биеше така, чувствувах се по-сигурен.

— Не се плаши, Професоре! — извика в ухото ми Абакир. — Аз ще изляза за малко. Ако има нещо, ще загасиш!…

Той скочи в движение от трактора, отърси се, пооправи се и тръгна към девойката-сакманчица. Тя беше вече съвсем наблизо. Едва сега разбрах какво беше намислил. Не без корист, оказа се, ме качи в кабината.

Абакир стоеше до девойката и безгрижно разговаряше с нея. На него какво му е!… Работата върви, тракторът е наблизо, ако стане нужда, винаги може да изтича.

Не ми хареса хитрината на Абакир. Но същевременно бях щастлив — та аз сам карам трактора! Просто ми идеше да махна на девойката от кабината, да й извикам нещо хубаво. Ех, да не сгърчеше Абакир до нея. Какво й говори там и какво му отговаря тя? Добре ще е да бъде по-предпазлива, по-строга с него…

Не слязох от трактора около час и половина, докато девойката не подкара овцете назад. По лицето на Абакир не долових нищо такова, което да говори за неговия успех. Не, лицето му не изразяваше нищо, освен обикновеното тъпо надменно самодоволство.

— Хайде, Професоре, на мястото си! — Той ме тупна по рамото и криво се усмихна.

Нищо не казах и скочих от трактора.

Нашата девойка дойде и на другия ден. Абакир пак ме остави в кабината и тръгна към нея. По-добре беше тя да не идва. Не можех да изоставя трактора, но и не можех да остана равнодушен.

„Как да я предупредя? — мислех си аз, като хвърлях от кабината тревожни погледи към тях. — Не й трябва да се среща с него. Но как мога да забраня на хората да си говорят? Човек сам трябва да разбира с кого има работа…“

Този път девойката бързо си отиде и аз много се зарадвах на това. Все по-бързо и по-бързо подкарваше овцете, тичаше из степта, без да се озърта. „Прости ми, мила — изпращах й аз мислено извиненията си. — Добре, че толкова бързо си отиде. Но ние пак ще се срещнем. Другия път няма да остана в трактора, ще изтичам при тебе. А сега върви, не се спирай, хубаво момиче с бретонче… Та аз не зная дори името ти…“

Но напразно разчитах на предстояща среща. Девойката повече не се появи. Три дни наред и двамата я чакахме, без, разбира се, да го казваме гласно. Абакир Сеше по-зъл и по-груб от обикновено. Пак ме гледаше с откровено ненавиждащ поглед. Но и аз сега не криех презрението си. Разбрах, че с нещо беше оскърбил девойката, чувствувах вината си пред нея, сякаш не бях успял да я защитя от нещо лошо, тъмно. Дадох си дума: още при първа възможност да я намеря и просто, откровено да си поговоря с нея за всичко. Започнах да мечтая за тази среща, желаех я и се надявах.

Тъкмо през тези дни на нивата ни изненада дъжд. Той връхлетя върху нас стремително и внезапно. Беше буен степен порой с град. Въздухът забуча, земята в миг се покри с набъбнали, кипящи локви. Но Абакир не спря трактора. Напротив, засили го и нито веднъж не се озърна към мене, а пък аз седях под проливния дъжд и град.

Набъбналите от водата разорани пластове вече не се обръщаха зад лемежите. Те се полепваха по плуга, качваха се на рамата до краката ми. Вероятно Абакир изобщо нямаше да спре, ако по гъсениците не се бяха полепили непроходими лепкави буци. Тогава загаси мотора и запали цигара, излегнат в кабината си, като предполагаше навярно, че ще го помоля за подслон. Но сега ми беше все едно. Бях вече мокър до кости. Не слизах от плуга, седях под дъжда и се миех от калта. Единственото, което се постарах да опазя, беше бележникът ми с някои записки и извадки от прочетени книги. Мушнах го в кончова на ботуша си.

Дъждът спря отведнъж, изчезна внезапно. И веднага небето се разтвори, сияйно като бездънен, прозрачен тюркоаз. То сякаш беше продължение от онази красота и чистота, която се разкриваше в огромната степ, умита от пролетния щедър порой. Безкрайните анархайски простори се отместиха още по-надалече, станаха още по-големи. През целия небосклон над Анархай се простря дъга. Тя се прехвърли от единия до другия край на света и замръзна във висината, поела всички нежни цветове на света. Гледах възхитен наоколо. Синьо, безкрайно синьо ефирно небе, трепетна многобагреност на дъгата и безцветна пелинова степ. Земята бързо съхнеше, а над нея високо в небето кръжеше един орел с неподвижно разперени, опънати криле. Струваше ми се, че не той самият и не неговите криле, а могъщото дихание на земята, нейните възходящи топли струи бяха вдигнали орела на такава височина.

И отново почувствувах в себе си сили, също бях окрилен, отново заживяха в мене мечтите за страната Анархай. Да, сега бях стъпил здраво на земята и вече никой не можеше да помрачи мечтите ми, да ми попречи да вярвам в прекрасното бъдеще на Анархайската степ. Не съм поет, но понякога поместваха мои стихове в училищния стенвестник. Ето и сега извадих бележника си от кончова и веднага, като че ли на един дъх, записах първите думи, които напираха в мен:

Лежи зад Курдайския хребет

забравен от хората край,

от зимните преспи завязана,

от летния зной изсушавана —

далечната степ Анархай.

Но зная аз: ден ще настъпи,

той вече е близко, на път:

в лъчи Анархай ще се къпе,

градини в степта ще цъфтят

Не мислех за това, че съм написал неумели, грапави редове. Друго ме огорчаваше: те не изразяваха и една стотна от онова, което ме изпълваше и бушуваше в душата ми. Мъчително си блъсках главата какво да направя, как да намеря онези единствено верни думи, за да изразя мечтите си така, както ги чувствувах. Но в този момент някой дръпна от ръцете ми бележника. Обърнах се.

— Любовни писъмца съчиняваш! — засмя се злобно Абакир и се дръпна встрани. — Искаш да замаеш момата със стихове?…

— Дай ми го! — скочих аз срещу него с негодувание. — Не е хубаво да се четат чужди работи!

— Няма ти да ме учиш кое е хубаво и кое не е! Аз си имам своя мярка! Махни се!

— А, така ли! — Изтичах до трактора и грабнах отвертката.

— Де-де! — закани ми се Абакир. — На, някакви врели-некипели. — Върна ми бележника, а след минута изведнъж се разсмя, зацвили из цялата степ. — Страната Анархай! Ха-ха-ха! Ама че си глупак, Професоре! Само такива като тебе трябва да ги пращат тук, та да видят кое колко струва!… Ама че го измисли, страната Анархай! Ха-ха-ха! Тя още ще ти покаже каква е тя, тази страна! Остани тук през зимата — друга песен ще запееш…

— Няма тебе да те питам дали да оставам, или не! По-добре за себе си помисли!

— Че какво има да мисля? — Абакир се приближи с мрачна усмивка до мене. — Моята мисъл е с мене. Аз навсякъде ще си взема своето. — Той понечи да се отдалечи, но се сети за нещо, поспря се, приближи се плътно до мене и каза с приглушен глас: — А ти, Професоре, хич и не мисли за нея, не разчитай… Ще те пребия!

— Ще видим!

— А пък аз ти казвам, да не си посмял и да мислиш! — Изведнъж дори ми дожаля за този самозабравил се човек, побъркан от злоба и омраза към всичко, което има живот, различен от неговия. Казах му спокойно:

— Ти си възрастен човек. Понякога казваш верни неща. Но това, види се, е случайно, слепешката. Трябва да запомниш, че никой никому не е в състояние да забрани да мисли, да желае, да мечтае. Хората тъкмо по това се различават от добитъка, че са способни да мислят.

Не знам дали моите думи му подействуваха, но той нищо не каза. Само мрачно отиде до трактора и силно завъртя стартера. Моторът лесно се задвижи, трябваше отново да се залавям за работа…

От този час не се разделях с мечтите си. Бях ги завоювал, отново бях придобил право на тях. И те вече не ме напускаха, живееха с мене.

Вечерта, когато всички взеха да си лягат, аз излязох от юртата и тръгнах към извора. Кой знае защо, ме теглеше нататък, искаше ми се да бъда сам.

На звездите им беше тясно на небето и на хоризонта те се спускаха до самата земя. Но много от тях, а може би и всички, които бяха над главата ми, по невероятен начин се поместваха в извора и се отразяваха в малкия овален водоем, който сега изглеждаше бездънно дълбок. Те блещукаха и мъждукаха във водата — просто да ги загребеш и да ги изхвърлиш като огнен прах на брега. Там, дето ручеят течеше, те отплуваха заедно с него и се пръскаха на дребни парченца по каменистото дъно. Но там, където водата беше застинала в тих размисъл, бяха така лъчисти, както на небето, и аз си помислих, че степният извор напомня с нещо понякога онова състояние на човешката душа, когато тя е светла и изпълнена с мечти, когато става толкова дълбока, че побира в себе си целия околен свят.

Седях до извора, гледах, слушах, с цялото си същество усещах, поемах нощната притаена степ и по свой начин я преобразявах в мечтите си. На кого да разкажа за тях, с кого да ги споделя? Трудно е да обясня защо, но тя, девойката с бретончето, чието име не знаех, ми се струваше най-подходящият човек. Тя би ме разбрала, тя би съумяла да сподели моите вълнения. Може би защото за пръв път се срещнахме с нея тук, до извора, и го нарекохме Камилско око?

Къде ли е тя сега, знае ли, че мисля за нея? Скоро ще завършим оранта и тогава ще я намеря, ще я доведа тук, до извора, и ще й разкажа за страната Анархай. Не в стихове, не — ще вземе да ми се присмее! — ще й разкажа просто, с обикновени думи, така както си представям бъдещия живот в Анархайската степ.

Докато се канех да тръгна, огледах още веднъж обсипаното със звезди небе. Очите ми се радваха на всичко, което беше достъпно за зрението ми. Но на могилата както винаги се тъмнееше безформеният блок на каменния идол. Представих си как стои, запазил и сега пълното си безразличие към всичко, вперил в далечината тъпия, безжизнен поглед на единственото си око.

Луната изгря и аз забелязах две предпазливи сенки, които се движеха от другата страна на разораното поле. Бяха газели. Къде отиваха? Вероятно на водопой. Газелите се приближиха до самия край на нивата и спряха като заковани, без да смеят да стъпят на необичайно рохкавата, миришеща на нефт и желязо земя. Те дълго стояха така, без да помръднат, леко посребрени от лунната светлина. Самецът с разклонени рогчета и самката — с малко по-къса шия, с големи, блещукащи в тъмнината очи. Тя се беше притиснала в самеца и като него бе вдигнала напрегнато изящната си глава. Така стояха те, обхванати от вцепенение. Целият им вид изразяваше въпрос и страх: „Какво се е случило със степта? Къде се е дянала старата пътека? Каква сила е разхвърлила пръстта?“

Газелите така и не посмяха да минат по нивата. Обърнаха се, тръгнаха безшумно назад и отнесоха по гъвкавите си гърбове тъжния отблясък на лунното сребро.

Поседях още малко, за да могат газелите спокойно да се отдалечат. После се върнах в юртата, намерих в тъмнината мястото си и още дълго лежах с отворени очи.

И тогава чух шепот. Абакир и Калипа лежаха заедно. Възможно е и по-рано да се е случвало, но аз не знаех. Калипа хлипаше и говореше нещо, но не можех да разбера какво.

— Стига де, престани — измърмори сънливо Абакир. — Ще отидем в града и всичко ще уредим. Ще полежиш ден-два… За какво се измъчваш напразно?

Калипа отвърна с огорчение:

— Не се измъчвам за това. Мразя се, презирам се… За какво обикнах такъв човек като тебе? Какво намерих в тебе, не мога да разбера… Поне нещо добро направил ли си на хората? Ама не, като куче съм се привързала…

— Няма да съжаляваш. Щом свършим работата, ще те отведа.

— Не, ще съжалявам. Знам, че цял живот ще се разкайвам. И все пак ще замина. Не искам да остана сама…

— По-тихо де! Легни по-наблизо. Ха така, а пък ти… Гледай, цялата възглавница си измокрила.

Завих се презглава. Исках по-бързо да заспя, за да не слушам този разговор, който ме огорчи.