Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Верблюжий глаз, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Нина Левенсон, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и корекция
- NomaD(2012 г.)
- Разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe(2017 г.)
Издание:
Автор: Чингиз Айтматов
Заглавие: Избрано в два тома. Том втори. Повести и разкази
Преводач: Надежда Чекарлиева; София Яневска; Нина Левенсон; Гюлчин Чешмеджиева; Александър Мечков; Марияна Димитрова; Зорка Иванова
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо и второ издание
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1976
Тип: сборник
Националност: Киргизка
Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ Варна
Излязла от печат: декември 1976 г.
Редактор: Гюлчин Чешмеджиева; Милка Минева
Художествен редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Радка Пеловска
Рецензент: Елка Георгиева
Художник: Петър Тончев
Коректор: Радослава Маринович; Наталия Кацарова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2203
История
- —Добавяне
3
Нашият двубой с Абакир започна още от първия ден.
— Ако заспиш, ще паднеш под ножовете, аз няма да отговарям! — подхвърли ми той единствената фраза, преди да започнем да орем.
Но на мене, разбира се, не ми беше до сън. Бях целият в напрежение, готов да работя точно и безукорно. А ако мислех, че мога случайно да падна под ножовете, по-добре щеше да бъде веднага да се откажа.
Да, под раздалечените ми крака на рамата бяха закрепени на конзоли стоманени лемежи. Те вървяха един до друг, косо, един след друг и разрязваха и отхвърляха настрана димящата зачимена маса на целинните пластове. Натъпквайки пелина в земята, тракторът вървеше, без да спира, бучеше напрегнато и дрънкаше с гъсениците.
Абакир нито веднъж не се извърна, не се заинтересува от мене. Виждах само упорития му набит врат. Дори само това сякаш ми казваше, че Абакир ще ме изпитва дотогава, докато не се откажа или докато той не се убеди, че ще издържа. И възможно е нарочно да караше трактора безспир, за да ме измори, да ме накара да се откажа. Друг можеше и да не знае, но Абакир прекрасно знаеше, че не е много приятно да седиш на твърдата метална седалка, която нямаше никакъв амортисьор, и да се задъхваш от праха и изгорелите газове. Но аз не мислех да се предавам. Напрегнати докрай нерви, очи, слух, ръце, вкопчени в кормилото на плуга — ето това представлявах аз. През цялото време не пророних нито дума, мълчах дори тогава, когато той с особена злобна упоритост караше трактора по каменисти места, където плугът току се измъкваше от браздата, където ножовете скърцаха по кремъка, като изсичаха искри и миризма на изгоряло, а аз се тресях и подскачах на седалката. Надвечер, когато Абакир спря трактора, усетих страшна, никога дотогава неизпитвана умора. Устата, носът, ушите, очите — всичко ми беше натъпкано с прах и пясък. Искаше ми се да легна на земята и още там веднага да заспя. Но не се помръднах от мястото си, чаках заповедите на Абакир.
— Вдигни лемежите! — извика ми той, като надникна от кабината. След това изведе трактора от разораната нива, загаси мотора и се приближи до плуга. Наведен над лемежите, той опипа ножовете. — Трябва да се сменят, притъпили са се. До сутринта да бъде направено! — каза той.
— Добре — отвърнах аз. — Остави запасните ножове и откачи трактора от плуга.
Той изпълни молбата ми и тръгна мълчаливо към полския лагер. Погледнах след него и неочаквано разбрах, че не само не се сърдя на Абакир, но дори му завиждам. Върви си най-спокойно, като че ли никак не е изморен. Разбира се, душата ми извади, но и той самият не беше почивал нито минута. Гледай го как работи, подлецът му с подлец!
Въздъхнах и започнах да събирам мишорка и да я нареждам на наръчи край плуга. Трябваше да запаля огън, за да успея да сменя ножовете през нощта. Събрах една голяма купчина и отидох да вечерям.
Милата, добра Алдей! С какво огорчение ме гледаше, докато ядях бързо и мълчаливо оставения от нея бешбармак[1]. А пък аз нямах време да се заседявам. Помолих я да ми даде фенера, който имахме за всеки случай.
— За какво ти е? — попита тя, като ми подаваше фенера.
— Трябва ми. Ще сменям лемежите.
— Това пък какво е, на какво прилича! — разкрещя се Алдей и се обърна към Абакир. — Няма да позволя! Няма да те оставя да се подиграваш с момчето.
— Какво ме е грижа, не позволявай — озъби се Абакир, като си лягаше да спи.
— Не се меси! — сряза Садабек жена си. — Кемел знае какво прави.
— Няма нищо, ние ще ти помогнем, Кемел. Да вървим, Есиркеп! — Калипа стана и се накани да тръгне с мене.
— Недейте — казах аз. — Не се безпокойте. Сам ще се справя.
При тези думи излязох от юртата, като си осветявах пътя с фенера.
Наоколо цареше нощ, няма и безпределна. За минута завих към извора да се напия. Едва бълбукайки в отвора, изворът излъчваше спокойствие и прохлада. Светеше матово в тъмната замислена дълбочина и наистина приличаше на камилско око. Спомних си за девойката сакманчица. Тогава не успях да науча дори името й. Къде ли е тя сега, тази мила девойка с бретончето.
Стигнах до плуга и без да се бавя, се залових за работа. Вдигнах лемежите, доколкото позволяваше устройството, запалих огън. И фенерът, разбира се, ми свърши работа. Отвъртвах гайките, веднага ги завивах на болтовете и ги нареждах в каскета си, да не ги изгубя. Цяла нощ се въртях под плуга. Завиването на гайките беше тежко и главното, неудобно. Те се намираха в много неудобни, мъчно достъпни жлебове. Огънят току гаснеше. Като змия изпълзявах изпод плуга и легнал на земята, отново го раздухвах. Не знам колко време мина, но не се успокоих, докато не смених всички ножове. А после като в мъгла се дотътрих до трактора и се изтегнах в кабината да спя. Докато спях, издрасканите ми ръце ме смъдяха, пареха.
Рано сутринта ме събуди Калипа. Тя беше пристигнала с колата за вода.
— Вече съм заляла радиатора. Ела да се измиеш, Кемел — повика ме тя, — ще ти полея.
Тя не ме питаше за нищо и аз й бях благодарен за това. Невинаги е приятно хората да те съжаляват. Когато се измих, тя ми донесе от колата вързопче с ядене и бутилка джарма. Колко приятно беше да си пийнеш киселичък квас от печени зърна! Разбира се, Алдей се беше погрижила за мене.
Дойде Абакир. Нищо не каза. Пък и нямаше за какво да се заяде. Той приближи мълчаливо трактора до плуга, аз го закачих с обицата и ние отново тръгнахме из нивата.
Но този ден аз вече седях уверено на плуга. Бях повярвал в себе си. Щом като издържах първото изпитание, ще издържа докрай!
Пред мене през прозорчето на кабината се мяркаше все същият упорит, набит врат. Все така, без почивка, с напрегнат рев и тракане, вървеше тракторът. И аз седях все така, вкопчан в кормилото.
По пладне Абакир неочаквано загаси мотора.
— Слизай — каза тон. — Почивка.
Мълчаливо седяхме на земята в сянката на трактора. Абакир известно време пушеше и хапеше ядосано цигарата си, после свали комбинезона и ризата и легна върху дрехите си да се пече. Гърбът му беше широк, мускулест, лъскав. И на мене ми се поиска да се попека на слънце. Свалих ризата си и се канех да я постеля и да легна, но Абакир вдигна към мене навъсеното си отмаляло от горещината лице.
— Почеши ми гърба! — заповяда той и сигурен, че ще се втурна да изпълнявам неговата прищявка, отпусна тежката си глава върху ръцете.
Аз нищо не казах.
— Чуваш ли? — Той размърда заплашително рамене, без да вдига глава.
— Няма!
— А пък аз ти казвам, че ще го направиш! — С рязко движение се премести на ръце към мен. — Е, дълго ли ще чакам?
Малко се отдръпнах от него:
— Ти винаги се биеш в гърдите: аз съм работник! Аз всички храня… Но ти си работник само защото работиш, а по душа не си работник. Ти трябваше да бъдеш бей.
— И щях да бъда! А ти не ми бъркай в душата! — Той неочаквано ме чукна с пръст по носа.
Скочих и се нахвърлих върху него с юмруци. Абакир сякаш само това чакаше. Цялата си омраза и злоба, натрупана през последните дни, той вложи в един страшен удар, от който аз се търколих на земята. С мъка се изправих на колене и без да се владея, заслепен от ярост, отново се нахвърлих върху него. Почти всеки негов удар ме събаряше на земята.
— Ще ти покажа какъв юмрук имам! Ще ти покажа аз душата си! — повтаряше той и ми нанасяше железни удари.
Но аз отново и отново скачах и мълчаливо, разярено се хвърлях върху него. През цялото време се целех в лицето му, в зверската му муцуна, а той точно и пресметливо, ме удряше в корема, в ребрата, в гърдите.
Ето пак се вдигнах и бавно тръгнах към него. Той вдигна ръка, изхриптя като касапин и с все сила ме удари с юмрук по врата. Лежах с лице към земята, прехапал устни, за да не издам никакъв стон.
— Лежиш, Професоре! Я помириши на какво мирише земята! — каза той, като дишаше тежко и плюеше кръв от разбитите си устни. — То не е като да четеш лекции за каменни идоли.
Той отиде при дрехите, стъпкани от нашите крака, изтърси ги и започна бавно да се облича с чувството на изпълнен дълг. Но не подозираше, че все пак аз спечелих и тази битка. Да, оставах непобеден, въпреки че лежах на земята. Стана ми ясно, че може и с юмруци да се биеш за правдата. Разбрах, че може и трябва да биеш онзи, който те бие. За мене това беше победа…
Докато Абакир се обличаше и се пъхаше в комбинезона си, аз станах, бързо се облякох и заех мястото си на плуга.
Тракторът изрева и тръгна по дължината на разораната нива. Все същият упорит, набит врат се мяркаше през прозорчето на кабината и аз бях все същият прикачвач, вкопчил се в кормилото на плуга.