Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Верблюжий глаз, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране и корекция
NomaD(2012 г.)
Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe(2017 г.)

Издание:

Автор: Чингиз Айтматов

Заглавие: Избрано в два тома. Том втори. Повести и разкази

Преводач: Надежда Чекарлиева; София Яневска; Нина Левенсон; Гюлчин Чешмеджиева; Александър Мечков; Марияна Димитрова; Зорка Иванова

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо и второ издание

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: сборник

Националност: Киргизка

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ Варна

Излязла от печат: декември 1976 г.

Редактор: Гюлчин Чешмеджиева; Милка Минева

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Рецензент: Елка Георгиева

Художник: Петър Тончев

Коректор: Радослава Маринович; Наталия Кацарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2203

История

  1. —Добавяне

2

На другия ден станах в зори, по-рано от обикновено. Още вчера, докато лежах в юртата си, реших: света ще обърна, но ще направя така, че никой да не посмее не само да ми се скара, но и да ме упрекне. В края на краищата трябва да докажа, че с нищо не съм по-лош от другите.

Най-напред разнесох горивото и сам напълних резервоарите. После тръгнах с бъчвата си към извора, та преди да почне работата, да залея радиаторите с вода. След това трябваше да успея да закуся и отново, без да губя нито минута, да разнасям вода. Засега нещата вървяха така, както ги бях пресметнал.

В това време зад белезникавата мъглица на хоризонта се раздвижи слънцето. То дълго време не изгряваше, бавеше се, сякаш се боеше да обхване с поглед надлъж и на шир анархайската земя. А после се издигна и надникна с едното си крайче. Може ли нещо да бъде по-красиво от степта при утринна заря! Сякаш се е разляло огромно лазурно море и така си е застинало на светлосини вълни, преливащи тук-таме в тъмнозелено и жълтеникаво.

О, Анархай, о, велика степ! Защо мълчиш, за какво мислиш? Какво таиш в себе си от векове и какво те чака занапред?

Не е беда, че съм само водоносач. Аз ще властвувам някога и над тази земя, и над машините. Нали нашите два трактора и онова, което вършим тук, е само начало на началото. Някъде бях прочел, че изследователите били открили под Анархай големи подземни реки. Възможно е това засега да е само догадка. Но както и да е, аз вярвам, че хората ще напоят тази земя и по Анархай ще се залюшкат зелени градини, ще протече вода в прохладни аръци и тукашните ветрове ще вълнуват златни житни ниви. Тук ще израснат градове и села и нашите потомци ще нарекат тази степ благословената страна Анархай. И след много години, когато тук дойде някое такова момче като мене, то сигурно няма да се разкарва от сутрин до вечер из степта с колата за вода и да слуша ругатните на някой опърничав началник.

И все пак не му завиждам, защото аз пръв дойдох тук!…

Спрях колата за вода и огледах утринните простори. В тази минута бях най-щастливият, най-силният и дори най-хубавият човек на земята. Благословена да бъде страната Анархай!…

Слънцето най-после се изтърколи от хоризонта, огромно, сияйно.

Денят не започваше лошо. Поне моторите не глъхнеха — аз успявах да разнеса водата. Но до вечерта имаше още време…

При едно от пътуванията си забелязах край извора малко стадо овце с агънца. Беше ги докарало някакво момиче. То ги поеше от ручея, без да ги пуска до извора. Откъде се беше взело? Навярно е дошло от местността встрани от нас, там, зад двуглавия хълм. В онези краища се разполагат чобаните. Лицето на момичето ми се стори нещо познато. В някакво списание бях видял веднъж снимката на младичка виетнамка със също такъв бретон на челото като на това момиче. Навярно затова ми се стори, че съм го виждал някъде.

Мълчаливо се гледахме. Моето появяване тук беше за нея такава изненада, както за мене нейното присъствие. Но сякаш нищо не се е случило, скочих от колата и деловито започнах да греба вода от извора и да пълня бъчвата си.

В това време овцете се напиха и момичето започна да ги пъди настрана. Като минаваше край мене, то попита:

— Как се казва този извор?

Замислих се и погледнах облия водоем, в който мътно проблясваше размътената от мене вода. И наистина нашият единствен извор трябваше да има някакво име. Докато мислех, водата се избистри, посветля на повърхността и потъмня в дълбочината.

— Камилско око! — казах аз, като се обърнах към девойката.

— Извор. Камилско око? — Тя тръсна бретончето и се усмихна. — Хубаво! А той наистина прилича на камилско око, такъв един замислен…

Разговорихме се. Девойката се оказа от нашия край. Тя познаваше дори моя учител Алдияров. Ох, колко е хубаво да чуеш името на любимия си учител тук, в степта, от непозната девойка, която, струваше ми се, също не без негово влияние беше попаднала тук, в Анархай. Тя още миналата година беше завършила училище, не нашето, а друго, и сега работеше като сакманчица — помощничка на чобан.

— У нас край кошарата кладенчовата вода е солена — каза девойката. — А пък чувах, че тук някъде имало извор. И аз самата исках да погледам жива вода, и агнетата да напоя, та и те да знаят каква е истинската вода. Като ги отгледам, ще ги дам в стадото, а наесен ще отида да уча в университета…

— И аз мисля по-нататък да уча — казах аз. — Само че аз ще уча по механизацията. Нали ме пратиха тук да работя на трактор, а това е само така… — посочих бъчвата — временно помагам… Трябва да изпратят друг водоносач…

Е, това, разбира се, напразно го изтърсих, просто сам не забелязах как ми се изплъзна от езика. От срам ми стана непоносимо горещо, но веднага изстинах.

— Хе-хе, Професоре, ще ти смажа мутрата-а! — чу се отдалече омразният глас на Абакир.

— Ох, заприказвах се!

— Какво има там? — попита момичето, без да разбира.

— Нищо — измърморих и се изчервих. — Трябва да откарам водата.

Момичето подкара овцете по пътя си. А той, Абакир, застанал върху кабината на трактора в далечния край на браздата, крещеше с цяло гърло и размахваше юмруци.

— Идвам де, идвам! Престани! Не бива да се крещи така пред чужди хора — прошепнах аз отчаяно и подкарах коня в галоп.

Водата в бъчвата се цамбуркаше, изплискваше се и току ме заливаше от глава до пети. Нищо! Нека не остане нито капка! Не мога повече да търпя такива издевателства!

Абакир скочи от кабината и както оня път, пак се нахвърли върху мене. Аз спрях коня.

— Ако продължаваш да крещиш така, ще напусна работата и ще си отида!

Той се обърка от изненада, а после подсвирна и ме напсува.

— И без тебе, сополиви Професоре, съществуваше Анархай и сега няма да пропадне, огън да го гори дано! Карай, пръждосвай се оттук, където искаш! И той решил да се зъби, дрипав студент такъв!

Скочих от колата, запратих камшика зад трактора и си тръгнах.

— Стой, Кемел! Не бива така! Къде отиваш, спри! — закрещя подире ми Калипа.

Но това само ме подтикна да закрача още по-бързо.

— Не го спирай, нека се пръждосва! — стигна до мене гласът на Абакир. — И без него ще минем!

— Ти си изверг, звяр, а не човек, какво направи! — кореше го Калипа.

Дълго още чувах как те крещяха и се караха.

Без да забавям крачката, аз все повече и повече се отдалечавах. Беше ми все едно къде отивам. Наоколо нямаше никого, нито една душа, и пътищата пред мене бяха отворени на всички страни. Отминах извора, полевия лагер, минах край могилата, там, дето стоеше каменният идол. Злобно усмихната старицата ме изпращаше с празен черен поглед и остана да стои, тежко враснала в земята, както беше стояла векове наред.

Вървях, без да мисля за нищо. Имах само едно желание: да се махна, да се махна оттук колкото може по-бързо и нека този проклет Анархай се любува на тила ми.

Пусто, безстрастно се разстилаше пред мене степта. Всичко: могили, трапове, долчинки — всичко си приличаше до втръсване. Кой беше сътворил това мъртво, унило еднообразие? Защо аз, оскърбен и унизен, трябва да крача по тези безкрайни сиви простори от горчив пелин? Където и да погледнеш — навсякъде бездушна пустиня. Какво, пита се, търси човек тук? Нима му е малко мястото на земята? Моите сутрешни мечти ми се сториха смешно нелепи.

„Ето ти я разкошната пелинова степ, ето ти я страната Анархай!“ — подигравах се сам на себе си и усещах с цялото си същество собственото си безсилие, бездомност и потиснатост.

Високо-високо над мене беше небето, наоколо се разстилаше огромна-огромна земя и на мене самия ми се струваше, че съм мъничък-мъничък, самотен, дошъл тук кой знае откъде човечец с памуклийка, ботуши от изкуствена кожа и овехтяло, избеляло каскетче.

Така си вървях. Нито пътека, нито път. Просто вървях. „Ще изляза някъде на железопътния насип — мислех си, — ще тръгна по траверсите, а там на някоя спирка ще хвана товарния влак. Ще замина при хората…“

Когато зад гърба ми се чу тропот и пръхтене на кон, аз дори не се обърнах. Сорокин е. Друг не може да бъде. Сега ще почне да ме кори, да ме моли, но — по дяволите! — няма да се върна, няма и да помисля.

— Спри! — повика ме тихо Сорокин.

Спрях. Сорокин се приближи на изпотения си кон. Мълчаливо ме погледна със сините си втренчени очи изпод избелелите вежди, бръкна в походната си чанта и извади един червен лист — моето комсомолско командировъчно, което с такава гордост му бях връчил в деня на пристигането си.

— На, това не бива да се оставя — спокойно ми подаде той командировъчното.

В погледа му не прочетох нито укор, нито презрение. Той не ме осъждаше и не ме съжаляваше. Това беше сериозен поглед на човек, отрупан с работа, отдавна свикнал с всякакви изненади. Сорокин избърса с длан умореното си, обрасло с червеникава четина лице.

— Ако отиваш към спирката, върви по-надясно, ей над онази долчинка — посочи ми той и като обърна коня, тръгна бавно назад.

Гледах смаяно след него. Защо не ми се скара, защо не почна да ме предумва? Защо седи толкова уморено на умърлушения си кон? Семейството му — жена му и децата — са някъде далече, а той кръжи самичък години наред из степта. Какъв човек е той, какво го задържа в пустинния Анархай?

Сам не разбирах защо, но бавно закретах подир него.

Вечерта всички се събрахме в юртата. Всички мълчахме. Беше тихо, само огънят сухо изпращяваше. За всичко бях виновен аз. Разговорът още не започваше, но ако съдех по навъсеното, напрегнато лице на Сорокин, той се канеше да каже нещо.

— Е, какво ще правим? — продума най-сетне Сорокин, без да се обръща към никого.

— Какво, да не би Анархай да е застрашен от потоп? — ехидно се обади Абакир.

При тези думи Садабек мълком стана и излезе от юртата. След онова сбиване той не говореше с Абакир и сега, както се виждаше, нямаше намерение да се намесва в разговора. Брат му, прикачвачът Есиркеп, също понечи да стане от мястото си, но размисли и остана.

Абакир и с него не беше в добри отношения. Веднъж Есиркеп отстъпи пред молбата ми и ме остави за един ден на плуга си при трактора на Садабек, а той се качи на колата за вода. Е, то се знае, малко закъсня с водата и Абакир се нахвърли върху него. Но Есиркеп не се остави, и той знаеше да се бие. А пък е само три години по-голям от мене.

Никой не отговори на Абакир.

— Какво ще му мислим? — добави той. — Който е провалил работата, той да отговаря.

— Не става дума кой е виновен и кой не! — отвърна Сорокин, без да ме погледне. — Тук се решава съдбата на един млад човек, какво да прави сега.

— Ама че съдба! — усмихна се Абакир. — Съдбата на такива професори отдавна е решена: пропаднали, негодни за нищо хора! — Той махна небрежно с ръка. — Помисли си, Сорокин, за какво ги бива? Докато ние с труд си изкарвахме хляба, те учеха по десет години, че и повече. Ние ги хранехме, обувахме, обличахме, а какво излезе, на какво са ги научили? Машината не познава, не може хамут на коня да сложи, не знае и ремък като хората да стегне… Защо трябва аз да го мъкна на гръб? За какъв дявол ми е неговата ученост! Чудо голямо, познавач на каменни идоли! А пък с работата не може да се справи. Щом като е така, значи, хайде, отивай си, не проваляй работата на другите! И не ме насилвай, Сорокин, аз работя, без някой да ме сменява, и никому не прощавам. А пък ако не съм приятен, още утре си тръгвам. Но което съм казвал, винаги ще го казвам: аз всички тия професори бих ги…

— Стига! — рязко прекъсна Сорокин Абакир, все така, без да го гледа. — Това и без тебе го знаем. Не става дума за това. Я кажи, Кемел, ти самият какво мислиш?

Не отговорих веднага. Докато слушах Абакир, неочаквано си помислих, че има нещо вярно в думите му. Но как беше казано всичко това, колко злобно, колко враждебно! За какво? Да не би да съм сакат или такъв тъпак, че никога да не разбера онова, което е достъпно за Абакир? Или пък моята грамотност ще ми попречи? Това решително не го разбирах. Обаче се постарах да отговоря на Сорокин колкото се може по-спокойно:

— Пристигнах тук, за да работя като прикачвач. Това е важно за мене. А с хамутите и ремъците вече се справям. Това всички го знаят, и Абакир го знае. Можех и по-нататък така да работя. Но водоносач няма да бъда. По принцип няма да бъда.

— Друга работа нямаме — каза Сорокин.

— Значи, трябва да си вървя — заключих аз.

Калипа вдигна очи към мене и печално въздъхна.

— Кемел, аз бих ти отстъпила мястото си и бих седнала на колата за вода, ама ти няма да се съгласиш…

Това прозвуча неочаквано. Дали от доброта или от това, че тя, кой знае защо, постоянно изпитваше стеснение заради Абакир, сякаш се срамуваше, когато той викаше и ругаеше и винаги гледаше някак да смекчи, да заглади неговата грубост — поради това или не, но тя го каза, а пък аз, без да помисля, изтърсих:

— Съгласен съм!

В юртата стана съвсем тихо. Само огънят изпращяваше с тънко подсвирване. Всички ме гледаха и недоумяваха. Може би хората очакваха, че ще размисля, ще се откажа? Излизаше така, че сам се тиках в лапите на човека, който ме мразеше и не ми желаеше нищо хубаво. Но аз нищо не казах. Речено — сторено. Сорокин още веднъж изпитателно ме погледна.

— Това истина ли е? — кратко попита той.

— Да.

— А на мене ми е все едно! — Абакир плю в огъня. — Но предупреждавам, ако стане нещо, ще го пребия! — И очите му студено блеснаха в полумрака с подигравка и предизвикателство.

— Че какво има да става? Защо заплашваш предварително? — не се стърпя най-накрая винаги мълчаливият Есиркеп. — Ще се справи, да не мислиш, че е кой знае каква философия! Той работи на моя плуг.

— Тебе не те питат. Не си пъхай гагата в чужди работи. Сам ще видя. Аз отговарям за трактора, за работата…

— Престани! — Сорокин отново недоволно прекъсна Абакир и ми каза: — Утре заран се залавяй за работа. — Стана и направи крачка към изхода. — А сега е време за почивка…

Тази нощ почти не спах. Как ще тръгнат нещата между мене и Абакир? Досега само от време на време се сблъсквах с него, а от утре постоянно, денем и нощем, ще му бъда подчинен. Задълженията на прикачвача не ме плашеха толкова, макар че те изискват издръжливост и търпение. Разбира се, трябва да се пригодя точно и бързо да вдигам и свалям лемежите в нужното място, да не забавям нито за минута движението на трактора. Но нали освен това трябваше във всичко да помагам на тракториста — и в поддържането на машината, и в ремонта. Опитай се да подадеш на Абакир не тоя ключ, дето трябва, не тоя болт или гайка или кой знае какво…

Оказа се, че и Алдей не спи. Тя се приближи в тъмното до мене, седна и ме погали по главата.

— Да беше размислил, Кемел. Не си подхождате с него. Ти си добър, безобиден. Той ще те изтормози, няма да му угодиш…

— Че аз и не се каня да му угаждам. А че ще ме изтормози, няма да ми е за първи път.

— Е, ти по-добре знаеш — тихо продума тя, въздъхна и си отиде на мястото.