Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (9) (Повест)

IX

Беше светъл слънчев ден. Пролетта примижаваше на слънцето, къдреха се новите листа, над пасищата се вдигаше пара, а тревата никнеше по пътечките, направо под краката.

Край конюшнята дечурлигата играеха на чилик. Някой пъргав малчуган ще подхвърли челика във въздуха и ще го запрати с все сила покрай пътя. Ще започне да мери с пръчката по земята разстоянието — едно, две, три… седем, десет… петнайсет… Придирчивите съдии вървят заедно с него, вкупом, и гледат да не ги излъже. Двайсет и две…

— Имах седемдесет и осем и сега двайсет и две — пресмята момченцето и като събира, вика задъхано от радост — сто! Сто имам!

— Ура-а, сто! — подхващат останалите.

Значи, точно. Без излишък и без остатък. Сега загубилият трябва да свири. Победителят отива на края и оттук запраща челика. И то така, че да отиде по-надалече. Всички тичат натам, където е паднал, оттам още един удар по челика и така три пъти. Победеният е готов да се разплаче — толкова дълго ще трябва да свири! Но законът на играта е неумолим. „Какво стоиш, започвай да свириш!“ Победителят си поема дълбоко въздух, тича и нарежда:

Акбай, Кокбай,

не гони телетата из полетата.

Ако ги подгониш, не ще ги догониш.

Ще ядеш пердах, фю-ю-ю!…

Главата му вече се пръска, а той продължава да свири. Не, не можа да издържи до края. Трябва да се върне и да започне отново. И пак не издържа. Победителят ликува. Щом не ти стига въздухът — ще ме носиш! Той се качва на гърба на победения и го яхва като магаре.

— Напред, по-бързо! — пришпорва го с крака ездачът. — Момчета, гледайте, това е моят Гюлсаръ. Гледайте как върви в раван…

А Гюлсаръ стоеше зад стената в конюшнята. Тъгуваше… Кой знае защо, не го оседлаваха днес. От сутринта не го бяха хранили и поили. Забравили го бяха. Конюшнята отдавна опустя, разотидоха се бричките, разотидоха се ездачите, само той стои в яхъра…

Конярите чистят тора. Децата вдигат врява зад стената. Ех, да можеше сега да отиде при табуна, в степта! И той вижда свободната равнина, вижда как се разхождат на воля табуните. Летят над тях сиви гъски, размахват криле, зоват…

Дръпна се Гюлсаръ, опита се да скъса въжето. Не, здраво са го вързали, с два верижни обтегача. Може би ще го чуят в табуна. Вдигна глава към прозореца под покрива Гюлсаръ и пристъпвайки от крак на крак по настилката, високо и протяжно зацвили… „Къде сте-е-е-е?…“

— Стой, дяволе, ще ти дам аз едно цвилене! — скочи към него конярят и замахна с лопатата. И като се обръщаше към някого зад вратата, викна: — Да го изкарам ли?

— Изкарай го! — отвърнаха му отвън.

И ето, двамата коняри извеждат раванлията навън. Ах, колко светло! Какъв въздух! Тънките ноздри на раванлията затрептяха, докосвайки и поемайки омайния въздух на пролетта. Горчиво мирише на листа, мирише на влажна глина. Кръвта играе в тялото му. Да можеше да препусне сега! Гюлсаръ леко подскочи.

— Стой! Стой! — спряха го веднага няколко гласа.

Защо ли днес има толкова хора около него? Яки ръце, космати, със запретнати ръкави. Един, със сива престилка, нарежда върху бял парцал някакви блестящи металически предмети. Блестят на слънцето до болка в очите. Другите държат въже. О, новият му стопанин е тук! Стои важно, разкрачил дебелите си къси крака в широки бричове. Смръщил вежди, както и всички останали. Само ръкавите си не е запретнал. Той се е подпрял с едната си ръка на хълбока, а с другата върти копчето на куртката си. Вчера от него пак миришеше на онова гадно нещо.

— Какво стоите, започвайте! Да започваме ли, Джорокул Алданович? — обръща се към председателя Ибраим. Оня мълчаливо кимва.

— Хайде! — Ибраим се суети, бързо окачва на гвоздея, забит във вратата на конюшнята, своята лисича шапка. Шапката се откачва и пада в тора. Ибраим гнусливо я изтърсва и отново я закачва. — Вие да бяхте се отдръпнали малко, Джорокул Алданович — каза той, — защото нищо не се знае, може да ви закачи с копитото. Конят е неразумна твар, човек трябва да е нащрек.

Кожата на Гюлсаръ трепва, като усеща на шията си аркана. Бодеше. Направиха примка около шията му, прехвърлиха края на въжето встрани от хълбока, какво искат? Кой знае защо, опъват въжето към задния крак, омотават го около глезена, завързват краката му… Гюлсаръ започва да нервничи, да трепери, да гледа накриво. Защо правят всичко това!

— По-бързо! — подканя ги Ибраим и изписква с неочакван фалцет: — Събаряй!

Два чифта яки космати ръце рязко дърпат въжето… Гюлсаръ пада на земята като подкосен — бух! Слънцето се преобръща, земята трепва от удара. Какво е това? Защо е легнал, защо така странно са изопнати нагоре лицата на хората, защо дърветата са се издигнали нависоко? Защо така неудобно лежи на земята? А, така не може!

Гюлсаръ врътва глава и се напъва с цялото си тяло. Въжетата се врязват като нажежени букаи и свиват краката му под корема. Раванлията се дръпва, напряга се, отчаяно извива свободния си заден крак. Въжето се опъва, изпращява.

— Натискай! Дръж го, натискай! — мята се Ибраим. Всички се хвърлят върху коня, натискат го с колене.

— Главата, главата му притискай до земята, връзвай! Дърпай! Така! По-бързо! Стегни тук още веднъж, още веднъж, още веднъж! А така. Сега захвани го тук, завържи го на възел — не преставаше да писка Ибраим.

И все по-здраво завързваха с въжета краката на раванлията, докато най-сетне ги събраха в стегнат възел. Гюлсаръ застена, замуча, все още се опитваше да се освободи от тая мъртва хватка на въжето, събаряйки ония, които натискаха шията и главата му. Но те отново започнаха да го притискат с колене. Гърч премина по изпотеното тяло на раванлията, краката му изтръпнаха. Той се предаде.

— Тю, най-сетне!

— Брей, че сила!

— Сега дори и трактор да е, няма да шавне.

И тогава към поваления раванлия се приближи самият той, новият му стопанин, клекна до главата му, облъхна го с вчерашния мирис на водка, захили се с открита омраза и тържество, сякаш пред него не лежеше кон, а човек, негов лют враг.

До него клекна, бършейки се с кърпа, изпотеният Ибраим. Клекнали един до друг, те запалиха цигари, в очакване на онова, което щеше да последва.

А на улицата децата играеха на челик:

Акбай, Кокбай,

не гони телетата из полетата.

Ако ги подгониш, не ще ги догониш.

Ще ядеш пердах, фю-ю-ю!…

Все така грееше слънцето. И Гюлсаръ за последен път виждаше голямата степ, виждаше как табуните бродят из простора. Над тях летят сиви гъски, махат крила и зоват… А по муцуната му бяха накацали мухи. Не можеше да ги прогони.

— Да започнем ли, Джорокул Алданович? — отново попита Ибраим. Оня мълчаливо кимна. Ибраим стана.

Всички отново се раздвижиха, натиснаха с колене гърдите на вързания раванлия. Още по-здраво притиснаха главата му към земята. Нечии ръце заопипваха слабините му.

Децата накацаха на дувара като врабци.

— Гледайте, момчета, гледайте какво правят!

— Чистят копитата на раванлията.

— Много разбираш ти! Копитата! Никакви копита!

— Ей, вие, какво правите? Я марш оттука! — развика се Ибраим. — Вървете да си играете! Нямате работа тук.

Децата слязоха от дувара.

Стана тихо.

Гюлсаръ целият се сви от докосването на нещо студено, а новият му стопанин беше клекнал пред него, гледаше и чакаше нещо. И изведнъж остра болка разкъса светлината в очите му. Ах! Лумна яркочервен пламък и изведнъж стана тъмно като в рог…

Когато всичко беше свършено, Гюлсаръ още лежеше вързан. Трябваше да спре кръвта.

— Е, Джорокул Алданович, всичко е наред — потривайки ръце, говореше Ибраим. — Сега вече никъде няма да бяга. Край, набяга се. А на Танабай не му обръщайте внимание. Зарежете го! Той винаги си е бил такъв. Дори родния си брат не пожали — разкулачи го, в Сибир го прати. Смятате ли, че някому добро мисли…

Доволният Ибраим свали от гвоздея лисичата си шапка, изтърси я, приглади я и я сложи на изпотената си глава.

А дечурлигата още тичаха след челика:

Акбай, Кокбай,

не гони телетата из полетата.

Ако ги подгониш, не ще ги догониш.

Ще ядеш пердах, фю-ю-ю!…

— А, не можа да издържиш, я си обърни гърба. Дий, Гюлсаръ, напред! Ура-а-а! Това е моят Гюлсаръ!

Беше светъл слънчев ден…