Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (5) (Повест)

V

Но въпреки всичко тези дни бяха прекрасни и за него, и за раванлията. Славата на състезателния кон и славата на футболиста си приличат. Довчерашният малчуган, гонил топките по дворищата, изведнъж става любимец на всички, обект на разговори на запалянковците и за възторга на тълпата. И колкото повече време минава, толкова повече расте неговата слава, докато вкарва голове. После постепенно слиза от сцената и изцяло бива забравен. И първи го забравят ония, които най-много са се възхищавали от него. На мястото на големия футболист идва друг. Такъв е и пътят на славата на състезателния кон. Той е прочут, докато е непобедим в състезанията. Единствената разлика е може би в това, че на коня никой не завижда. Конете не умеят да завиждат, а хората, слава богу, още не са се научили да завиждат на конете. Макар че пътищата на завистта са неведоми, има случаи, когато, за да причинят зло на човека, завистливците забиват гвоздей в копитото на коня. Ах, тази черна завист!… Но да не говорим за нея…

Предсказанието на стария Торгой се сбъдна. През оная есен изгря звездата на раванлията. Вече всички знаеха за него, и старо, и младо: „Гюлсаръ!“, „Раванлията на Танабай!“, „Гордостта на аила!“

А мърлявите хлапета, които още не можеха да казват „р“, тичаха по прашната улица, подражаваха на неговия раван и се надвикваха: „Аз съм Гюлсалъ… Не, аз съм Гюлсалъ… Мамо, кажи, че аз съм Гюлсалъ… Дий, напред! Аз съм Гюлсалъ…“

Какво значи слава и каква голяма сила има тя, раванлията разбра на първите големи състезания. Това стана на Първи май.

След митинга на голямата поляна край реката започнаха игрите. Отвсякъде се насъбраха и надойдоха маса хора. Пристигнаха и от съседния колхоз, от планините и дори от Казахстан. Казахите показваха своите коне.

След войната това бе първият голям празник.

Още от сутринта, когато Танабай оседлаваше раванлията и най-старателно проверяваше ремъците и здравината на стремената, Гюлсаръ почувствува по блясъка в неговите очи и треперенето на ръцете му приближаването на нещо необикновено. Стопанинът му много се вълнуваше.

— Гледай да не ме изложиш, Гюлсаръ — шепнеше той, като разресваше гривата на коня. — Ти не трябва да се опозориш, чуваш ли? То си е наше право, чуваш ли?

Очакването на нещо необикновено се чувствуваше в самия въздух, във възбудените гласове и шетнята на хората. В съседните станове пастирите оседлаваха конете си. Момченцата бяха яхнали конете и с викове се носеха наоколо. После пастирите се събраха всички заедно и тръгнаха към реката.

Гюлсаръ беше смаян от струпаните хора и коне на ливадата. Шум и врява се носеха над реката, над поляната, над могилите край лъката. Очите му се премрежиха от ярките забрадки и рокли, от червените знамена и белите женски тюрбани. Конете бяха в най-хубавите си сбруи. Звънтяха стремена, дрънкаха юзди и сребърните украшения на нагръдниците.

Конете под ездачите, наредени в плътни редици, нетърпеливо пристъпваха, чакаха лекото подръпване на поводите и ровеха земята с копита. В кръга се кипреха старците, които бяха разпоредители на игрите.

Гюлсаръ усещаше как в него все повече нараства напрежението и как цял се налива със сила. Струваше му се, че в него се е вселил някакъв огнен дух и за да се освободи, трябва по-скоро да се втурне в кръга и да препусне.

Когато разпоредителите дадоха знак да влязат в кръга и Танабай поотпусна поводите, раванлията го изнесе точно на средата, започна да се върти, без да знае още накъде да се устреми. По редиците премина шепот: „Гюлсаръ! Гюлсаръ!“

В кръга влязоха всички, които имаха желание да вземат участие в голямата байга. Насъбраха се петдесет души ездачи.

— Поискайте благословия от народа! — тържествено провъзгласи главният разпоредител на игрите.

Ездачите с бръснати глави, със здраво завързани ленти на челата тръгнаха покрай редиците, вдигнали ръце с разперени пръсти, и от единия до другия край се чу въздишка: „Оомиин!“ и стотици ръце се вдигнаха към челата и се спуснаха по лицата като потоци падаща вода.

След това ездачите тръгнаха в тръс към старта, който беше сред полето на девет километра оттук.

През това време започваха игрите в кръга. Борба между ездачи и пешеходци, свличане от седлата, вдигане на монети от движение и други състезания. Всичко това беше само встъпление. Главното започваше там, накъдето се отправяха ездачите.

Гюлсаръ се горещеше по пътя. Той не разбираше защо стопанинът му го задържа. Наоколо лудуваха и се кипреха други коне. И от това, че те бяха много и всички искаха да препускат, раванлията се ядосваше и трепереше от нетърпение.

Най-сетне всички се строиха на старта в една редица, глава до глава, разпоредителят направи преглед от край до край и вдигна бяла кърпа. Всички замряха, възбудени и настръхнали. Ръката размаха кърпата. Конете се втурнаха и заедно с всички, обзет от порива, напред се втурна и Гюлсаръ. Земята загърмя като барабан под лавината от копита, вдигна се прах. Под виковете и крясъците на ездачите конете вкупом се понесоха в бесен кариер. Само Гюлсаръ, който не умееше да галопира, бягаше в раван. В това беше и неговата сила, и неговата слабост.

Отначало всички препускаха заедно, но само след няколко минути се пръснаха. Гюлсаръ не виждаше това. По муцуната го шибаше горещ чакъл и буци суха глина, а наоколо препускаха коне, викаха ездачи, свистяха камшици и се виеше прах. Прахта беше като облак и летеше над земята. Силно миришеше на пот, кремък и млад стъпкан пелин.

Така беше почти до половината път. Напред се носеха с недостижима за раванлията скорост около десетина коне. Встрани беше тихо. Шумът на изоставащите заглъхваше, но това, че напред вървяха други и че поводите не му даваха пълна свобода, го разяряваше. Притъмняваше му от яда и вятъра, пътят стремително се изплъзваше под краката му, слънцето се търкаляше срещу него, падайки от небето като огнено кълбо. Изби го гореща пот и колкото повече се изпотяваше, толкова по-лек ставаше.

И ето че настъпи момент, когато конете започваха да се уморяват и постепенно да забавят своя бяг. А раванлията тъкмо сега беше в разгара на силите си. „Дий, Гюлсаръ, дий!“ — чу той гласа на своя стопанин и слънцето още по-бързо се затъркаля срещу него. Едни след други се мяркаха настигнатите и отминати изкривени от ярост лица на ездачите, вдигнатите във въздуха камшици и озъбените пръхтящи муцуни на конете. Изведнъж властта на юздите изчезна и Гюлсаръ вече не усещаше нито седлото, нито ездача, в него бушуваше само огненият дух на надбягването.

Но въпреки това напред се носеха един до друг два коня. Тъмносив и червеникав. И двамата не си отстъпваха, препускаха, шибани от виковете и камшиците на ездачите. Това бяха силни състезателни коне. Гюлсаръ дълго ги гони и най-сетне на баира ги надмина. Той скочи на възвишението, сякаш то бе гребен на голяма вълна, и за миг увисна като в полет и стана безтегловен. Дъхът му секна, слънцето още по-силно го удари в очите и той стремително се спусна надолу по пътя, но скоро чу зад себе си тропота на настигащите го копита. Тъмносивият и червеникавият кон искаха реванш. Те се приближиха от двете му страни и вече не изоставаха нито на крачка от него.

Препускаха тримата, опрели глава до глава, слети в едно-единствено движение. На Гюлсаръ се струваше, че изобщо не бягат, че всички са просто застинали в някакво страшно вцепенение и безмълвие. Дори можеше да се види изразът в очите на съседите, техните напрегнати, проточени шии, захапаните мундщуци, юларите и поводите. Тъмносивият гледаше свирепо и упорито, а червеникавият се вълнуваше, неговият поглед неуверено блуждаеше встрани. Тъкмо той започна пръв да изостава. Отначало се скри виновният му, блуждаещ поглед, после остана назад муцуната с разширените ноздри и той изчезна. А тъмносивият изоставаше мъчително и дълго. Той бавно умираше в движение, постепенно погледът му ставаше стъклен от безсилна злоба. Така си и отиде, без да се признае за победен.

Когато съперниците изостанаха, Гюлсаръ сякаш по-леко задиша. А напред вече се сребрееше завоят на реката, ливадата се зеленееше и оттам се чуваше далечен рев на човешки гласове. Най-големите запалянковци чакаха на пътя. Със свирене и викове те препускаха встрани. И тогава раванлията изведнъж почувствува, че губи сили. Разстоянието си казваше думата. Какво ставаше там зад него, настигаха ли го, или не, Гюлсаръ не знаеше. Беше му невъзможно да бяга, силите го напущаха.

Но там напред викаше и се люшкаше огромна тълпа и като два ръкава на река срещу тях потекоха конници и пешеходци, а виковете ставаха все по-високи и по-силни. Изведнъж той ясно чу: „Гюлсаръ! Гюлсаръ! Гюлсаръ!…“, и побирайки в себе си тези викове, възгласи и вопли, вдъхнал ги като въздух, раванлията с нова сила се устреми напред. Ах, хора, хора! Какво ли не можете вие!…

Сред нестихващия шум и ликуващи викове Гюлсаръ мина през кънтящия коридор от посрещачи и като забавяше крачка, описа кръг по ливадата.

Но това още не беше всичко. Сега и той, и стопанинът му не принадлежаха на себе си. Когато раванлията малко си почина и се успокои, хората се отдръпнаха и образуваха кръг около победителя. И отново нададоха викове: „Гюлсаръ! Гюлсаръ! Гюлсаръ!“ А заедно с него гърмеше и името на неговия стопанин: „Танабай! Танабай! Танабай!“

И хората отново извършиха някакво чудо с раванлията. Горд и стремителен, той стъпи на арената с високо вдигната глава, с пламтящи очи. Опиянен от въздуха на славата, Гюлсаръ мина с танцова стъпка, наклонен малко встрани, като се стремеше отново да препусне. Той знаеше, че е красив, силен и прочут.

Танабай обходи хората с разперени ръце на победител и отново от единия до другия край прошумя въздишката на благословията: „Оомиин!“ И отново стотици ръце се вдигнаха към челата и се спуснаха по лицата като потоци падаща вода.

И тогава сред многото лица раванлията изведнъж, видя оная жена. Той веднага я позна, когато тя спускаше ръка по лицето си, макар че този път не беше с тъмна, а с бяла забрадка. Тя стоеше в първия ред на тълпата, щастлива и радостна, не откъсваше поглед от тях и ги гледаше със сияещи очи, като камъни в бърз слънчев ручей. Гюлсаръ както обикновено понечи да тръгне към жената, за да постои до нея, а стопанинът му да поговори и тя да попипа гривата му, да помилва шията му със своите чудни ръце, гъвкави и нежни като устните на оная малка дореста кобила със звезда на челото. Но Танабай, кой знае защо, дърпаше поводите, насочваше го встрани, а раванлията се извиваше и се стремеше към нея и не можеше да го разбере. Нима стопанинът му не виждаше, че тук стои оная жена, с която той трябваше непременно да поговори?

 

 

И вторият ден, втори май, също беше ден на Гюлсаръ. Този път след пладне в степното урочище се разиграваше битката с козела — своеобразен конен футбол, в който вместо топка си служат с обезглавения труп на козел. Козелът е удобен, защото косъмът му е дълъг, здрав и може да се подхване, когато човек е на коня, за крака или за козината.

И отново степта бе огласена от древни викове, отново като барабан загърмя земята. Лавина от запалянковци с възгласи и вопли се мяташе около играчите. И отново герой на деня беше Гюлсаръ. Този път вече, окръжен от ореола на славата, той веднага стана най-силната фигура в играта. Но Танабай го пазеше за финала, за аламан-байгата, когато щяха да разрешат свободна схватка: който е сръчен и бърз, той ще отнесе козела в своя аил. Всички очакваха аламан-байгата, защото това бе апотеоз на състезанието и при това всеки ездач имаше право да вземе участие в нея. Всеки искаше да опита щастието си.

А майското слънце през това време бавно се спускаше над далечната казахска земя. То беше като жълтък, изпъкнало и гъсто. Човек можеше да го гледа, без да присвива очи.

Чак до вечерта препускаха киргизите и казахите, увисвайки от седлата, подхващаха в движение трупа на козела, дърпаха го един от друг, струпваха се накуп, вдигаха врява и отново се пръсваха с викове из полето.

И едва когато по степта затичаха дълги, пъстри сенки, старците най-сетне разрешиха да започне аламан-байгата. Козелът беше хвърлен в кръга. „Аламан!“…

От всички страни към него се спуснаха ездачи, натрупаха се и всеки се опитваше да вдигне трупа от земята. Но в блъсканицата това не беше толкова лесно. Конете като бесни се въртяха, хапеха се, зъбеха се. Гюлсаръ се измъчваше от това сбиване, жадуваше за простор, но Танабай все не можеше да вземе козела. И изведнъж се чу пронизителен глас: „Дръжте ги, казахите го взеха!“ От въртопа от коне се отскубна един млад казах с раздрана куртка, на кафяв озверял жребец. Той се спусна да бяга, като придържаше с крака си под стремето трупа на козела.

— Дръжте го! Оня кафявия! — развикаха се всички и се втурнаха да го преследват. — По-скоро, Танабай, само ти можеш да го догониш!

Младият казах на кафявия жребец, с клатещия се под стремето козел, бягаше право натам, където аленееше залязващото слънце. На хората им се струваше, че още малко и той стремглаво ще влезе в това пламенно слънце и ще се стопи като червен дим.

Гюлсаръ не разбираше защо Танабай го задържа. Но Танабай знаеше, че трябва да остави казашкия джигит да се откъсне от лавината на ездачите, които го преследваха, да избяга по-далеч от тълпата съселяни, които бързаха да му се притекат на помощ. Ако те успееха да обградят кафявия жребец със стена от конници, тогава нямаше сила на тоя свят, която би могла да изскубне изпуснатата плячка. Можеше да се разчита на някакъв успех само в двубой.

 

 

Като изчака малко, Танабай пришпори раванлията с всички сили. Гюлсаръ се прилепи до земята, която се стремеше към слънцето, и тропотът и гласовете зад него изведнъж започнаха да изостават, да се отдалечават, а разстоянието до кафявия жребец ставаше по-късо. Той бягаше с тежък товар и не беше толкова трудно да се настигне. Танабай насочваше раванлията надясно от кафявия жребец. Трупът на козела, стиснат под крака на ездача, висеше от лявата страна на коня. Ето че започнаха да се изравняват. Танабай се наведе от седлото, за да хване козела за крака и да го дръпне към себе си. Но казахът ловко преметна плячката от дясната на лявата страна. А конете се носеха право срещу слънцето. Сега Танабай трябваше малко да изостане и отново да го настигне, за да мине от лявата страна. Мъчно беше да откъсне раванлията от кафявия жребец, но все пак успя да направи и тази маневра. А казахът с разкъсаната куртка пак успя да прехвърли козела от другата страна.

— Юнак! — разпалено извика Танабай.

А конете се носеха все тъй право срещу слънцето.

Повече не биваше да рискува. Танабай притисна раванлията почти плътно до кафявия жребец и легна върху дъгата на седлото на казаха. Казахът се опита да се отскубне, но Танабай не го пускаше. Буйността и гъвкавостта на раванлията му позволяваха почти да лежи върху шията на кафявия жребец. Така той достигна трупа на козела и започна да го дърпа към себе си. Беше му на сгода да действува от дясната страна, пък освен това и двете му ръце бяха свободни. Ето че вече успя, да издърпа козела почти наполовина.

— Дръж се сега, братко казах! — викна Танабай.

— Лъжеш се, съседе, няма да ти го дам! — отвърна казахът.

Започна се схватка с бясно препускане. Вкопчили се един в друг като орли над обща плячка, те цепеха въздуха с викове, ревяха и ръмжаха като зверове, заплашваха се, ръцете им се преплитаха, от ноктите им капеше кръв. А конете, съединени от двубоя на ездачите, летяха озлобени, бързайки да настигнат аленото слънце.

Да бъдат благословени нашите прадеди, които са ни оставили тези мъжки игри за смелите!

Трупът на козела сега беше между тях, те го държаха във въздуха между препускащите коне. Наближаваше развръзката. Мълчаливо, стиснали здраво зъби, напрегнали всичките си сили, теглейки трупа, всеки се стараеше да го притисне под крака си, за да може след това да се отскубне и да избяга. Казахът беше силен. Ръцете му бяха едри, жилави и при това бе много по-млад от Танабай. Но опитът е голямо нещо. Танабай неочаквано освободи десния си крак от стремето, подпря се с него до хълбока на кафявия жребец. Дърпайки козела към себе си, той едновременно отблъскваше с крак коня на съперника и пръстите на казаха бавно се отпуснаха.

— Дръж се! — предупреди го победеният.

От резкия тласък Танабай едва не изхвръкна от седлото. Но все пак се задържа. Ликуващ вик се изтръгна от гърдите му. Той направи остър завой с раванлията и побягна, стиснал под стремето спечеления в честен двубой трофей. А срещу него вече летеше цяла орда от ездачи, които викаха:

— Гюлсаръ! Гюлсаръ спечели!

Голяма група казахи се втурна срещу тях.

— Ойбай, дръж Танабай! Дръж Танабай!

Сега главното беше да ги избегне и да позволи на своите съселяни по-бързо да го заслонят.

Танабай отново направи остър завой и избяга от преследвачите. „Благодаря ти, Гюлсаръ! Благодаря ти, умният ми!“ — благодареше той на раванлията, който долавяше най-малките извивки на неговото тяло и се отклоняваше от преследвачите, мятайки се ту на една, ту на друга страна.

Почти лягайки на земята, раванлията излезе от трудния вираж и тръгна направо. Тогава се зададоха съселяните на Танабай, обградиха го отстрани, закриха тила му и всички заедно, притиснати един до друг, си плюха на петите. Но преследвачите отново се опитаха да им пресекат пътя. Трябваше отново да завиват и отново да бягат. Като ята бързокрили птици, които падат в полета си от крило на крило, по широката степ се носеха орди от ездачи, които бягаха и догонваха. Във въздуха се виеше прах, ехтяха гласове, едни падаха заедно с конете си, други падаха презглава, трети, накуцвайки, догонваха конете си. Но всички до един бяха обхванати от възторга и страстта на състезанието. В игрите никой за нищо не държи сметка. Рискът и смелостта имат една майка…

Слънцето гледаше вече с крайчеца на окото си, мръкваше се, а аламан-байгата все още препускаше, в синята вечерна прохлада, разтърсвайки земята с конските копита. Вече никой не викаше, никой никого не преследваше, но всички продължаваха да препускат, увлечени от страстта на движението. Лавината от коне като тъмна вълна се спущаше от хълм на хълм, завладяна от ритъма на музиката на препускането. Може би затова бяха съсредоточени и мълчаливи лицата на ездачите, може би това породи клокочещите звуци на казахската домбра и киргизкия комуз!…

Наближаваха реката. Тя мътно блесна напред, зад тъмните храсталаци. Оставаше още малко. Отвъд реката играта свършваше, там беше аилът. Танабай и неговото обкръжение все още препускаха вкупом. Гюлсаръ беше в средата като главен кораб под охрана.

Но той вече беше уморен, доста уморен — много труден беше тоя ден. Раванлията капна. Двамата джигити, които препускаха отстрани, го теглеха, не го оставяха да падне. Останалите прикриваха Танабай откъм тила и отстрани. А той бе притиснал с гърдите си трупа на козела, прехвърлен на седлото. Свят му се виеше, едва се държеше на седлото. Ако сега наоколо не бяха ездачите, които го придружаваха, нито той, нито неговият раванлия биха могли да се движат. Навярно така са бягали на времето с плячката, навярно така са спасявали от плен ранения воин.

Ето и реката, ето я поляната, широката чакълеста плитчина. Сега само тя се вижда в мрака.

Ездачите се хвърлиха във водата. Кипна, заклокочи реката. През облаци от пръски и оглушаващо чаткане на копита джигитите измъкнаха раванлията на отвъдния бряг. Край! Победа!

Някой свали трупа на козела от седлото на Танабай и препусна към аила.

Казахите останаха на отвъдния бряг.

— Благодарим ви за играта! — викнаха им киргизите.

— Вървете си със здраве! Ще се срещнем наесен! — отвърнаха те и обърнаха конете си.

Беше съвсем тъмно. Танабай отиде на гости, а раванлията заедно с другите коне стоеше в двора вързан. Никога по-рано Гюлсаръ не се бе изморявал така, може би само през първия ден, когато го обяздваха. Но тогава той беше фиданка в сравнение с това, което бе сега. В къщата се говореше за него.

— Да пием, Танабай, за Гюлсаръ! Ако не беше той, днес нямаше да видим победа.

— Да, кафявият жребец беше силен като лъв, и момъкът беше силен. Ще се прочуе той.

— Вярно е! А на мене и досега ми е пред очите как Гюлсаръ бяга от преследвачите и просто се стеле по земята като трева. Дъхът ми секваше, като го гледах.

— А бе какво ще приказваме, в старо време воините биха правили набези с него. Не е кон, а дулдул^[1]!

— Танабай, ти кога се каниш да го пуснеш при кобилите?

— Ами той вече се е разгонил, но още е рано. Идната пролет ще бъде точно навреме. От есента ще го пусна, та да наедрее.

Хората си пийваха и още дълго седяха, разказвайки подробности за аламан-байгата и достойнствата на раванлията, а Гюлсаръ стоеше в двора, потта му изсъхваше и той гризеше мундщука. Предстоеше му гладна почивка до разсъмване. Но гладът не го измъчваше. Плещите го боляха. Краката му сякаш не бяха негови. Копитата му пареха, а в главата му все още звънтеше шумът на аламан-байгата. Все още му се счуваха виковете на преследвачите. От време на време той потръпваше, изпръхтяваше и наостряше уши. Много му се искаше да се потъркаля из тревата, да се освежи, да поскита сред конете на паша. А стопанинът му се бавеше.

Но той скоро излезе, леко залитайки в тъмнината. От него лъхаше на нещо остро и парещо. Рядко се случваше такова нещо. Ще мине една година и раванлията ще има работа с човек, от който постоянно ще лъха тая миризма. И той ще намрази тоя човек и тая гадна миризма.

Танабай се приближи до раванлията, потупа го по врата и пъхна ръка под седлото:

— Поразхлади ли се малко? Уморен ли си? Аз също съм дяволски уморен. А ти не ме гледай накриво. Е, пийнах, но това е в твоя чест. Празник е. Пък и малко пийнах. Знам си мярката аз, имай пред вид. И на фронта си знаех мярката. Стига, Гюлсаръ, не ме гледай така. Ей сега ще си отидем в табуна, ще си починем…

Стопанинът стегна ремъците, поприказва с хората, които излязоха от къщата, всички яхнаха конете и се разотидоха.

Танабай минаваше по заспалите улици на аила. Наоколо беше тихо. Прозорците бяха тъмни. Едва се чуваше бумтенето на трактор в полето. Луната още грееше над планините, в градините се белееха разцъфнали ябълки, някъде пееше славей. Той беше сам в целия аил. Пееше, вслушваше се в песента си, млъкваше и после отново се чуваха неговите трели.

Танабай задържа раванлията.

— Колко е хубаво! — каза той на глас. — И колко е тихо. Само славеят пее. Ти разбираш ли, Гюлсаръ, а? Къде ще разбереш! Ти искаш по-бързо да си идеш в табуна, а аз…

Те отминаха ковачницата, оттук трябваше да излязат на крайната улица покрай реката и оттам в табуна. Но, кой знае защо, стопанинът му тръгна в друга посока. Той яздеше по главната улица и като стигна до края, спря пред двора, където живееше оная жена. Дотича кученцето, което често вървеше с момиченцето, излая и млъкна, като въртеше опашка. Стопанинът му мълчеше, мислеше си за нещо, после въздъхна и нерешително дръпна поводите.

Раванлията тръгна. Танабай зави надолу към реката и като излезе на пътя, пришпори коня. Гюлсаръ искаше по-бързо да стигнат до стана. Тръгнаха през ливадата. Ето я и реката, подковите зачаткаха по брега. Водата беше студена, звънка. И изведнъж по средата на плитчината стопанинът рязко дръпна поводите и обърна коня назад. Гюлсаръ врътна глава, помисли си, че стопанинът му е сбъркал. Те не трябваше да се връщат назад. Колко може да се язди! Но в отговор стопанинът му го шибна с камшика по хълбока. Гюлсаръ не обичаше да го бият. Той раздразнено загриза мундщука, неохотно се подчини и тръгна назад. Отново през поляната, отново по пътя, отново към оня двор.

Пред къщата стопанинът му пак се размърда на седлото, задърпа поводите ту насам, ту натам и не можеше да се разбере какво иска. Спряха пред вратата. Всъщност врата нямаше. От нея бяха останали само разкривени колове. Пак дотича кученцето, излая и млъкна, като въртеше опашка. В къщата беше тихо и тъмно.

Танабай слезе от коня, мина през двора, хванал раванлията за поводите, приближи до прозореца и тихичко почука с пръст по стъклото.

— Кой е? — чу се глас отвътре.

— Аз съм, Бюбюжан, отвори! Чуваш ли, аз съм!

В къщата пламна светлинка и прозорците леко се осветиха.

— Какво има? Откъде толкова късно? — Бюбюжан застана на прага. Тя беше с бяла рокля, с разкопчана якичка, с разпуснати тъмни коси. От нея лъхаше топъл мирис на тяло и на оная чудновата непозната трева.

— Извинявай! — тихо промълви Танабай. — От аламана късно се прибрахме. Уморен съм. А конят съвсем се съсипа. Трябва да си почине, а табунът е далечко, ти знаеш.

Бюбюжан не отговори.

Очите й пламнаха и угаснаха като камъни на дъното на осветен от луната ручей. Раванлията очакваше, че тя ще дойде при него и ще го помилва по шията, но тя не направи това.

— Студено е! — потръпна Бюбюжан. — Е, какво стоиш, влизай, щом е така. Ех, ти, как го измисли — тихо се засмя тя. — А аз се измъчих, докато ти тука тъпчеше с коня. Като момченце.

— Аз ей сега, само да вържа коня.

— Вържи го там, в ъгъла до дувара.

Никога не бяха треперили така ръцете на стопанина му. Той бързаше, като изваждаше мундщука, дълго се мота с ремъците, разхлаби единия, а другия тъй го и забрави.

Отиде заедно с нея и светлината в прозорците скоро угасна.

Не беше свикнал раванлията да стои в чужд двор.

Луната светеше силно. Като вдигна очи над дувара, Гюлсаръ видя нощните планини, които се издигаха нагоре, залени с млечно небесносиньо сияние. Той предеше с уши и се вслушваше. В аръка водата ромолеше. В далечината, някъде в полето, бумтеше същият трактор, а в градините пееше същият самотен славей.

От клоните на съседната ябълка падаха бели цветчета и безшумно се полепваха по главата и гривата на коня.

Развиделяваше се. Раванлията стоеше и тъпчеше на място, премествайки тежестта от единия на другия крак, стоеше търпеливо и чакаше стопанина си. Не знаеше той, че не една нощ ще стои тук.

Танабай излезе на разсъмване и започна да оседлава Гюлсаръ с топлите си ръце. Сега и неговите ръце лъхаха на оная странна миризма на непозната трева.

Бюбюжан излезе да изпроводи Танабай. Притисна се до него и той дълго я целува.

— Избоде ме с мустаците си — прошепна тя. — Бързай, погледни колко е светло. — Тя се обърна, за да си влезе.

— Бюбю, ела тук — повика я Танабай. — Моля ти се, помилвай го, приласкай го — посочи тон раванлията. — Не ни отминавай!

— Ах, забравих — засмя се тя. — Гледай, той целият е в ябълков цвят. — И нареждайки нежни думи, започна да милва коня със своите чудни ръце, гъвкави и нежни като устните на оная малка дореста кобила със звезда на челото. Отвъд реката стопанинът му запя. Хубаво беше да се върви с песента и Гюлсаръ много искаше по-бързо да стигне до табуна на паша.

Вървеше му на Танабай през тия майски нощи. Тъкмо беше дошъл неговият ред за нощна паша. И раванлията започна някакъв нощен начин на живот. През деня пасеше, почиваше, през нощта стопанинът му закарваше табуна в падината и летеше с него пак там, към оня двор. На разсъмване още по тъмно отново препускаха като конекрадци по незабележимите степни пътеки към конете, които бяха останали в падината. Тук стопанинът му събираше табуна, преброяваше конете и накрая се успокояваше. Тежичко беше на раванлията. Стопанинът му бързаше и на отиване, и на връщане, а да се препуска нощем през степта, не е лесно. Но така искаше стопанинът му.

А Гюлсаръ искаше друго. Ако слушаха неговата воля, той изобщо нямаше да се отделя от табуна. В него зрееше самецът. Засега все още се понасяха с жребеца-водач, но с всеки изминат ден все по-често се сблъскваха, защото им харесваше една и съща кобила. Все по-често, извил шия и вдигнал опашка, той се перчеше пред табуна. Напевно цвилеше, горещеше се и хапеше кобилите по бедрата. А на тях очевидно това им харесваше. Те сами го търсеха и предизвикваха ревността на жребеца-водач. Раванлията здравата си патеше — жребецът беше стар и свиреп побойник. Но по-добре бе да се вълнува и да бяга от водача, отколкото да седи цяла нощ в двора. Тук той страдаше по кобилите. Дълго пристъпваше от крак на крак, удряше с копита и едва тогава се укротяваше. Кой знае колко щяха да продължат тези нощни разходки, ако не беше оня случай…

През оная нощ раванлията както обикновено стоеше в двора, страдаше по табуна, очаквайки стопанина си, и вече започваше да дреме. Поводите бяха вързани високо за гредата под стряхата. Това не му позволяваше да легне — всеки път, когато главата му клюмваше, мундщукът се врязваше в устата му. И все пак той се унасяше в дрямка. Времето беше тежко, облаци закриваха небето.

Както беше задрямал, в полусън, Гюлсаръ изведнъж чу как зашумяха и се разклатиха дърветата, сякаш някой внезапно бе връхлетял и беше започнал да ги блъска и поваля. Вятърът зашиба по двора, издуха и отнесе от въжето прането, събори празното ведро, то започна да се търкаля и да дрънчи. Кученцето заскимтя, замята се, без да знае къде да се скрие. Раванлията сърдито изпръхтя, замря и наостри уши. Вдигнал глава над дувара, той съсредоточено гледаше мъглата, която подозрително надвисваше над степта, отдето прииждаше с бучене нещо страшно. И в следния миг нощта затрещя като повалена гора, чу се гръм, мълнии разкъсваха облаците. Започна да вали като из ведро. Раванлията се дръпна от коневръза, сякаш с бич ударен, и отчаяно зацвили от страх за своя табун. В него се пробуди вековният инстинкт за запазване на рода при опасност. Инстинктът го зовеше там, на помощ. И като обезумял той вдигна бунт против юздите, против въжето, против всичко онова, което здраво го държеше тук. Той започна да се мята, да рови земята с копита и непрекъснато цвилеше с надежда, че ще чуе викове от табуна. Но само бурята свиреше и виеше. Ах, само да можеше да се отскубне от въжето!…

Стопанинът му изскочи по бяла долна риза, след него жената, също в бяло. Те мигом потъмняха от дъжда. По мокрите им лица и изплашените очи пробяга синя светкавица, която освети една част от дома и вратата, блъскана от вятъра.

— Стой! Стой! — завика Танабай на коня, с намерение да го отвърже. Но Гюлсаръ сякаш не го познаваше. Той се хвърли срещу него като звяр, събори с копитата си дувара и непрекъснато се теглеше от въжето. Танабай предпазливо се приближаваше към него, притискайки се до стената, хвърли се напред, прикри с ръце главата си и увисна на юздите.

— Отвързвай го бързо! — викна той на жената.

Тя едва успя да отвърже въжето и раванлията, изправен на задни крака, повлече Танабай из двора.

— Бързо камшика!

Бюбюжан се затича да вземе камшика.

— Стой! Стой! Ще те убия! — викаше Танабай и с настървение шибаше коня по муцуната с камшика. Той трябваше да го яхне, трябваше веднага да отиде в табуна. Какво ли става там? Къде е отнесъл ураганът конете?

Но и раванлията също трябваше да бъде в табуна. Незабавно, веднага да отиде там, където го зовеше в тоя страшен час могъщата власт на инстинкта. Ето защо той цвилеше, изправяше се на задни крака, ето защо се стремеше да се отскубне оттук. А дъждът се лееше като из ведро, бурята бушуваше, разтърсваше с грохот нощта, която се мяташе в светкавици.

— Дръж! — заповяда Танабай на Бюбюжан и когато тя се хвана за юздите, той скочи върху коня. Още не беше успял да го възседне, само се вкопчи в гривата му, а Гюлсаръ вече побягна от двора, събори и повлече жената през локвата.

Гюлсаръ летеше през бурната нощ, през шибащия порой, намирайки пътя само по усет, без да се подчинява нито на юздите, нито на камшика, нито на гласа. Той пренесе безвластния си стопанин през бушуващата река, през грохота на водата и гръмотевиците, през храсталака, през ровове и дерета, неудържимо препускайки напред. Никога по-рано, нито на големите състезания, нито на аламан-байгата, Гюлсаръ не бе препускал така, както през оная ураганна нощ.

Танабай не помнеше как и къде го носеше неговият обезумял раванлия. Дъждът беше като горещ пламък, обхванал лицето и тялото му. Една-единствена мисъл бе заседнала в мозъка му: „Какво става с табуна? Къде са сега конете? Не дай боже да побегнат към низината, към железопътната линия! Това щеше да бъде провал. Помогни ми, аллах, помогни ми! Помогнете ми, арбаки^[2], къде сте! Дръж се, Гюлсаръ, дръж се! Откарай ме в степта. Там, там, при табуна!“

А в степта се люлееха бели зарници, осветявайки нощта с бял пламък. И отново настъпваше мрак, бурята вилнееше, вятърът шибаше дъжда.

Ту ставаше светло, ту тъмно, ту светло, ту тъмно…

Раванлията се изправяше на задните крака и цвилеше, широко разтворил уста. Той викаше, той зовеше, търсеше, чакаше. „Къде сте? Къде сте? Обадете се!“ В отговор небето гърмеше и той отново препускаше, отново започваше да търси, отново се втурваше в бурята…

Ту ставаше светло, ту тъмно, ту светло, ту тъмно…

Бурята стихна чак на сутринта. Облаците постепенно се разпръснаха, но гръмотевиците все още не стихваха — на изток гърмеше, клокочеше, тътнеше… Над изтерзаната земя се вдигаше пара.

Наоколо пастири търсеха конете в околностите и събираха ония, които се бяха отклонили от табуна.

А Танабай го търсеше жена му. По-право не го търсеше, а го чакаше. Още през нощта тя яхна коня и препусна към съседите, за да помогне на мъжа си. Намериха табуна, удържаха го. А Танабай го нямаше. Мислеха, че се е заблудил. Но тя знаеше, че не се е заблудил. И когато момченцето на съседите радостно възкликна: „Ето го, Джайдар-апа, ето го, идва!“ и се втурна да го посрещне, Джайдар не мръдна от мястото си. Тя мълчаливо гледаше от коня как се връща блудният й мъж.

Мълчалив и страшен беше Танабай, по мокра долна риза, без шапка, яхнал уморения си раванлия. Гюлсаръ куцаше с десния крак.

— А ние ви търсим — радостно каза дотичалото момченце. — Джайдар-апа беше започнала да се тревожи…

Ех, дете, дете…

— Заблудих се — смънка Танабай.

Така той се срещна с жена си. Нищо не си казаха. А когато момченцето отиде да изкара табуна от дерето, жена му тихо промълви:

— Ти дори не си могъл да се облечеш. Добре поне, че си с гащи и ботуши. Как не те е срам? Та вече не си млад. Децата ти пораснаха, а ти…

Танабай мълчеше. Какво можеше да каже?

През това време момченцето докара табуна. Всички коне и жребци бяха живи и здрави.

— Хайде да си вървим в къщи, Алтаке — повика го Джайдар. — И ние, и вие днес имате работа до гуша. Вятърът събори юртите. Хайде да отидем да ги вдигаме.

А на Танабай тя само каза шепнешком:

— Ти почакай тука. Ще ти донеса да хапнеш и да се облечеш. Как ще се покажеш такъв пред хората.

— Долу ще бъда — кимна Танабай.

Те си тръгнаха, Танабай подкара табуна на паша. Дълго го водеше, слънцето вече грееше, беше топло. Степта бе влажна, жива. Замириса на дъжд и млада трева.

Конете с бавен тръс минаваха през скатовете, през деретата и излязоха на пасището. И тук, пред очите на Танабай, сякаш се откри друг свят. Хоризонтът беше далече, забулен от бели облаци. Небето бе просторно, високо и чисто. И много далече оттука, в степта, димеше влак.

Танабай слезе от коня, тръгна по тревата. Наблизо излетя чучулига, вдигна се високо и запя. Танабай вървеше с наведена глава и изведнъж се просна на земята.

Гюлсаръ не беше виждал никога стопанина си в такова положение. Той лежеше по корем и раменете му се разтърсваха от ридания. Плачеше от срам и мъка. Знаеше, че е загубил щастието, което бе дошло при него за последен път в живота му. А чучулигата пееше ли, пееше.

След един ден табуните поеха към планината, сега те трябваше да се върнат тук едва на другата година, в ранна пролет. Катунът вървеше покрай реката, през лъката, покрай аила. Вървяха стада овци и табуни. Вървяха, натоварени с покъщнина, камили и коне, жените и децата яздеха, след тях тичаха рошави кучета. Въздухът се огласяше от глъчка, викове, цвилене, блеене…

Танабай водеше своя табун през голямото пасбище, после през хълмовете, където доскоро хората вдигаха врява на празника, и все се мъчеше да не гледа към аила. И когато Гюлсаръ изведнъж пое нататък, към оня двор накрай аила, той получи за това удар с камшик. Тъй и не се отбиха при оная жена с чудните ръце, гъвкави и нежни като устните на оная малка дореста кобила, със звезда на челото.

Табунът дружно препускаше.

Гюлсаръ искаше стопанинът му да пее, но той не пееше. Аилът остана зад тях. Сбогом, аил, напред са планините, довиждане, степ, до идната пролет. Напред са планините.