Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (3) (Повест)

III

Колелата на старата каруца бавно скрибуцаха по пустия път. От време на време скрибуцането секваше. Раванлията спираше изнемощял. И тогава, в настъпилата мъртва тишина, чуваше как силно отекваха в ушите ударите на сърцето му: тум-туп, тум-туп, тум-туп…

Старият Танабай изчакваше, докато конят си поеме дъх, после отново хващаше поводите:

— Хайде, Гюлсаръ, хайде!

Така се мъкнаха час и половина, докато раванлията не спря съвсем. Не можеше вече да тегли каруцата. Танабай отново се засуети, разтича се около него:

— Какво правиш, Гюлсаръ? Погледни, стъмни се вече!

Но конят не го разбираше. Той стоеше във впряга, въртеше главата си, чиято тежест не можеше да издържа, и се олюляваше. В ушите му продължаваха да отекват оглушителните удари на сърцето: тум-туп, тум-туп, тум-туп…

— Прощавай, Гюлсаръ промълви Танабай, веднага трябваше да се сетя, по дяволите и каруцата, и сбруята, само теб да те закарам в къщи.

Той хвърли кожуха на земята и започна бързо да разпряга коня. Изкара го от стръките, издърпа хамута през главата му и метна сбруята в каруцата.

— Ха така — каза той, облече кожуха и погледна разпрегнатия раванлия. Без хамут, без сбруя, с много голяма глава, конят стоеше посред студената вечерна степ като призрак. — Боже, на какво си заприличал, Гюлсаръ — прошепна Танабай. — Ако можеше сега да те види Торгой, щеше да се обърне в гроба си…

Той хвана раванлията за поводите и те отново тръгнаха бавно по пътя. Старият кон и старият човек. Зад тях остана захвърлената каруца, а напред, на запад, над пътя се спущаше тъмновиолетовият мрак. Нощта безшумно се стелеше над степта, покриваше планините, заличаваше хоризонта.

Танабай вървеше, спомняше си всичко, което го свързваше с раванлията през дългите години, и с горчива насмешка си мислеше за хората: „Всички сме такива. Сещаме се един за друг към края на живота си, когато някой се разболее тежко или умре. Тогава изведнаж на всички ни става ясно кого сме загубили, какъв е бил, с какво е бил прочут, какви дела е извършил. А какво остава за едно безсловесно животно! Кого ли не е носил върху себе си Гюлсаръ. Кой ли не го е яздил! А като остаря, всички го забравиха. Сега върви и едва влачи крака. А какъв кон беше!…“

И той отново си припомняше и се чудеше колко отдавна не се е връщал в мислите си към миналото. Всичко, което е било някога, оживя в паметта му. Оказа се, че нищо не изчезва безследно. По-рано той просто малко мислеше за миналото или, по-точно, не си позволяваше да мисли. А сега, след разговора със сина и снахата, кретайки по нощния път с издъхващия в поводите раванлия, той се обърна към изживените години с болка и скръб и те оживяха пред него.

Така вървеше той, потънал в мисли, а раванлията се тътреше зад него и все повече и повече дърпаше поводите. Когато ръката на стареца изтръпваше, той преместваше поводите на другото рамо и отново теглеше раванлията след себе си. После му стана трудно и остави раванлията да си почине. Размисли и свали юлара от главата му.

— Върви напред, върви както можеш. Аз ще съм зад теб, няма да те оставя — каза той. — Хайде, върви полека.

Сега раванлията вървеше отпред, а Танабай зад него, метнал юларя през рамо. Той никога няма да хвърли юлара. Когато Гюлсаръ спираше, Танабай го изчакваше, докато събере сили, и те отново тръгваха по пътя. Старият кон и старият човек.

Танабай тъжно се усмихна, като си спомни как по същия тоя път летеше на времето с Гюлсаръ, а прахта се развяваше зад тях като опашка. Овчарите казваха, че по тая прах могат да познаят от много километри бягането на раванлията. Прахта изпод копитата минаваше като черта през степта, оставяше бяла, лъкатушна следа и в тихо време увисваше над пътя като дим от реактивен самолет. В такива моменти някой овчар заставаше с ръка над очите и си казваше: „Това е той, Гюлсаръ!“ — и със завист си мислеше за щастливеца, който летеше на тоя кон и горещият вятър пареше лицето му. Голяма чест е за един киргиз, когато под него препуска такъв славен раванлия.

Колко председатели на колхоза беше преживял Гюлсаръ! Имаше разни: умни и опърничави, честни и нечестни, но всички до един яздеха раванлията от първия до последния ден на своята власт. „Къде ли са те сега? Спомнят ли си понякога за Гюлсаръ, който ги носеше от сутрин до вечер?“ — мислеше си Танабай.

Най-сетне минаха отвъд дола. Тук отново спряха. Раванлията понечи да свие крака, за да легне на земята, но Танабай не му позволи. След това за нищо на света нямаше да може да го вдигне.

— Ставай, ставай! — развика се той и удари коня с юлара по главата. Ядосан на себе си, че го удари, той продължаваше да крещи: — Ама ти не разбираш ли? Да не си решил да умираш? Няма да те дам! Няма да ти позволя! Ставай, ставай, ставай! — и дърпаше коня за гривата.

Гюлсаръ с мъка изправи крака, тежко изстена. Макар че беше тъмно, Танабай не посмя да погледне коня в очите. Той го помилва, опипа го, после опря ухо до лявата му страна. Там, в гърдите на коня, задавяйки се, бумтеше сърцето му като мелнично колело във водорасли. Той стоя така дълго, наведен до коня, докато не го заболя кръстът. После се изправи, поклати глава, въздъхна и реши, че май ще се наложи да рискува, да завие зад моста, да се отбие от шосето и да тръгне по пътечката, която минава покрай дола. Пътечката водеше към планината и по нея можеше по-бързо да се стигне в къщи. Наистина нощем можеше лесно да се заблудят, но Танабай разчиташе на себе си, той отдавна познаваше тия места. Само конят да издържи.

Докато старецът мислеше за това, в далечината светнаха фарове на кола. Светлините внезапно изплуваха от мрака като чифт ярки кълба и започнаха бързо да се приближават, опипвайки пред себе си пътя с дългите, люлеещи се лъчи. Танабай и раванлията стояха до моста. Колата с нищо не можеше да им помогне, но въпреки това Танабай я чакаше. Чакаше я просто така, без да знае защо. „Най-сетне една се зададе“ — помисли си той, доволен, че на пътя се появиха хора. Фаровете на камиона го шибнаха по очите със силния сноп светлина и той ги прикри с ръка.

Двамата души, които бяха в кабината на камиона, с учудване гледаха стария човек до моста и застаналата до него мършава кранта, без седло, без юзда, сякаш това не беше кон, а куче, тръгнало след човека. За миг светлият поток озари стареца и коня с бяло сияние и те изведнъж се превърнаха в бели, безплътни очертания.

— Чудно, какво прави тука посред нощ? — каза седналият до шофьора момък с ушанка.

— Това е оня, неговата каруца е там — поясни шофьорът и спря камиона. — Какво има, старче? — викна той, като се подаде от кабината. — Ти ли си оставил каруцата на пътя?

— Аз — отвърна Танабай.

— Аха. Гледаме една бричка на пътя, а наоколо няма никого. Искахме да вземем сбруята, ама не я бива.

Танабай нищо не каза.

Шофьорът слезе от камиона, направи няколко крачки, лъхна стареца на водка и започна да пикае на пътя.

— Какво се е случило? — попита той, като се обърна към него.

— Конят не издържа. Лошо му стана, пък и стар е вече.

— М-м. Накъде си?

— В къщи. В Саръгоуския проход.

— Фюю — подсвирна шофьорът. — В планината ли? Не сме нататък. Ако искаш, можеш да се качиш на камиона, ще те откарам до совхоза и оттам утре ще си отидеш.

— Благодаря. Аз съм с коня.

— С тая мърша ли? Я го остави на кучетата, бутни го в дола и край — ще го изкълват враните. Ако искаш, ще ти помогнем.

— Тръгвай — мрачно процеди през зъби Танабай.

— Е, както искаш — подсмихна се шофьорът и като затваряше вратата, подхвърли на човека в кабината: — Побъркан старец!

Камионът потегли, повличайки след себе си мътния поток светлина. Мостът над дола тежко изскърца, осветен от тъмночервените светлини на стоповете.

— Защо се присмиваш на човека? Ами ако на тебе ти се беше случило? — каза момъкът с ушанката, когато минаха моста.

— Глупости!… — Шофьорът се прозя и завъртя волана. — На мене какво ли не ми се е случвало… Казах му какво да направи. Чудо голямо, някаква си кранта. Остатъци от миналото. Сега, братко, техниката е начело на всичко. Навсякъде — техника. И по време на война. А на такива старци и коне краят им е дошъл.

— Животно си ти! — каза момъкът.

— Плюя аз на тия работи — отвърна шофьорът.

Когато камионът се скри, когато нощта отново погълна всичко наоколо и очите отново свикнаха с тъмнината, Танабай подкара раванлията:

— Хайде, тръгваме, дий-й! Върви де!

Минаха моста и той свърна от шосето. Сега бавно се движеха по пътеката, която едва-едва се виждаше в тъмнината над дола. Луната леко надничаше зад планините, звездите я чакаха да изгрее и студено блещукаха в студеното небе.