Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (25) (Повест)

XXV

Утрото се раждаше. Планините се издигаха над земята, изясняваше се, наоколо се простираше степта. На края на дола едва тлееха посивелите въгленчета на угасналия огън. До него стоеше побелял старец, с наметнат на гърба кожух. Сега нямаше нужда да покрива с него раванлията. Пресели се Гюлсаръ в друг свят, в табуните господни. Гледаше Танабай падналия кон и се чудеше — какво беше станало с него!… Гюлсаръ лежеше с конвулсивно отметната назад глава, на която се виждаха дълбоките хлътнатини — следите от юлара. Стърчаха изопнатите му крака с протрити подкови върху напуканите копита. Те повече нямаше да стъпват по земята, нямаше да оставят следи по пътищата. Трябваше да си тръгва. Танабай се наведе над коня за последен път, затвори очите му, взе юлара и без да се обръща, си тръгна.

Той вървеше през степта към планините. Вървеше и продължаваше да си мисли. Мислеше си, че вече е стар, че дните му се свършват. Не искаше да умира като самотна птица, която се е отклонила от своето бързокрило ято; Искаше да умре в полет и с прощални викове да кръжат над него ония, с които бе израснал в едно гнездо и изминал един път.

„Ще пиша на Самансур — реши Танабай. — Тъй ще му пиша в писмото: помниш ли раванлията Гюлсаръ? Трябва да го помниш. С него отнесох в районния комитет партийния билет на баща ти. Ти сам ме изпрати тогава. Та ето, връщах се аз миналата нощ от Александровка и по пътя падна моят славен раванлия. Цяла нощ стоях край коня, целия си живот премислих. Идва сетният час, ще падна по пътя като раванлията Гюлсаръ. Трябва да ми помогнеш, сине мой Самансуре, да се върна в партията. Малко ми остана. Искам да бъда такъв, какъвто съм бил. Както разбирам сега, твоят баща Чоро не току-така ми завеща да занеса партийния му билет в районния комитет. А ти си негов син, ти ме познаваш, мене, стареца Танабай Бакасов…“

Танабай вървеше из степта, метнал през рамо юлара. Сълзи течаха по лицето му, мокреха брадата му. Но той не ги бършеше. Това бяха сълзи за раванлията Гюлсаръ. Старецът гледаше през сълзи новото утро, гледаше самотната сива гъска, която бързо летеше над полите на планината. Бързаше сивата гъска, настигаше ятото си.

— Лети, лети! — прошепна Танабай. — Догони своите! Докато крилата ти не са се уморили. — После въздъхна и каза: — Сбогом, Гюлсаръ!

Той вървеше и в ушите му звънтеше старинната песен;

… Дни наред тича камилата. Търси, вика рожбата си. Къде си, чернооко камилче? Обади се! Тече мляко от вимето, от препълненото виме, струи по краката й. Къде си ти? Обади се! Тече мляко от вимето, от препълненото й виме. Бяло мляко…