Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (2) (Повест)

II

За първи път се срещнаха след войната.

Ефрейтор Танабай Бакасов воюва и на Западния, и на Източния фронт, демобилизира се след капитулацията на квантунската армия. Кажи-речи, шест години крачи по войнишките пътища. И нищо, смили се бог, веднаж го контузиха в обоза, втори път парче граната го рани в гърдите, два месеца лежа в болницата и отново догони своята част.

А когато се връщаше в къщи, продавачките по гарите му викаха старче. Е, то повече на шега. Танабай не им се сърдеше много. Не беше млад, то се знае, ама не беше и стар. Само наглед беше стар. Доста побеля през войната, мустаците му се бяха прошарили, но телом и духом беше още здрав. След една година жена му роди дъщеря, а после; втора. И двете вече са омъжени; имат си деца. Често ги навестяват през лятото. Мъжът на голямата е шофьор. Накачи ги всички в камиона и хайде в планината, при старците. Не, те не са недоволни от дъщерите и зетьовете. Ала на, синът не излезе стока. Но това е друг разговор…

А тогава, из пътя, след победата, му се струваше, че истинският живот тепърва го чака. Толкова леко му беше на душата. На големите гари духова музика посрещаше и изпращаше ешелона. В къщи го чакаше жена му, синът му караше осмата година, стягаше се да тръгва на училище. Връщаше, се с такова усещане, сякаш отново се бе родил на тоя свят, сякаш всичко, което е било преди това, вече не влиза в сметката. Искаше му се всичко да забрави, искаше му се да мисли само за бъдещето. И той си го представяше ясно и просто: трябва да се живее, децата да се отгледат, домакинството да се уреди, къща да си построи, с една дума, да се живее. И на това повече нищо не биваше да попречи, защото цялото минало беше залог за онова, което чак сега най-сетне започваше, оня истински живот, към който през цялото време се бяха стремили, заради който побеждаваха и умираха по време на войната.

Но се оказа, че Танабай е бързал, много е бързал, защото в залог на бъдещето трябваше да се жертвуват още много и много години.

Отначало се хвана чукач в ковачницата. Имаше опит от преди това и като застана до наковалнята, от сутрин до вечер удряше с все сила тъй, че ковачът едва смогваше да обръща под чука нажеженото парче желязо. Той и досега понякога чува онова тракане и звънтене в ковачницата, което заглушаваше всички грижи и тревоги. Хлябът не стигаше, нямаше дрехи! Жените ходеха с галоши на бос крак, децата не знаеха какво е захар, колхозът бе затънал в дългове, банката не отпущаше кредити, а той пропъждаше всичко с чука. Удряше, наковалнята звънтеше и искрите хвърчаха на сини пръски. А-х, ъ-х! — издишаше той, като вдигаше и спущаше чука, и си мислеше: „Всичко ще се оправи, важното е, че победихме, важното е, че победихме!“ А чукът повтаря: „Победихме! Победихме!… дихме… дихме… дихме!“ Пък и не само той, всички през ония дни живееха с въздуха на победата като с хляб.

А после Танабай стана пастир, отиде в планината. Чоро го склони. Тогава председател на колхоза беше покойният Чоро, той през цялата война беше председател. В армията не го взеха заради болното му сърце. Уж си бе седял в къщи, пък беше остарял здравата. Танабай забеляза това още щом се върна.

Едва ли някой друг би го склонил да смени ковачницата с табуна. Но Чоро му беше стар приятел. На времето заедно започнаха като комсомолци да агитират за колхозите, заедно разкулачваха кулаците, особено той, Танабай, много се стараеше тогава. Не щадеше ония, които попадаха в списъците за разкулачване…

Чоро дойде при него в ковачницата, склони го и, изглежда, остана много доволен от това.

— А аз се страхувах, че си се сраснал с чука, та човек не ще може да те откъсне — казваше Чоро и се усмихваше.

Болен беше Чоро, слаб, вратът му бе изтънял, бръчки прорязваха хлътналите му бузи. Времето още беше топло, но Чоро и лете ходеше все с пуловер.

Те бяха клекнали край аръка, недалеч от ковачницата, и разговаряха. Танабай си спомни какъв беше Чоро на младини. В ония години той бе най-видният и най-начетеният момък в аула. Хората го уважаваха за спокойния му и добър характер. А на Танабай не се харесваше неговата доброта. Случваше се на събрание да скочи и да накастри Чоро за недопустимата му мекушавост в класовата борба с врага. Добре го правеше, като по вестник. Всичко, което чуваше на общите четения, научаваше наизуст. Понякога му ставаше страшно от собствените му думи. Затова пък добре го правеше.

— Разбираш ли, преди три дни бях в планината — разправяше Чоро. — Старците питат всички ли войници са се върнали. Ами всички, казвам, които са останали живи. „А кога мислят да се заловят за работа?“ Работят вече, отговарям, едни на полето, други по строежите, всички работят. „Това и ние можем да правим. А кой ще води табуните? Ще чакат, докато умрем, така ли? Ами то на нас не ни остава много.“ Досрамя ме. Разбираш ли накъде бият? Тия старци сме ги пратили в планината, откак се отвори войната. Оттогава са горе. Няма защо на тебе да ти обяснявам, това не е работа за стари хора. Вечно на седлото, мира нямат ни денем, ни нощем. Ами през зимните нощи какво е! Помниш ли Дербишбай, той така и си замръзна на седлото. А те обяздваха и коне, на армията бяха нужни коне. Я си представи на седемдесет години да те влачи някой дявол по планини и долища. Костите си няма да събереш. Да им благодарим, че и толкова издържаха. А ето на, фронтоваците се върнаха и се мръщят. Нагледали се на култура в чужбина, не искат вече да стават пастири. Защо пък аз да се скитам по планините! Виждаш ли как се получава! Тъй че помагай, Танабай. Ако ти отидеш, тогава и други ще заставим.

— Добре, Чоро, ще гледам да поприказвам с жената — отвръща Танабай. И си помисли: „Какъв живот ни мина през главите, а ти, Чоро, си все същият. Изгаряш от своята добрина. Пък може и да е хубаво това. Какво ли не изпатихме през войната, би трябвало всички да станем по-добри. Може пък това да е най-истинското в живота.“

С тия думи се разделиха. Танабай тръгна към ковачницата, но Чоро изведнъж му викна:

— Чакай, Танабай! — Той се приближи до него и както си беше на коня, наведе се и го погледна право в очите. — Ти случайно да не ми се сърдиш? — попита тихо той. — Разбираш ли, все не мога да отделя време. Искаше ми се да си поседим, да си поприказваме от сърце, както на времето. От колко години не сме се виждали. Мислех си, ще свърши войната, по-леко ще стане, а грижите не намаляват. Сън не ме хваща, най-различни мисли ми минават през главата. Какво да сторя, че и стопанството да стъпи на крака, и хората да са сити, че и всички планове да се изпълняват. Пък и хората вече не са същите. Искат по-добре да живеят…

Но те тъй и не успяха да си поговорят откровено, не намериха случай да си поседят насаме. А времето минаваше. После вече беше късно…

Тъкмо тогава, когато отиде в планината като пастир, Танабай за първи път видя в табуна на стария Торгой кулестото жребче-годиначе.

— Какво ми оставяш в наследство, аксакал? Табунът не е кой знае какъв — засегна Танабай стария пастир, когато преброиха конете и ги изкараха от обора.

Торгой беше съсухрено старче, без нито един косъм на сбръчканото си лице, лакът човек, като момченце. Голямата космата овча шапка му стоеше като гъба. Такива старци обикновено са пъргави, заядливи и кресливи.

Но Торгой не избухна.

— Какъвто е — такъв, табун като табун невъзмутимо отвърна той. — Няма кой знае с какво да се похвалим, ще поработиш, ще видиш.

— Ама аз просто така го казах — примирително промълви Танабай.

— Има едно! — Торгой повдигна надвисналата над очите шапка и като стъпи на стремената, посочи с дръжката на камшика: — Ей там, онова, кулестото жребче, дето пасе от дясната страна. Хубав кон ще стане.

— Кое, онова ли там, кръглото като топка? Нещо дребничко ми се вижда. Кръстът му е къс.

— Изтърсаче е то. Ще порасне, хубав кон ще стане.

— Какво му е хубавото?

— Роден раванлия.

— Е, та какво?

— Такива малко съм срещал. В миналото цена нямаше да има. За такъв в битките на надбягванията главите си даваха.

— Я да видим! — предложи Танабай.

Те пришпориха конете, минаха покрай табуна, отбиха кулестото встрани и го подгониха. Жребчето нямаше нищо против да потича. То весело тръсна гривата си, изпръхтя и тръгна като навито, с точен, стремителен раван, описа голям полукръг и се върна при табуна. Увлечен от неговия бяг, Танабай се провикна:

— О-о-о, гледай го ти как препуска! Гледай го ти!

— А ти какво си мислеше! — предизвикателно отвърна старият пастир.

Те бързо яздеха след раванлията и викаха като малки деца на байга. Гласовете им сякаш шибаха жребчето, то непрекъснато ускоряваше своя бяг почти без напрежение, без нито една погрешна стъпка, носеше се равно, като че летеше.

Те трябваше да галопират, а то продължаваше да тича с все същия ритъм на равана.

— Виждаш ли, Танабай! — викаше Торгой от седлото и размахваше шапка. — На глас е чувствителен, като нож в ръка. Гледай го какво ще направи, като му викна! Дий, тцц, дий!

Когато кулестото жребче се върна най-сетне при табуна, те го оставиха на мира. Но още дълго не можаха да се успокоят, разхождайки своите разгорещени коне.

— Благодаря ти, Торгой-аке, хубаво конче си отгледал. Дори душата ми се развесели.

— Хубаво е — съгласи се старчето. — Само че, отваряй си очите — изведнъж стана суров Торгой, като се почесваше по тила, — да не го урочасаш! И недей да дрънкаш преждевременно. За хубавия раванлия като за хубаво момиче — мераклии много. Каква е моминската съдба: ако попадне в добри ръце, ще цъфти, ще радва окото, ако ли попадне при някой глупак — ще страдаш, като я гледаш. И с нищо не можеш да й помогнеш. Така е и с хубавия кон. Лесно е да се затрие. Стига ти да падне, когато го яздиш.

— Не се безпокой, аксакал, та и аз разбирам от тия работи, не съм малък.

— Ха така. А името му е Гюлсаръ. Запомни.

— Гюлсаръ ли?

— Да. Миналото лято внучката ми идва на гости. Тя го кръсти така. Обикна го. Тогава беше сукалче. Запомни: Гюлсаръ.

Торгой се оказа словоохотливо старче. Цяла нощ дава нареждания. Танабай търпеливо го слушаше.

Той изпрати Торгой и жена му на седем версти от стана. Те оставиха празната юрта, в която Танабай трябваше да живее със семейството си. В другата юрта щеше да живее неговият помощник. Но помощник още не му бяха намерили. Засега беше сам. На сбогуване Торгой още веднъж му напомни:

— Не закачай засега кулестото. И никому не го давай! Напролет сам ще го обяздиш. И гледай по-внимателно. Като тръгне със седло, не го карай да препуска. Ако го пресилиш, ще обърка равана, ще похабиш коня. И гледай първите дни да не пие потен вода. Водата ще отиде в краката, лишеи ще му излязат. А когато го обяздиш, ще ми го покажеш, ако не умра дотогава…

И Торгой си замина заедно с бабичката, като му остави табуна, юртата и планините и взе със себе си една камила, натоварена с покъщнина…

Да знаеше Гюлсаръ що приказки се изприказваха за него и колко още щяха да се изприказват, и какво щеше да последва от всичко това!

Той, както и преди препускаше с табуна. Наоколо всичко беше все същото, същите планини, същите треви и реки. Само вместо стареца друг стопанин започна да води табуна — със сив шинел и войнишка ушанка. Гласът на новия стопанин бе дрезгав, но силен и властен. Табунът скоро свикна с него. Нека си обикаля на около, щом му харесва.

А после започна да вали сняг. Валеше често и се задържаше дълго. Конете разравяха снега с копита, за да се доберат до тревата. Лицето на стопанина почерня. Ръцете му загрубяха от ветровете. Сега ходеше с валенки и дълъг кожух. Гюлсаръ обрасна с дълъг косъм и пак му беше студено, особено нощем. В мразовитите нощи табунът се скупчваше на завет и стоеше така до изгрев-слънце, цял заскрежен. Стопанинът обикаляше наоколо, яхнал коня, тупаше ръце в ръкавици, разтриваше лицето си. Понякога изчезваше и отново идваше. По-добре беше, когато не се отделяше. Викнеше или изохкваше от студ, конете вдигаха глава, наостряха уши, но щом се убедяха, че стопанинът е наблизо, веднага задрямваха под шума на воя на нощния вятър. От тая зима Гюлсаръ запомни гласа на Танабай за цял живот.

Една нощ в планината се изви буря. Валеше ситен сух сняг. Той се набиваше в гривата, дърпаше надолу опашките, слепваше очите. В табуна беше неспокойно. Конете се притискаха един до друг, трепереха. Старите кобили тревожно пръхтяха и прибираха жребчетата в средата на табуна. Те изблъскаха Гюлсаръ най-накрая и той не можеше да се промъкне в купчината. Започна да рита, да блъска другите, излезе съвсем встрани и тогава здравата си изпати от жребеца-водач. Той вече отдавна обикаляше наоколо, ореше снега със здравите си крака, скупчваше табуна. От време на време се втурваше някъде встрани, заплашително навел глава и присвил уши, изчезваше в тъмнината, чуваше се само неговото пръхтене и отново идваше при конете, зъл и страшен. Като забеляза отишлия настрана Гюлсаръ, жребецът връхлетя върху него с гърди и като се изстъпи, със страшна сила го удари със задните си копита по хълбока. Болката беше толкова остра, че Гюлсаръ едва не се задуши. В гърдите му нещо бухна, той изцвили от удара и едва се задържа на крака. Повече не се опита да своеволничи. Смирено стоеше близко до табуна, с тъпа болка в хълбока, обиден на свирепия жребец. Конете притихнаха и тогава той чу неясен протяжен вой. Никога не беше чувал вълчи вой и почувствува как всичко в него за миг спря и се вледени. Табунът трепна, напрегна се, ослуша се. Всичко стихна. Но тая тишина беше страшна. Снегът продължаваше да вали, полепвайки се с шумолене по вирнатата муцуна на Гюлсаръ. Къде е стопанинът? Толкова им беше необходим в тоя миг! Поне да чуят гласа му, да вдъхнат миризмата на окадения му кожух. А него го нямаше. Гюлсаръ погледна встрани и се вцепени от страх. Открая сякаш се мярна някаква сянка, която се стелеше в тъмното по снега. Гюлсаръ рязко се отдръпна и в същия миг табунът се втурна напред. Обезумелите коне се понесоха като лавина с диво цвилене и пръхтене в непрогледния мрак. И вече нямаше сила, която би могла да ги спре. Конете се втурнаха напред с всички сили и всеки повличаше със себе си следващия като камъни, които падат от стръмнина при срутване в планината. Гюлсаръ нищо не разбираше и бясно препускаше. Изведнъж проехтя изстрел, след малко втори. Както препускаха, конете чуха яростния вик на стопанина си. Викът идеше някъде отстрани и без да заглъхва, тръгна срещу тях и после се чу отпред. Сега те настигнаха този нестихващ глас. Той ги водеше подир себе си. Стопанинът беше с тях. Препускаше отпред с риск да се сгромоляса всеки миг в някоя клисура или пропаст. Вече нямаше сили да вика, гласът му прегракна, но продължаваше да се обажда: „О, хо-хо-хо, о, хо-хо-хо, о, хо-хо-хо-о!“ И те препускаха след него, спасявайки се от ужаса, който ги преследваше.

На разсъмване Танабай докара табуна на старото място. Чак сега конете спряха. От тях се вдигаше пара, гъста като мъгла. Конете тежко дишаха и все още трепереха от преживяния ужас. Поемаха сняг с горещите си бърни. Танабай също ядеше сняг. Той беше клекнал и с шепи пъхаше в устата си белите, студени буци. После изведнъж сякаш замря, заровил лице в студените си длани. А снегът продължаваше да вали, топеше се върху горещите гърбове на конете и се стичаше надолу на мътни, жълти капки…

Дълбоките снегове се стопиха, земята се откри, раззелени се и Гюлсаръ почна бързо да наедрява. Табунът сменяше косъма си. Кожата на конете лъщеше. От зимата и глада помен нямаше. Конете не помнеха. Помнеше само човекът. Помнеше студа, помнеше вълчите нощи, помнеше как замръзваше на седлото, как хапеше устни, за да не заплаче, греейки до огъня вкочанените си ръце и крака, помнеше пролетната поледица, която като оловна кора бе сковала земята. Помнеше как гинеха в табуна слабите, как той слизаше от планината и без да вдигне очи, подписваше в управата актове за падежа на конете, как избухваше и започваше да крещи и да удря с юмрук по масата на председателя:

— Не ме гледай така! Да не съм ти фашист! Къде са оборите за конете? Къде е фуражът, къде е овесът, къде е солта?… Само с вятъра живеем! Така ли са ви наредили да работим? Погледни в какви парцали ходим, погледни юртите ни, погледни как живеем! Хлябът — и той не стига. На фронта беше сто пъти по-хубаво, а ти ме гледаш, като че ли аз съм издушил тия коне!

Помнеше страшното мълчание на председателя, неговото посивяло лице. Помнеше как го досрамя от думите, които беше казал, и как започна да се извинява.

— Ама ти, прощавай, ядосах се — заеквайки, измънка той.

— Ти трябва да ми простиш — каза му Чоро.

И още повече го хвана срам, когато председателят повика домакинята на склада и й нареди:

— Дай му пет килограма брашно.

— Ами за яслите?

— Какви ясли? Все да объркаш нещо. Дай му — рязко заповяда Чоро.

Танабай искаше да откаже категорично, да рече, че скоро ще има мляко, кумис, но като погледна председателя и откри горчивата лъжа, реши да премълчи. После всеки път чувствуваше как му пари кашата от това брашно. Хвърляше лъжицата:

— Ама ти да ме запалиш ли искаш?!

— А ти духай, не си малък — спокойно отговаряше жена му.

Помнеше той, всичко помнеше…

Но вече беше май. Жребците цвилеха, събаряха се един другиго в боевете, крадяха младите кобили от чуждите жребци. Пастирите отчаяно препускаха, разтърваваха побойниците, псуваха ги, понякога дори се хващаха гуша за гуша, размахваха камшици. Гюлсаръ се отнасяше равнодушно към всичко това. Ту слънце грееше, ту дъждове валяха, тревата се подаваше между копитата, пасището тънеше в зеленина, а над него сияеха белите снегове по върховете на планинските вериги. Тази пролет кулестият раванлия започваше своята прекрасна младост. От мъхесто топчесто годиначе той се превръщаше в стройно здраво жребче. Източи се, тялото му загуби меките черти, заприлича на триъгълник с широки гърди и тясна задница. Главата му също стана хубава като на истински раванлия, продълговата, с гърбав нос, с раздалечени очи, с прибрани гъвкави устни. Но и към това беше равнодушен. Една-единствена страст го беше завладяла сега, която причиняваше на стопанина му много грижи — страст към препускане. Той увличаше след себе си своите връстници и летеше сред тях като жълта комета. Някаква неизчерпаема сила го гонеше неуморно нагоре по стръмнините, надолу по склоновете, покрай каменистия бряг, по стръмните лъкатушни пътечки, по урочищата и ливадите. И дори късно нощем, когато заспиваше под звездите, той сънуваше как под него изчезва земята, как вятърът свири в гривата и ушите му, как тропат и звънтят копитата му.

Към стопанина се отнасяше по същия начин, като към всичко останало, което пряко не го засягаше. Не го обичаше, но не изпитваше и някаква неприязън към не го, защото той не го притесняваше с нищо. Само когато се отдалечаваха много, той ги догонваше и им се караше. От време на време стопанинът издебваше кулестото жребче и го перваше по задницата с края на укрука^[1]. Гюлсаръ трепваше с цялото си тяло, но повече от изненада, отколкото от удара, и още по-силно започваше да препуска. И колкото по-бързо тичаше, връщайки се при табуна, толкова повече се харесваше на своя стопанин, който яздеше след него, вдигнал укрука. Раванлията чуваше зад себе си одобрителни викове, чуваше как човекът започва да пее и в такива минути го обичаше, обичаше да препуска заедно с песента. След известно време вече добре познаваше тия песни. Те бяха най-различни — и весели, и тъжни, и дълги, и къси, и с думи, и без думи. Обичаше също, когато стопанинът даваше сол на табуна. В дългите дъсчени корита, доставени на колчета, той разхвърляше каменна сол. Целият табун се струпваше. Ето това беше истинско удоволствие! Тъкмо солта стана причина да го хванат.

Веднъж стопанинът заудря по едно празно ведро и започна да вика конете: „Тц, тц, тц.“ Те се натрупаха и сведоха глави над коритата. Гюлсаръ лижеше солта, останал заедно с другите, и никак не се обезпокои, когато стопанинът и неговият помощник започнаха да обикалят табуна с укруци в ръце. Това не го засягаше. С укруци ловяха конете за езда, кобилите кърмачки и други, но не и него. Той беше свободен. И изведнъж примката от косми се плъзна по главата му и увисна на шията. Гюлсаръ не разбираше какво става, примката не го плашеше и той продължаваше да ближе сол. Другите коне се дърпат, изправят се на задните крака, когато им хвърлят укрука, а Гюлсаръ не се и помръдна. Но ето че поиска да припне към реката, за да пие вода. Започна да си проправя път през табуна. Примката на шията се стегна и го спря. Такова нещо никога не му се бе случвало. Гюлсаръ се дръпна назад, започна да хрипти, опули очи и после се изправи на задни крака. Конете тутакси се разпръснаха и той остана сам срещу хората, които го държаха в аркана. Отпред стоеше стопанинът, зад него вторият пастир, а около тях — децата на пастирите, които бяха дошли наскоро и вече му бяха дотегнали със своите безкрайни надбягвания около табуна.

Ужас обзе раванлията. Той се изправи на задните си крака още веднъж, после пак и пак, слънцето заподскача пред очите му, разпръсна се на горещи кръгове, планините, земята, хората падаха, преобръщаха се нагоре с краката, пред очите му се спусна страшна, черна пустота, която той блъскаше с предните крака.

Но колкото и да се мяташе, примката се затягаше все по-силно и задъханият раванлия се втурна не встрани от хората, а право срещу тях. Те се отдръпнаха, примката за миг се разхлаби и той, както се беше засилил, се повлече по земята. Жените се развикаха и подгониха децата към юртите. Но пастирите успяха да се изправят на крака и примката отново стегна шията на Гюлсаръ. Този път толкова силно, че той вече не можеше да диша. Раванлията спря, изнемогвайки от виене на свят и задушаване.

Стопанинът започна да навива въжето около ръката си и да се приближава отстрани. Гюлсаръ го виждаше с едното си око. Стопанинът се приближаваше към него в изпокъсани дрехи и драскотини по лицето. Но очите му не го гледаха злобно. Той тежко дишаше и мляскайки с изподраните си устни, тихо, почти шепнешком му говореше:

— Стой, стой, Гюлсаръ, не се бой! Стой, стой!

След него, без да отпуща въжето, предпазливо се приближаваше помощникът му. Стопанинът най-сетне протегна ръка към раванлията, помилва го по главата и отсечено, без да се обръща, подхвърли на помощника си:

— Юздата!

Той му пъхна юздата в ръцете.

— Стой, Гюлсаръ! Стой, умният ми! — уговаряше го Танабай. Като закри очите на раванлията с ръка, той нахлузи на главата му юлара.

Сега оставаше да му сложи юздата и седлото. Когато нахлузиха на главата му юлара, Гюлсаръ започна да цвили и се опита да избяга. Но Танабай успя да го хване за горната устна.

— Ремъка! — извика на помощника си и той дотича, бързо постави на устната ремъка и започна да го усуква с една пръчка, сякаш въртеше чекрък.

Раванлията приклекна от болка на задните си крака и престана да се съпротивява. Студеният железен мундщук зазвъня между зъбите му и се впи в ъглите на устата. Върху гърба му нещо слагаха, затягаха, с резки движения притискаха с ремъци гърдите му, толкова силно, че той се олюляваше. Но това вече нямаше никакво значение. Усещаше само невъобразима, всепоглъщаща болка в устните. Очите му изскочиха. Невъзможно беше да се помръдне, нито да въздъхне. И той дори не забеляза кога и как стопанинът го яхна. Окопити се едва след като свалиха от устните ремъка.

Известно време стоя, нищо не можеше да разбере, целият стегнат, натежал, после погледна назад и изведнъж видя върху гърба си човек. От уплаха отскочи настрана, но мундщукът разкъсваше устата му, а краката на човека здраво се бяха впили в слабините му. Раванлията застана на задни крака, яростно, с негодувание зацвили, започна да се мята, да рита, цял се напрегна, за да хвърли от себе си всичко, което го потискаше, втурна се настрана, но въжето, пъхнато под стремената и хванато от другия човек, който бе яхнал друг кон, не го пускаше. И тогава започна да бяга в кръг, като очакваше, че тоя кръг ще се отвори и той ще избяга далеч оттука, накъдето му видят очите. Но кръгът не се отваряше и той продължаваше да тича и да тича. Тъкмо това чакаха хората. Стопанинът го шибаше с камшика и го ръгаше с токовете на ботушите. На два пъти раванлията все пак успя да го свали от гърба си. Но човекът ставаше и отново го яхваше.

Това продължи дълго, много дълго. Виеше му се свят, земята наоколо се въртеше, юртите се въртяха, конете, които се бяха разпръснали в далечината, се въртяха, планините и облаците на небето се въртяха. Най-после той се умори и тръгна спокойно. Беше много жаден.

Но не му дадоха да пие вода. Вечерта не го разседлаха, само малко разслабиха ремъците на седлото и го оставиха до коневръза да си почине. Поводите бяха здраво намотани около дъгата за седлото, тъй че трябваше да държи главата си изправена и не можеше в това положение да легне на земята. Стремената бяха вдигнати нагоре и също окачени за седлото. Така стоя цяла нощ. Стоеше мирно, обезкуражен от това невероятно нещо, което му се случи да преживее. Мундщукът в устата все още му пречеше, най-малкото движение причиняваше пареща болка, а вкусът на желязото бе неприятен. Ъглите на устата бяха подути и разранени. Слабините му смъдяха, протрити от ремъците. Набитият гръб под седлото го болеше. Беше много жаден. Чуваше шума на реката и от това жаждата ставаше по-страшна. Там, отвъд реката, както винаги пасяха табуните. Чуваше се тропотът на копита, цвиленето на коне и виковете на пастирите. Хората седяха край огньовете пред юртите и си почиваха. Децата дразнеха кучетата и те джафкаха. А той стоеше и никой не се интересуваше от него.

После изгря луната. Планините леко изплуваха от мрака и леко се полюшваха, осветени от жълтата луна. Звездите пламтяха все по-силно и все по-ниско се спускаха над земята. Той стоеше смирено прикован на едно място, а някой го търсеше. Чуваше цвиленето на малката дореста кобила, оная, с която бе израснал и с която беше неразделен досега. Тя имаше бяла звезда на челото. Обичаше да препуска с него. Вече бяха почнали да я преследват жребците, но тя не им се даваше и бягаше заедно с него далеч от тях. Тя беше още мъничка, пък и той не бе достигнал оная възраст, за да прави това, което се опитваха да правят с нея другите жребци.

Ето тя зацвили някъде съвсем наблизо. Да, това беше тя, той позна гласа й. Искаше да й отговори, но се страхуваше да отвори разранената си, подута уста. Ужасно го болеше. Най-сетне тя го намери. Дотича с лека стъпка и бялата звездичка на челото й грееше под лунната светлина. Опашката и краката й бяха мокри. Беше минала през реката и донесе със себе си студения мирис на вода. Завря муцуната си в него, започна да го души, като го докосваше с гъвкавите си топли бърни. Нежно пръхтеше и го викаше да тръгне с нея, а той не можеше да се помръдне. После сложи глава на шията му и почна да го чеше със зъби по гривата. Той също трябваше да сложи главата си на шията й и да я почеше. Но не можеше да отвърне на нейната милувка. Не беше в състояние да се помръдне. Беше жаден. Ако тя можеше да го напои! Когато кобилката си отиде, той гледа подире й, докато сянката й се стопи в мрака, отвъд реката. Дойде и си отиде. Сълзи потекоха от очите му. Те се стичаха по муцуната му като едри зърна и безшумно падаха в краката му. Раванлията плачеше за първи път в живота си.

Рано сутринта дойде стопанинът. Той огледа пролетните планини, протегна се и усмихнат, изпъшка от болка в костите.

— Ох, Гюлсаръ, здравата ме изпотрепа вчера. Какво? Измръзна ли? Виж ти как си изпати!

Той потупа раванлията по шията и започна да му говори нещо добро и смешно. Откъде можеше да знае Гюлсаръ какво му говори човекът? А Танабай казваше:

— Не се сърди, приятелю, не може вечно без работа да живееш. Ще свикнеш, всичко ще се оправи. А дето се измъчи, знай, че без това не може. В живота, братко, трябва да си подкован… Затова пък после няма да се прекланяш пред всеки срещнат камък по пътя. Огладня ли, а? Жаден си, знам…

Той поведе раванлията към реката. Свали юздата, предпазливо изваждайки мундщука от изранената му уста. Гюлсаръ разтреперан се спусна към водата. Очите го заболяха от студ. Ах, колко вкусна беше водата и колко благодарен беше за това на човека!

Ето така! Скоро толкова свикна със седлото, че почти не изпитваше никакво притеснение от него. Леко и радостно му беше да носи върху себе си ездача. Стопанинът винаги го сдържаше, но Гюлсаръ се втурваше напред по пътищата с отмерената ситна стъпка на равана. Научи се да върви със седлото така стремително и равно, че хората ахваха.

— Сложи върху гърба му кофа с вода, нито капчица няма да разлее.

А предишният пастир, старчето Торгой, каза на Танабай:

— Благодаря ти, хубаво си го обяздил. Сега ще видиш как ще изгрее звездата на твоя раванлия!