Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (19) (Повест)

XIX

Бюрото на районния комитет на партията се събра на третия ден след това изключително произшествие.

Танабай Бакасов седеше в приемната и чакаше да го извикат в кабинета, в който се говореше за него. Много неща премисли той за тези дни, но все още не можеше да реши — виновен ли е, или не. Разбираше, че е извършил тежко деяние, че е вдигнал ръка срещу представител на властта, но ако работата беше само в това, всичко щеше да бъде просто. За недостойното си поведение беше готов да приеме всякакво наказание. Но в необуздания си гняв той изля цялата си болка за колхоза на вятъра, омърси всичките си тревоги и размисли. Кой ще му повярва сега? Кой ще го разбере? „А може би все пак ще разберат — пламваше в него искрица надежда. — Ще кажа за всичко. За зимата, за кошарата и юртата, за глада, за моите безсънни нощи, за Бектай… Нека да видят. Може ли така да се стопанисва?“ — и той вече не съжаляваше, че така се бе случило. „Нека ме накажат! — разсъждаваше той. — Затова пък на другите може да им стане по-леко. Може би след това ще се погрижат за овчарите, ще видят нашия живот, нашите нещастия.“ Но след минута, като си спомняше всичко преживяно, той отново се поддаваше на ожесточението, стискаше юмруците между коленете и упорито си повтаряше: „Не, за нищо не съм виновен!“ А после отново изпадаше в съмнение…

В приемната, кой знае защо, беше и Ибраим. „Тоя пък защо е тука? Долетя като лешояд на мърша“ — ядосваше се Танабай и му обръщаше гръб. А Ибраим си мълчеше, въздишаше и поглеждаше от време на време клюмналата глава на овчаря.

„Какво се бавят? — въртеше се на стола Танабай и си мислеше: — Какво пък толкова! Като ме бият, да ме бият!“ Там, в кабинета, изглежда, всички се бяха събрали. Последен, само няколко минути преди това, влезе Чоро. Танабай го позна по космите, които се бяха полепили по кончовете на ботушите. Това бяха жълтите косми на кулестия раванлия. „Личи си, че здравата е бързал, Гюлсаръ е потънал в пяна“ — помисли си той, но не вдигна глава. И ботушите с петна от конска пот и косъмчета по кончовете нерешително потъпкаха край Танабай и се скриха зад вратата.

Дълго, мъчително се точеше времето, докато най-сетне от кабинета не надникна секретарката.

— Влезте, другарю Бакасов.

Танабай трепна, стана, оглушен от ударите на сърцето си, и влезе в кабинета под тая нестихваща канонада в ушите. Притъмня му. Той почти не можеше да различи лицата на хората, които седяха тук.

— Седнете. — Първият секретар на районния комитет Кашкатаев посочи на Танабай стола на края на дългата маса.

Танабай седна, сложи натежалите си ръце върху колената и зачака да просветне пред очите му. После погледна към масата. От дясната страна на първия секретар седеше Сегизбаев с надменно лице. Танабай така се напрегна цял от омраза към тоя човек, че мракът, който се беше спуснал пред очите му, веднага изчезна. Лицата на всички, седнали на масата, изпъкнаха рязко и отчетливо. Най-тъмно сред тях, тъмночервено, беше лицето на Сегизбаев и най-бледо, съвсем безкръвно лицето на Чоро. Той седеше най-накрая, най-близо от всички до Танабай. Слабите му ръце нервно потръпваха върху зеленото сукно на масата. Председателят на колхоза Алданов, който седеше срещу Чоро, силно сумтеше и намръщено гледаше встрани. Той не криеше отношението си към предстоящото дело. Другите очевидно още изчакваха. Най-сетне първият секретар откъсна поглед от книжата в папката.

— Пристъпваме към личното дело на комуниста Бакасов — каза той, като натъртваше думите.

— Да, казано с позволение, комуниста — ехидно смънка някой.

„Злобни! — рече си Танабай. — Не чакай пощада от тях. Защо пък трябва да чакам пощада? Да не съм престъпник?“

Той не знаеше, че при решаването на неговия въпрос ще се сблъскат две страни, които тайно си съперничат, готови всяка посвоему да използува тоя печален случай. Едната страна, в лицето на Сегизбаев и неговите привърженици, искаше да изпита съпротивителните сили на новия секретар, да провери не може ли, макар като начало, да го привлече към себе си. Другата страна, в лицето на самия Кашкатаев, който се досещаше, че Сегизбаев е хвърлил око на мястото му, обмисляше как да направи така, че да запази собствения си авторитет и да не изостря отношението си с тия опасни хора.

Секретарят на районния комитет прочете докладната записка на Сегизбаев. В докладната подробно бяха описани всички престъпления, извършени с думи и действия от Танабай Бакасов, овчар в колхоз „Белите камъни“. В докладната нямаше нищо, което Танабай би могъл да отрече, но нейният тон, формулировките на обвиненията, които му се предявяваха, го отчаяха. Той се изпоти от съзнанието за пълното си безсилие пред тая чудовищна хартия. Докладната на Сегизбаев излезе много по-страшна от самия него. Против нея не можеш да се нахвърлиш с вила в ръце. И всичко, което Танабай имаше намерение да каже за свое оправдание, рухна в един миг, загуби дори в собствените му очи всякакво значение, превърна се в жалко оплакване на овчаря за неговите обикновени несгоди. Не е ли глупак той? Колко струват неговите оплаквания пред тая страшна хартия! С кого е намислил да се пребори?

— Другарю Бакасов, съгласен ли сте с обективността на фактите, изложени в записката на члена на бюрото другаря Сегизбаев — попита Кашкатаев, като прочете докладната.

— Да — глухо отвърна Танабай.

Всички мълчаха. Изглежда, всички се страхуваха от тая хартия. Алданов удовлетворено огледа седналите с предизвикателен поглед — виждате ли какво става!

— Другари членове на бюрото, ако ми позволите, аз ще внеса яснота в същността на делото — решително заговори Сегизбаев. — Аз искам веднага да предпазя някои другари от възможни опити да квалифицират действията на комуниста Бакасов просто като хулиганска проява. Ако това беше така, повярвайте ми, аз не бих поставил тоя въпрос пред бюрото — срещу хулиганите ние имаме други мерки за борба. И, разбира се, работата не е в моите оскърбени чувства. Зад мене стои бюрото на районния комитет на партията, зад мене в дадения случай стои, ако искате, цялата партия. И аз не мога да допусна да поругават нейния авторитет. А най-главното, всичко това говори, че нашата политико-възпитателна работа сред комунистите и безпартийните е занемарена, че има сериозни недостатъци в идеологическата работа на районния комитет. Ние всички ще трябва да отговаряме за начина на мислене на такива редови комунисти като Бакасов. Ние трябва да си изясним дали само той е такъв, или има и съмишленици. Какво говори неговото изявление: „Нов манап с кожено палто?“ Да оставим палтото настрана. Но според Бакасов излиза, че аз, съветският човек, пълномощникът на партията, съм нов манап, господар, потисник на народа! Така ли? Вие разбирате ли какво означават такива думи и какво се крие зад тях? Мисля, че коментариите са излишни… Сега за другата страна на делото. Потиснат от крайното неблагополучие с животновъдството в „Белите камъни“, аз в отговор на възмутителните думи на Бакасов, който е забравил своето социалистическо обещание, го нарекох вредител, враг на народа и казах, че мястото му не е в партията, а в затвора. Признавам, оскърбих го и бях готов да му се извиня. Но сега се убедих, че това е тъкмо така. И не си вземам думите назад, а твърдя, че Бакасов е опасен, враждебно настроен елемент…

Какво не беше преживял Танабай? Мина войната от началото до края, но не подозираше, че сърцето му може да вика с такъв вик, с какъвто викаше сега. С тоя вик, който отекваше като нестихваща канонада в ушите му, неговото сърце падаше, ставаше, катереше се, смъкваше се надолу и отново се опитваше да стане, но куршумите стреляха право в него. „Боже — удряше в главата на Танабай, — къде се дяна всичко, което беше смисъл на моя живот, смисъл на цялата ми работа! Ето до какво доживях — станах враг на народа. А аз се измъчвах за някаква си кошара, за някакви си посрани агнета, за безпътния Бектай. Кому е нужно това!…“

— Ще напомня още веднъж изводите от докладната си записка — продължаваше Сегизбаев, който подреждаше думите си в железен ред. — Бакасов ненавижда нашия строй, ненавижда колхоза, ненавижда социалистическото съревнование, плюе на всичко това, ненавижда целия ни живот. Той заяви това съвсем открито, в присъствие на партийния секретар на колхоза, другаря Саяков. В неговите действия е налице и съставът на углавно престъпление — покушение срещу представител на властта при изпълнение на служебен дълг. Аз ви моля правилно да ме разберете. Моля Бакасов да бъде привлечен към съдебна отговорност и след излизането му оттук да бъде арестуван. Съставът на неговото престъпление напълно съответствува на член 58. А за оставането на Бакасов в редовете на партията според мен не може да става и дума…

Сегизбаев знаеше, че е поискал много, но той разчиташе на това, че дори ако бюрото не счете за необходимо да привлече Танабай Бакасов към съдебна отговорност, то изключването му от партията във всички случаи ще бъде осигурено. Това изискване Кашкатаев вече не може да не подкрепи и тогава позициите на Сегизбаев още повече ще се затвърдят.

— Другарю Бакасов, какво ще кажете за вашето деяние? — попита Кашкатаев, вече раздразнен.

— Нищо. Вече всичко е казано — отвърна Танабай. — Излиза, че аз съм бил и си оставам вредител, враг на народа. Тогава защо ви трябва да знаете какво мисля аз? Съдете сами. Вие по-добре знаете…

— А вие считате ли се за честен комунист?

— Сега това не може да се докаже.

— А признавате ли вината си?

— Не.

— Вие какво, мислите се за най-умен от всички?

— Не, напротив, за най-глупав от всички.

— Позволете ми да се изкажа. — От мястото си етана млад момък с комсомолска значка на гърдите. Той беше най-млад от всички, дребен, теснолик, изглеждаше като момченце.

Танабай едва сега го забеляза. „Удряй, момче, не ме жали — мислено се обърна той към него. — И аз на времето бях такъв. Не жалех…“

И като мълния, блеснала в далечни облаци, видя онова място в пшеницата край пътя, където Кулубай бе изскубал и изпотъпкал младото жито. Видя го съвсем ясно, всичко изведнъж изплува пред мисления му взор, той изтръпна и душата му закрещя с беззвучен вик.

Гласът на Кашкатаев го накара да дойде на себе си:

— Говорете, Керимбеков!…

— Аз не одобрявам постъпката на другаря Бакасов. Считам, че той трябва да понесе съответно партийно наказание. Но не съм съгласен и с другаря Сегизбаев. — Керимбеков сдържаше треперещия си от вълнение глас. — Напротив — считам, че трябва да разгледаме и поведението на другаря Сегизбаев…

— Хубава работа! — прекъсна го някой. — Такива ли са вашите порядки в комсомола?

— Порядките навсякъде са едни и същи — отвърна Керимбеков, като се развълнува още повече и почервеня. Той се запъна, подбирайки думите и превъзмогвайки своята скованост. И изведнъж, сякаш от отчаяние, заговори остро и ядосано: — Какво право имате вие да оскърбявате колхозника, пастира, стария комунист! Опитайте се мене да наречете враг на народа… Вие обяснявате всичко с това, че сте били крайно потиснат от състоянието на животновъдството в колхоза, а не допускате ли, че пастирът е бил потиснат не по-малко от вас. Когато отидохте при него, вие заинтересувахте ли се как живее той и как вървят работите му? Защо умират новородените? Не. Ако се съди по вашата докладна, вие веднага сте почнали да му се карате. За никого не е тайна колко тежко върви кампанията по разплода в колхозите. Аз често ходя по колхозите и ме е срам, и ми е неудобно пред моите комсомолци-пастири, че толкова много изискваме от тях, а практическа помощ не им оказваме. Погледнете какви са кошарите в колхозите и как е с фуража. Аз съм син на овчар, знам какво значи да умират агнетата. В института ни учеха едно, а по места всичко върви постарому. Сърцето ме боли, като гледам всичко това!

— Другарю Керимбеков — прекъсна го Сегизбаев, — не се опитвайте да ни разнежвате, чувството е разтегливо понятие. Факти, факти са нужни, а не чувства.

— Извинете, но това не е съд над криминален престъпник, а разглеждане делото на наш партиен другар — продължаваше Керимбеков. — Решава се съдбата на един комунист. Нека се позамислим защо е постъпил така другарят Бакасов. Неговите действия, разбира се, трябва да се осъдят. Но как се случи така, че един от най-добрите животновъди в колхоза, какъвто е Бакасов, е стигнал дотам?

— Седнете — недоволно каза Кашкатаев. — Вие се отдалечавате от същината на въпроса, другарю Керимбеков. Според мен на всички тук е абсолютно ясно, че комунистът Бакасов е извършил много тежко деяние. На какво прилича това? Къде се е чуло и видяло такова нещо? Ние никому няма да позволим да се нахвърля с вили срещу нашите пълномощници, няма да позволим да подронва авторитета на нашите работници. Вие по-добре си помислете, другарю Керимбеков, как да оправите работата в комсомола, а не да се занимавате с безпредметни спорове за душата и за чувствата. Чувствата са си чувства, а делата са си дела. Това, което си е позволил Бакасов, наистина трябва да ни направи по-бдителни. Разбира се, за него няма място в партията. Другарю Саяков, вие като партиен секретар на колхоза, потвърждавате ли цялата тая история? — попита той Чоро.

— Да, потвърждавам я — проговори бледният Чоро, като бавно ставаше от мястото си. — Но аз бих искал да обясня…

— Какво да обясните?

— Първо: аз бих помолил да разгледаме постъпката на другаря Бакасов в нашата партийна организация.

— Това не е задължително. После ще информирате членовете на партийната организация за решението на бюрото на районния комитет. Какво още?

— Аз искам да обясня…

— Какво да обясните, другарю Саяков? Антипартийното изказване на Бакасов е налице. Тук няма какво да се обяснява. Вие също носите отговорност. И ние ще ви накажем за лошата работа по възпитанието на комунистите. Защо сте се опитвали да склоните другаря Сегизбаев да не поставя въпроса пред бюрото? Искахте да скриете? Безобразие! Седнете!

Започнаха спорове. Директорът на МТС-то и редакторът на районния вестник подкрепиха Керимбеков. По едно време дори изглеждаше, че ще успеят да защитят Танабай. Но самият той, потиснат и объркан, вече никого не слушаше. През цялото време се питаше: „Къде отиде всичко онова, с което живеех? Тука никого не го е грижа за това, какво става там при нас, в стадата. Какъв глупак съм бил! Живота си съсипах заради колхоза, заради овцете и агнетата, а сега всичко това не ги интересува. Сега съм опасен. Вървете по дяволите! Правете с мене, каквото щете, ако от това стане по-добре, няма да съжалявам. Хайде, гонете ме. Моят край се вижда, удряйте, не ме жалете!…“

Изказа се председателят на колхоза Алданов. По израза на лицето и жестовете му Танабай видя, че той ругае някого, но кого точно — не стигаше до съзнанието, докато не чу думите: „Пранги, раванлията Гюлсаръ…“

— … И какво си мислите — възмущаваше се Алданов. — Той открито ме заплашваше, че ще ми счупи главата само за това, че ние бяхме принудени да поставим букаи на коня. Другарю Кашкатаев, другари членове на бюрото, аз като председател на колхоза ви моля да ни избавите от Бакасов. Неговото място е действително в затвора. Той ненавижда всичките ръководни работници. Другарю Кашкатаев, навън има свидетели, които могат да потвърдят, че Бакасов ме е заплашвал. Може ли да ги повикаме?

— Не, не е нужно — с погнуса се намръщи Кашкатаев. — И това е достатъчно. Седнете.

После започнаха да гласуват.

— Има едно предложение — другарят Бакасов да бъде изключен от партията. Кой е „за“?

— Момент, другарю Кашкатаев — отново скочи Керимбеков. — Другари членове на бюрото, няма ли да направим голяма грешка? Има и друго предложение — да се ограничим със строго мъмрене, с внасяне в личното дело на другаря Бакасов и да обявим заедно с това мъмрене на члена на бюрото Сегизбаев за оскърбяване на партийното и човешко достойнство на комуниста Бакасов, за недопустим метод на работа от страна на другаря Сегизбаев като пълномощник на районния комитет.

— Демагогия! — викна Сегизбаев.

— Успокойте се, другари — каза Кашкатаев. — Намирате се в бюрото на районния комитет, а не у дома си. Моля да спазвате дисциплината. — Сега всичко зависеше от него, първия секретар на районния комитет. И той така насочи делото, както предполагаше Сегизбаев. — Не намирам, че е необходимо Бакасов да бъде привлечен към съдебна отговорност — каза той, — но в партията естествено той няма място, в това отношение другарят Сегизбаев е съвършено прав. Ще гласуваме. Кой е за изключването на Бакасов?

Членовете на бюрото бяха седем души. Трима вдигнаха ръка за изключване, трима против. Остана да гласува Кашкатаев. Той се позабави и вдигна ръка „за“. Танабай нищо не видя. Той узна за решението на своята участ, когато чу как Кашкатаев се обърна към секретарката:

— Запишете в протокола: по решение на бюрото на районния комитет другарят Танабай Бакасов се изключва от партията.

„Ето и края“ — си каза Танабай и сърцето му замря.

— Аз настоявам да бъде наказан с мъмрене Сегизбаев — не се предаваше Керимбеков.

Това можеше да не се поставя на гласуване, да се отклони, но Кашкатаев реши, че трябва да го постави. То също си имаше скрит смисъл.

— Който е за предложението на другаря Керимбеков, моля да вдигне ръка.

— Пак трима на трима. И пак Кашкатаев вдигна ръка четвърти и с това спаси Сегизбаев от мъмрене. „Но дали той ще разбере, ще оцени тая услуга? Кой го знае… Коварен е, хитър.“

Хората се размърдаха на столовете си, сякаш се готвеха да си тръгнат. Танабай реши, че вече всичко е свършено, стана и мълчаливо, без да поглежда никого, се запъти към вратата.

— Бакасов, къде отивате? — спря го Кашкатаев. — Оставете си партийния билет.

— Да го оставя ли? — Едва сега Танабай разбра всичко, което се беше случило.

— Да, оставете го на масата! Вие сега не сте член на партията и нямате право да го носите.

Танабай пъхна ръката си, за да извади партийния билет. Дълго го търси сред настъпилата тишина. Той беше там, дълбоко, под фланелата, под сакото, в кожена торбичка, ушита от Джайдар. Тази торбичка Танабай носеше на ремък през рамо. Най-сетне я измъкна навън, извади партийния билет, стоплен от гърдите му, и го сложи, както беше топъл, пропит с миризмата на тялото му, върху студената полирана маса на Кашкатаев. Дори настръхна, стана му студено. И отново, без да гледа никого, напъха торбичката под сакото си и тръгна към вратата.

— Другарю Бакасов — чу съчувствения глас на Керимбеков. — А вие какво ще кажете? Та вие нищо не казахте тук. Може би ви е било трудно? Надяваме се, че вратите за вас не са затворени, че рано или късно вие ще може да се върнете в партията. Кажете, какво мислите сега?

Танабай се обърна с болка и с чувство на неловкост пред тоя непознат момък, който все още се опитваше по някакъв начин да облекчи мъката, която го беше потиснала.

— Какво има да казвам? — промълви той тъжно. — Не мога да ги надприказвам всички тук. Едно само ще кажа: не съм виновен за нищо, макар че съм вдигнал ръка, макар че съм казал лоши думи. Не мога да ви го обясня. Ей това е всичко.

Настъпи угнетяващо мълчание.

— Хм. Значи, на партията се сърдиш? — раздразнено каза Кашкатаев. — Това е прекалено, другарю. Партията ти показа правия път, от съд те спаси, а ти отгоре на всичко си недоволен, сърдиш се! Значи, ти действително не си достоен да носиш името член на партията. И едва ли вратите й ще бъдат отворени за тебе!

Танабай излезе от районния комитет спокоен на вид, дори прекалено спокоен, и това беше лошо. Денят бе топъл, слънчев. Свечеряваше се. Хората бързаха по своите работи. Дечурлигата тичаха на площада пред клуба. А на Танабай му беше тежко да гледа всичко това, дори себе си не можеше да понася. По-скоро да се маха оттук, да върви в планината, в къщи, докато не му се е случило нещо по-лошо.

До неговия кон стоеше Гюлсаръ — голям, дълъг и силен, той пристъпи от крак на крак, когато Танабай се приближи, и го погледна спокойно и доверчиво с тъмните си очи. Забравил бе вече как Танабай го бе удрял с вилата по главата. Конят си е кон.

— Забрави, Гюлсаръ, не ми се сърди — прошепна Танабай на раванлията. — А мене ме сполетя нещастие. Много голямо нещастие. — И той изхлипа, прегърна коня през шията, но се сдържа, не се разплака, защото го беше срам от минувачите.

Той яхна своя кон и пое към къщи.

Чоро го настигна отвъд Александровския баир. Щом чу зад себе си познатия тропот на препускащия раванлия, Танабай обидено сви устни и настръхна. Не се обърна. Обидата помрачаваше душата и очите му. Сегашният Чоро за него не беше такъв, какъвто бе по-рано. Ето и днес: щом Кашкатаев повиши глас, Чоро спокойно си седна на мястото като послушен ученик. Как ще кара по-нататък? Хората му вярват, а той се страхува да каже истината, пази се, подбира думите си. Кой го е научил на това? Е, Танабай е изостанал човек, прост работник, а той е грамотен, всичко знае. През целия си живот е бил все ръководител. Нима Чоро не вижда, че не е така, както говорят сегизбаевци и кашкатаевци, че думите им отвън са красиви, а отвътре лъжливи и празни. Кого лъже той и защо?

Танабай не обърна глава и тогава, когато Чоро го настигна и се изравни с него, като опъваше юздите на разгорещения раванлия.

— Аз мислех, Танабай, заедно да си тръгнем — каза той, като си поемаше дъх. — Докато се обърна и тебе вече те няма…

— Какво искаш? — все така, без да го поглежда, рязко го попита Танабай. — Върви си по пътя.

— Хайде да поговорим. Не ми обръщай гръб, Танабай, да поговорим като приятели, като комунисти — започна Чоро и се запъна насред думата.

— Аз не съм ти приятел, пък и вече не съм комунист. Но и ти отдавна вече не си комунист. Ти се преструваш само…

— Ти сериозно ли? — попита Чоро с отпаднал глас.

— Разбира се, сериозно! Още не съм се научил да си подбирам думите. Какво, къде и как да говоря, също не зная. Сбогом. Ти си направо, аз съм оттук. — Танабай отби коня от пътя и без да се обръща, без да погледне нито веднъж в лицето приятеля си, пое през полето направо към планината.

Той не видя как Чоро побледня като мъртвец, как искаше да го спре, как протегна ръка и как после се сви, хвана се за гърдите и се повали върху шията на раванлията, поемайки въздух с отворена уста.

— Лошо ми е — шепнеше Чоро, като се гърчеше от непоносима болка в сърцето. — Ох, лошо ми е! — хриптеше той, посинял и задъхан. — По-скоро в къщи, Гюлсаръ, по-скоро в къщи.

Раванлията го носеше към аила, по тъмната пустинна степ, конят се плашеше от гласа на човека, в него се долавяше нещо страшно. Гюлсаръ присви уши и изплашено запръхтя. А човекът на седлото се мъчеше, гърчеше се, впил ръце и зъби в гривата на коня. Юздите се развяваха, увиснали на шията на препускащия Гюлсаръ.