Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (18) (Повест)

XVIII

Високите планини бяха в сива мъгла. Забравени от слънцето, те мълчаливо чернееха горе, като обидени великани. Пролетта боледуваше. Влажно и мъгливо беше наоколо.

Бедствуваше Танабай в кошарата. Студ, задух. Обагняха се по няколко майки наведнъж и нямаше къде да слагат агнетата. Просто да се разкъсаш. Врява, блеене, блъсканица. Всички искат да ядат и всички искат да пият и умират като мухи. Пък и жена му лежи с пребит кръст. Искаше да стане, но не можеше да се изправи. Да става каквото ще. Няма сили вече. Никакви сили няма!

От главата не му излизаше Бектай, безсилна злоба задушаваше Танабай. Не защото си беше отишъл — да върви по дяволите, и не защото беше подхвърлил стадото си, както кукувицата подхвърля яйцата си в чуждо гнездо — в края на краищата ще изпратят някого, ще вземат овцете, а защото не можа да отговори на Бектай така, че в земята да потъне от срам. Така, че да не види повече радост на тоя свят. Хлапак! Сополанко! А той, Танабай, старият комунист, който беше дал целия си живот за колхоза, не намери думи да му отговори достойно. Захвърли гегата и си отиде. Сополанко! Мислил ли е някога Танабай, че ще се случи такова нещо? Мислил ли е някога, че ще се смеят над делото, което за него беше кръв от кръвта му.

„Стига!“ — спираше сам себе си, но след минута отново се връщаше към същите мисли.

Ето че още една майка се освободи, роди две хубави агънца. Но къде да ги сложи? Виметата на овцете са празни. Пък и откъде да дойде млякото? Значи, и тия ще умрат! Ех, нещастие! А там лежат вече умрели, вкочанени. Танабай събра трупчетата и тръгна да ги изнася. Дотича запъхтяна дъщеричката му.

— Татко, при нас идват началници.

— Нека идват — троснато отвърна Танабай. — Ти иди наглеждай майка си.

Като излезе от кошарата, Танабай видя двамата конници. „О, Гюлсаръ! — зарадва се той. Отново звънна в гърдите му старата струна — откога не сме се виждали! Гледай го как върви, все си е същият!“ Единият беше Чоро, а другият, с коженото палто, който яздеше раванлията, не го познаваше. Някой от района.

„Добре, добре! Довтасахте най-сетне“ — със злорадство си помисли той. Сега можеше да се оплаче, да излее мъката си. Ала не, няма да хленчи… Нека те се засрамят, нека се червят. Как може така. Оставиха ги да загинат, а сега пристигат…

Танабай не ги дочака да се приближат, отиде зад кошарата да хвърли мъртвите агнета на купчината. Върна се, без да бърза.

Ония бяха вече в двора. Конете дишаха тежко. Чоро изглеждаше жалък, виновен. Знаеше, че трябва да отговаря пред приятеля си. А оня на раванлията беше сърдит, страшен, дори не поздрави. Веднага кипна.

— Безобразие! Навсякъде е така! Гледай какво става тук! — възмущаваше се той, обръщайки се към Чоро. После каза на Танабай: — Как може така, другарю? — и кимна встрани, където Танабай бе отнесъл мъртвите сукалчета. — Пастир-комунист, а агнетата умират?

— Те сигурно не знаят, че съм комунист — язвително отвърна Танабай и изведнъж сякаш в него се счупи някаква пружина и веднага на душата му стана пусто, безразлично и тежко.

— Тоест как така? — Сегизбаев почервеня и млъкна. — Социалистическо обещание давал ли си? — най-сетне намери какво да каже той, като дърпаше за назидание главата на раванлията.

— Давал съм!

— И какво беше казано в него?

— Не си спомням.

— Ето защо ти умират агнетата! — Сегизбаев посочи с дръжката на камшика пак към купчината и се изправи на стремената, въодушевен от възможността да накаже дръзкия овчар. Но преди това се нахвърли върху Чоро: — Къде гледате вие? Хората не знаят дори задълженията си. Провалят плановете, морят добитъка! С какво се занимавате вие тука? Как възпитавате комунистите? Какъв комунист е той! Вас питам!

Чоро мълчеше, навел глава. Мачкаше в ръцете си юздите.

— Такъв! — спокойно отговори вместо него Танабай.

— Аха, такъв. Ти си вредител! Ти унищожаваш колхозното стопанство. Ти си враг на народа. Твоето място е в затвора, а не в партията! Ти се подиграваш със съревнованието.

— Ъхъ, в затвора е моето място, в затвора! — потвърди Танабай също така спокойно и устните му заподскачаха от разкъсващ пристъп на ярост, който пламна в него от обида, от мъка, от всичко онова, което препълни чашата на търпението. — Е! — в упор погледна той Сегизбаев, като се мъчеше да смири подскачащите си устни. — Какво ще кажеш още?

— Защо разговаряш така, Танабай? — намеси се Чоро. — Кажи защо? Обясни всичко както трябва.

— Така ли? Значи, и на тебе трябва да ти се обяснява? Ти защо дойде тука, Чоро? — развика се Танабай. — Защо дойде? Тебе питам. За да кажеш, че ми умират агнетата? Сам зная! За да кажеш, че съм затънал в мръсотия до гуша? Сам зная! Че през целия си живот съм бил глупак? Че съм се разкъсвал заради колхоза? Сам зная!…

— Танабай! Танабай! Опомни се! — Побледнелият Чоро скочи от седлото.

— Махай се! — блъсна го Танабай. — Плюя аз на всичките си обещания, на целия си живот плюя! Махай се! Мястото ми е в затвора. Ти защо доведе тоя нов манап с кожено палто? За да се подиграва с мене, така ли? За да ме праща в затвора! Хайде, мръсник такъв, пращай ме в затвора! — Танабай се втурна да грабне нещо, хвана вилата, която беше подпряна на стената, и се нахвърли с нея срещу Сегизбаев. — Я марш оттук, мръсник такъв! Махай се! — И вече, без да съобразява, размаха вилата пред себе си.

Изплашеният Сегизбаев безразсъдно дърпаше раванлията ту насам, ту натам, вилата биеше обезумелия кон по главата, отскачаше със звънтене и отново се стоварваше върху главата му. В яростта си Танабай не разбираше защо така се гърчи главата на Гюлсаръ, защо така силно разтяга мундщука неговата червена, гореща уста, защо така объркано и страшно се мяркат пред него изскочилите очи на коня.

— Махай се, Гюлсаръ, махай се оттук! Остави ме да хвана този манап в кожа! — ревеше Танабай, като нанасяше удар след удар върху невинната глава на раванлията.

Младата сакманшчица, която дотича, увисна на ръцете му, като се опитваше да изтръгне вилата, но той я блъсна на земята. Чоро през това време успя да скочи на седлото.

— Назад! Да бягаме! Ще ни убие! — Чоро се хвърли към Сегизбаев, за да го заварди от Танабай.

Танабай замахна с вилата към него и двамата конника пришпориха конете и избягаха от двора. Кучето с лай ги преследваше, вкопчвайки се за стремената и опашките на конете.

А Танабай тичаше подир тях, спъваше се, грабваше буци глина, хвърляше ги и не преставаше да вика:

— В затвора е мястото ми! В затвора! Марш! Марш оттук! В затвора е мястото ми! В затвора!

После се върна, като все още бърбореше задъхан: „В затвора е мястото ми, в затвора!“ До него, горделиво, с чувство на изпълнен дълг, вървеше кучето. То чакаше одобрение от стопанина си. Но Танабай не го забелязваше. Срещу него, подпирайки се с тояга, се влачеше бледната, изплашена Джайдар.

— Какво направи? Какво направи?

— За нищо.

— Какво за нищо? Разбира се, за нищо!

— За нищо пребих раванлията.

— Ти полудя ли? Ти знаеш ли какво направи?

— Знам. Аз съм вредител. Аз съм враг на народа — промълви той, мъчейки се да си поеме въздух, после млъкна, стисна с ръце лицето си, сви се и се разплака.

— Успокой се, успокой се! — молеше го жена му, плачейки заедно с него, но той плачеше и плачеше, като се клатеше напред-назад. Никога досега Джайдар не беше видяла Танабай да плаче…