Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (17) (Повест)

XVII

Двама конници излязоха от аила и поеха към планините. Единият на кулест кон, другият на дорест. Опашките на конете бяха завързани на стегнати възли — предстоеше им дълъг път. Калта, смесена със сняг, летеше под копитата на пръски и буци.

Гюлсаръ вървеше с опънати поводи и стремителна крачка. Омръзнало му беше да стои, докато стопанинът му боледуваше в къщи. Но сега го яздеше не стопанинът, а някакъв непознат с кожено палто и разкопчана брезентова мушама върху палтото. От дрехите му миришеше на боя и гума. Чоро яздеше до него на друг кон. Това се случваше — да отстъпи раванлията на някой другар, дошъл от районния комитет на партията. А на Гюлсаръ всъщност му беше все едно кой ще го язди. Откакто го взеха от табуна, от стария му стопанин, много хора го яздеха. Разни имаше — и добри, и лоши. С едни му беше удобно, с други неудобно на седлото. Попадаше и в буйни ръце. Ах, колко лоши са те, когато яздят! Ще препусне с всички сили, изведнъж ще го спре с юздите, ще го накара да застане на задни крака, отново ще препусне и отново ще го спре внезапно. И той не знае какво да прави, само и само да го видят, че е на раванлия. С всичко беше свикнал вече Гюлсаръ. Само да не стои в конюшнята, да не скучае. В него все още живееше старата страст — да препуска, да препуска, да препуска. А кой го яздеше, му беше все едно. На ездача не му е все едно какъв кон ще язди. Щом му даваха кулестия раванлия, значи, го уважават, страхуват се от него. Силен и красив е Гюлсаръ. Спокойно и сигурно се чувствува ездачът върху него.

Тоя път раванлията беше яхнат от районния прокурор Сегизбаев, изпратен в колхоза като пълномощник. Съпровождаше го партийният секретар на колхоза — значи, и това беше от уважение. Мълчи партийният секретар, май се страхува — зле са с агненето. Много зле. Е, нека си мълчи. Нека се страхува. Няма какво да се пъха с празните си приказки, низшестоящите трябва да са плахи пред висшестоящите. Иначе никакъв ред няма да има. Има и такива, които се държат фамилиарно със своите подчинени, но после от същите тия подчинени такива удари получават, че от тях се вдига прах като от стари дрехи. Властта е голяма работа, отговорна, не е за всяка уста лъжица.

С такива мисли яздеше Сегизбаев, клатейки се на седлото в такт със стъпката на раванлията, и не може да се каже, че беше в лошо настроение, макар че отиваше на проверка при овчарите и знаеше, че няма да види много приятни неща. Зимата и пролетта се сблъскаха, не си отстъпват и от това сблъскване най-много си патят овцете, загиват малките, загиват измършавелите майки и нищо не може да се направи. Всяка година е така. И всички го знаят. Но щом са го изпратили като пълномощник, значи, е длъжен да подведе някого под отговорност. И някъде в тъмните дебри на своята душа той знаеше, че високият процент на падежа в района дори е добре дошъл за него. В края на краищата не той, районният прокурор, който е само член на бюрото на районния комитет, отговаря за положението в животновъдството. Първият секретар, ето кой отговаря. Нов е още, отскоро е в района, нека сърба попарата. А той, Сегизбаев, ще погледа. Пък и там, горе, нека видят дали не са сбъркали, като са изпратили секретар отвън. Неприятно му беше на Сегизбаев, когато се случи това, не можеше да се помири, че са го отминали. Отдавна вече е прокурор тук, неведнъж е доказвал на какво е способен. Но нищо, той си има приятели, при случай ще го подкрепят. Време е, време е да мине на партийна работа, заседя се в прокурорското кресло… А раванлията е добър, полюшва го като кораб, не се плаши ни от кал, ни от киша. Конят на партийния секретар е вече в пяна, а раванлията е само малко влажен…

А Чоро си мислеше за свои неща. Той изглеждаше много зле. Измъченото му лице бе пожълтяло, очите — хлътнали. Толкова време страда от това сърце и от година на година става по-зле. Мислите му бяха тежки. Да, Танабай излезе прав. Председателят вика, вдига шум, а полза — никаква. Повече стои в района, все има някаква работа там. Би трябвало да постави тоя въпрос на партийно събрание, но в района казват да изчакат. А какво ще чакат? Говори се, че Алданов искал да напуска, може би затова. По-добре да напусне. Време е и Чоро вече да се оттегли. Каква полза имат от него? Вечно боледува. Когато Самансур си идваше във ваканция, също го съветваше да напусне. Лесно е да напусне, а съвестта? Самансур не е глупаво момче. Сега той разбира нещата по-добре от баща си. Все обяснява как трябва да се ръководи селското стопанство. Учат ги на хубави науки, с времето може и така да стане, както ги учат професорите, но докато умуват, бащата, изглежда, ще замине за оня свят. Не може да избяга никъде от своята мъка. Не можеш да избягаш от себе си, не можеш да се скриеш. Пък и какво ще кажат хората. Обещаваше, обнадеждаваше ги, вкара колхоза в дългове до гуша, а сега да се оттегли на почивка, така ли? Не, няма да намери покой, по-добре да кара до края. Ще им дойдат на помощ, така не може да продължава. Само че дано по-скоро дойдат! И истински, а не като тоя тук. Ще съдим, казва, за падежа. Добре, съди! Но работата със съд не се оправя. Върви намръщен, сякаш там, в планините, има само престъпници и той единствен се бори за колхоза… А всъщност пет пари не дава, само се преструва. Ама я се опитай да го кажеш!