Чингиз Айтматов
Сбогом, Гюлсаръ! (13) (Повест)

XIII

Съвещанието свърши вечерта. Опустя районният център. Хората се разотидоха кой откъдето бе дошъл — в планините, при стадата, на фермите, в аилите и селата.

Танабай си отиде заедно с другите с камиона през Александровския баир, през степното плато. Вече беше тъмно, подухваше вятър. Есен. Танабай се намести в ъгъла на каросерията, сгуши се във вдигнатата си яка заедно със своите мисли. Ето че съвещанието свърши. Самият той нищо свястно не каза, затова пък чу какво говориха другите. Излиза, че още много труд трябва да се положи, за да тръгне всичко добре. И наистина правилно говореше оня с очилата, секретарят на областния комитет: „Никой не ни е утъпквал пътищата, сами трябва да ги прокарваме!“ Като си помисли само човек — от трийсетте години ту нагоре, ту надолу, ту се изкачваме, ту се спущаме… Види се, не е проста работа колхозът. Ето на, и той самият вече, кажи-речи, побеля, цялата си младост даде, какво ли не видя, какво ли не прави, и куп глупости е вършил неведнъж, и все му се струваше, ето на, ето, иде хубавото, а неприятности в колхоза още колкото щеш…

Е добре, щом трябва да се работи, ще се работи. Правилно каза секретарят — хубавият живот няма да падне от небето, както си мислеше на времето след войната. Вечно трябва да се побутва с рамо, докато човек е жив… А той постоянно се обръща с острите си ъгли, раменете му вече са целите в мазоли. Пък и работата не е в мазолите. Стига сърцето да бъде доволно от това, което правиш, от това, което другите правят. И тоя труд да носи щастие… Как ли ще тръгне работата със стадото? Какво ще каже Джайдар? Дори в магазина не успя да се отбие. Поне на момиченцата бонбони да беше взел. Обеща им. Лесно е да се каже — по сто и десет агнета от сто майки и по три килограма вълна на глава. Всяко агне трябва да се роди, да се отгледа, а е изложено и на дъжд, и на вятър, и на студ. А вълната? Едно косъмче с око не можеш да го видиш — духнеш и го няма. А откъде ще се вземат тия килограми? Ох, златни са тия килограми. А някои сигурно и хабер си нямат как се получава всичко това…

Да, обърка го Чоро, заблуди го… „Изкажи се, казва, само че кратко, за обещанията. Нищо друго не говори, не те съветвам.“ И Танабай го послуша. Застана на трибуната, смути се и тъй и нищо не каза от онова, което тежеше на душата му. Измънка обещанието и слезе. Срам го е да си спомни. А Чоро е доволен. И защо ли е станал толкова предпазлив? От болестта ли е, или защото сега не е главният човек в колхоза? Защо му трябва да възпира Танабай? Не, нещо се е прекършило в него, изменило се е. То е сигурно защото през целия си живот е бил председател на колхоза, цял живот началството му се е карало. Научил се е да извърта, види се…

„Почакай, приятелю, ще ти припомня аз някога, когато останем на четири очи…“ — мислеше си Танабай, като се завиваше хубаво в кожуха си. Студено беше, духаше, а до вкъщи бе още далеко. Какво ли го чака там?…

Чоро си тръгна с раванлията. Пътуваше сам, не изчака другите. Искаше по-бързо да се прибере в къщи, сърцето го наболяваше. Остави коня да върви на воля и тъй като бе стоял цял ден, сега вървеше с волния си солиден раван. Удряше копита по вечерния път като навита машина. От всичко старо сега у него беше останала една страст — страстта към препускането. Всичко останало отдавна беше умряло. Умъртвили го бяха, за да познава само седлото и пътя. Гюлсаръ живееше в своя бяг. Препускаше добросъвестно, неуморно, сякаш можеше да настигне онова, което му бе отнето от хората. Препускаше и никога не го настигаше.

От вятъра на Чоро малко му поолекна. Заглъхна болката в сърцето. От съвещанието бе, общо взето, доволен, много му хареса изказването на секретаря на областния комитет, за когото много беше слушал, но го виждаше за първи път. И все пак партийният секретар не се чувствуваше съвсем добре. Свита бе душата му. Той мислеше доброто на Танабай. От всички тия съвещания, заседания и събрания беше побелял, знаеше какво и къде трябва да се говори и какво не трябва. Научили го бяха. А Танабай, макар че го послуша, не пожела да го разбере. След съвещанието не му продума, качи се на камиона и извърна глава. Обиди се. Ех, Танабай, Танабай! Наивен си, ти, нищо не те е научил животът, ти нищо не знаеш и нищо не забелязваш. Какъвто си беше на младини, такъв си и остана. Все ти се иска с един удар да оправиш нещата. А времената са други. Сега най-важното е как ще го кажеш, пък и думата ти да звучи в духа на времето, като у всички, да не се различава, да не се спъва, а да е гладка, като написана. Тогава всичко ще си бъде на място. А ако те оставя тебе, Танабай, да говориш както ти душа иска, ще направиш куп щуротии, ще трябва да отговаряме за теб. „Как възпитавате членовете на вашата партийна организация? Що за дисциплина е това? Каква е тая разпуснатост?“ Ех, Танабай, Танабай…