Алма Йохана Кьониг
Младият бог (8)

В късна вечер Клавдий и Нарцис седяха в тайната стая на императора. Беше горещо и те се бяха освободили от досадните тоги и тежките сенаторски ботуши. Седяха по долни дрехи като двама почтени дребни граждани в края на работния ден, бяха вдигнали босите си крака върху малки столчета и работеха спокойно на любимата стара маса на императора. Между разгърнатите планове за изравняване на терена около Фуцинското езеро^[1] стоеше златно блюдо с плодове и те разхвърляха гроздови чепки, костилки от фурми и черупки от бадеми по масата и пода на помещението, в което нямаше опасност да надзърне женско око.

Единственият роб, който имаше право да присъства — старият скопец Халот, — изпълняваше службата на виночерпец.

— Осемстотин хиляди повече от предварителната сметка! Досега не съм срещал майстор строител, който да слезе под първоначалните си изчисления!… Целер краде ли? — попита император Клавдий недоволно. Разговаряха на гръцки — език, който Клавдий владееше в тънкости и с лекота.

— Не повече от другите! — изръмжа Нарцис над бокала си.

— Краката ти пак са отекли порядъчно! — каза Клавдий със загрижен поглед в добрите си, кафяви очи. Не си ли вземаш лекарствата, дърто магаре!?

— Филип е превърнал корема ми в същинска домашна аптека. Знаеш ли, ако някога ми се прииска да се самоубия, ще ми е по-лесно, отколкото на другите. Просто три дни ще спра да вземам всички тези сиропчета. — И хазнатарят се разтърси цял в един от онези удивителни изблици на веселост.

— От това се страхувам непрекъснато — каза Клавдий с леко фъфлене, присъщо му в състояние на възбуда.

Когато Нарцис чу познатото фъфлене, смехът му секна.

— От какво? — попита той. Продълговатото лице на императора трепна.

— Че някой ден ще ме оставиш сам, „истински сам, без приятели, сам сред зверове във пустиня!“ — издекламира той приглушено.

Нарцис, без ни най-малко да се трогне, поклати огромния си череп.

— Докато ти си жив — не! — каза той сухо.

— Мислех си… не би ли искал вилата ми в Помпей?… Не щеш ли?… Слушай, толкова ми се иска да те зарадвам с нещо.

— Не току-тъй съм крал от трима императори. Аз имам повече пари от теб — каза Нарцис.

— Пожелай си нещо, старче, моля те. Нарцис събра вежди изпитателно.

— Е, добре, ще си поискам нещо, императоре. Клепачите на Клавдий трепнаха в предчувствие за нещо лошо.

— Но нещо разумно! — помоли той и премина от съвършения си гръцки на обикновен латински език.

Нарцис издаде напред глава и изведнъж пролича какъв безмилостен, жилав воин е бил някога този болен, стар човек.

— Направи завещанието си — поиска той. Клавдий се усмихна полусмутено, полутъжно и замълча.

— Направи завещанието, с което Британик да бъде обявен за твой наследник и препоръчан на сената, по-голяма радост не би могъл да ми доставиш — повтори старецът, почуквайки с показалец по масата.

— Не ме измъчвай — помоли императорът тихо.

— Много по-различни мъки ще трябва да понесеш, ако не ми… — Нарцис млъкна. Те се вслушаха напрегнато. Погледнаха се.

— Никога ли не можеш да бъдеш спокоен? — проръмжа Нарцис раздразнено.

— Сега ли?… Невъзможно! — каза императорът невярващо. Но викът, който им се бе счул, се повтори по-близко и по-ясно и Клавдий скочи от стола.

— Юлия Агрипина Августа при император Тиберий Клавдий!

И още по-близко се чу звънът на изтегляни от каниите мечове и викът:

— Юлия Агрипина Августа…

Безпомощният, объркан Халот не знаеше на кого от двамата по-напред да завърже високите обувки. Нарцис плесна с ръце и робите се втурнаха — факлоносци, роби, които обличаха императора и се мъчеха да сложат малко ред в святото му уединение.

— Аз си отивам! — заяви старецът с току-що наметната тога.

— Юлия Агрипина Августа!

Крилата на вратата вече се разтваряха и Клавдий, тъй като нямаше време да каже каквото и да е, направи необичайно повелителен жест към Нарцис да остане.

Нахлуващите факлоносци образуваха шпалир и през отворените врати се видя как преторианците поздравяват с почитание, а Агрипина влезе с бързи, широки, твърди стъпки, цялата в нейното любимо бяло, с прозрачен воал около главата. Клавдий забеляза светкавиците в големите й очи и започна да примигва още по-силно.

Той тръгна към нея със своята некрасива, тромаво провлачена походка, която всяко момче по улиците на Рим подигравателно наподобяваше: от лявата му незавързана докрай обувка висяха черни каишки и докато вратите се затваряха, а факлоносците затъкваха факлите в халките по стената, той каза с цялата старомодна галантност на августовия двор:

— Каква приятна изненада в добър час, дъще моя! Ти увеличаваш броя на грациите, чиито дарби, изглежда, си събрала в едно! — каза той и се спря усмихнат няколко крачки пред нея.

„Като звероукротител, когато се страхува от удара на лапата на тигрицата!“ — помисли си Нарцис.

Агрипина повдигна гордата си глава. Измери с поглед Клавдий от горе до долу.

— Мислех, че ще те заваря сам — каза тя.

— Аз нямам тайни от Нарцис — отговори Клавдий и две червени петна се появиха на бузите му.

— Но аз имам — каза Агрипина студено.

— Цезарю, позволи ми да се оттегля — помоли Нарцис.

Клавдий кимна. Кракът на Агрипина потропваше по пода, сякаш отброяваше секундите до затварянето на вратата.

— До утре, добри ми Нарцисе, до утре! — извика императорът високо след него. — На твое разположение съм, дъще моя — каза Клавдий.

„Все това старо обръщение. Себе си ли или мен иска да накара да забравим факта, че бракът ни, наричан «кръвосмешателство», съществува?“ — помисли си Агрипина злобно. Закрачи мълчаливо напред-назад. Воалът се беше смъкнал от диадемата и причесаните нагоре къдрици. Беше дошла да нанесе удар, но нещо я възпираше. Пред нея стоеше Клавдий, последният внук на Ливия, който все таки притежаваше нещо от величието и достойнството на този възвишен род, независимо от грозната си походка. Беше смятала, че в този късен час ще го завари пиян или преуморен, или пък копнеещ за любов, ала в мършавото му лице на учен тя не откри нищо подобно, а само любезност и лека досада. Приближи се към него и забеляза как той веднага се скри зад паянтовата стара маса, на която още като принц, в сянката на Германик, се занимаваше с науките си.

Тя се наведе, видя омразните планове на омразния Нарцис за прокопаване на хълма край Фуцинското езеро и устните и изгаряха от желание да каже нещо лошо за тях. Но Агрипина беше твърде умна, за да се впуска чисто по женски в маловажни неща, след като имаше толкова важни. „Нарцис после“ — каза си тя.

Пое си дъх и започна крайно спокойно:

— Ще подам жалба срещу сина ти Британик! Клавдий вдигна мълчаливо вежди, като че ли искаше да каже: „Пак ли?“ Но не каза нищо и Агрипина се видя принудена да продължи. Тя се подпря на масата и гласът й стана остър:

— Не мога да търпя синът на Месалина де се подиграва публично на Нерон!

Лицето на Клавдий бе скрито от ръката, с която засенчваше очите си.

— Кога се е случило това? — попита той уморено. Агрипина дръпна буйно дългата, червеникава ръка от отпуснатото му мършаво лице.

— Ти подиграваш ли ми се, Клавдий? Моите думи може да нямат стойност в ушите на цезаря, защото Нарцис отдавна ги прави глухи за мен. Но мисля, че който с такова удоволствие отсъжда на форума споровете на жените от пазара, не би трябвало да се отнася така лековато към жалбата на една ищца, сестра и съпруга на цезари! Клавдий пое дълбоко дъх и каза:

— Агрипина… нека този път се опитаме да запазим спокойствие, а?

Агрипина си помисли: „Нищо друго не желая така силно, както това — ти най-после да загубиш своето спокойствие! Защото тогава ще дойдеш и ще се молиш!“ А на глас му отвърна:

— Много трудно е за една майка да изтърпи спокойно публичното унижение и обругаване на напълно беззащитното й дете — лъжеше ли се, или наистина една тъничка усмивка се плъзна по устните на Клавдий? — Бур току-що силно възмутен ми докладва, че когато Нерон и Британик се срещнали на стадиона, моят Нерон като по-голям и първенец на младежта пръв поздравил Британик, но знаеш ли как синът на Месалина възнаградил тази любезност? Нарекъл го пред всички Домиция!

Тя закрачи напред-назад, а дрехата й от твърда коприна шумолеше след нея като змия в есенна шума.

— „Ако не беше толкова трагично, бих се изсмял високо също като Нарцис! — помисли си Клавдий, с ръка пред лицето. — Моят малък Британик! Моето храбро малко момче!… То не се страхува като баща си — с парализираната си воля и немощния си език! И колко е находчив само, богове!… Тя пък да беше спряла да ходи насам-натам, не може ли да седне като другите хора!“

Агрипина погледна приведената напред фигура, плешивата глава, тесните, смъкнати рамене. „Мълчи. Мълчи като слисано магаре — мина й през ума. — Седи и си крие лицето, длъгнесто като кратуна!“

— Клавдий — произнесе тя с такава нежност, от която дъхът на човек спира, и погали рядката му коса, — не искаш ли да ми помогнеш?

— Моля те, остави ме да си помисля.

Тя стисна начервените си устни и пак тръгна с шумолящата си походка. В момента, в който си мислеше, че гневът й ще избухне, Клавдий се изправи и удивителното му спокойствие се възвърна.

— Не мога да гледам на дрязгите между едно тринайсет и едно шестнайсетгодишно момче така мрачно като Бур — каза той. — Ако желаеш, Британик ще поиска извинение от брат си, това той ще направи с голямо удоволствие.

— А пък аз не мога да се съглася с твоите удобни възгледи — заговори Агрипина ледено. — Познавам враговете си, които стоят зад сина на Месалина.

— И какво трябва да сторя с Британик, да го обезглавя ли?

— Не… но да му осигуриш по-добри възпитатели от жалките възпитатели на Месалина. Да го държиш по-далеч от Нарцис, който публично го прегръща и моли да расте по-бързо, понеже щастието и величието на Рим лежали в негови ръце.

Клавдий произнесе замислено имената:

— Тит Флавий, Криспин, Гета, Пизон! Не мога да открия никакви недостатъци у учителите на Британик!

— Я виж ти! — подигра се Агрипина. — Както и когато Нерон беше предоставен на един танцьор и един фризьор, а ти допусна собствената ти племенница да чезне в изгнание!

Клавдий седеше и мълчеше.

„Съвсем се е променил… напоследък като че ли ми се изплъзва…“ — помисли си Агрипина и започна да плаче.

— О, Клавдий! — пророни тя през сълзи. — Лошо ли съм те съветвала през всичките тези години? Нима всичко, което вършех и замислях, не е било от полза за тебе и Рим?

Беше заобиколила масата и сега се отпусна на колене пред стола му и пое ръката му в своите силни и топли ръце. Одеждата й от гръцки газ беше прозрачна като матово стъкло. Дишаше отблизо с младите си, закръглени като на момиче гърди.

Клавдий замълча. С учудване Агрипина усети, че няма власт над хилядократно осмивания глупак. Той се изправи и я остави да коленичи. Търкайки с палец и показалец пренапрегнатите си, смъдящи очи, той каза с тих шепот:

— Съдбата ми е отредила първо да понасям пороците на жените си и после да ги наказвам. Лека нощ. — Той излезе от стаята.

Агрипина се изправи объркана. Ледена тръпка на страх полази по гърба й.