Алма Йохана Кьониг
Младият бог (42)

Същата утрин Нерон изпадна в пристъп на ярост. Бяха му доложили, че дребните занаятчии, знахарите и бръснарите, които се стичаха за Квинкватри^[1], бяха обкичили с венци всички статуи на Агрипина и Октавия по пътя от Анций до Бая. И не само това! В самата Бая новоосветената статуя на Венера, на която Попея бе дала красотата си, била осквернена през нощта с нечистотии, а хвърлен по нея камък я лишил от носа й. През цялото време Нерон, подклаждайки силно собствения си гняв, бе повтарял на Аницет: „Виждаш ли, затова тя отказа да се качи на военния ми кораб и предпочете пътуването по суша!“

А като му съобщиха за приближаването на лектиката, която той, заслонил късогледите си очи с ръка, все още не можеше да различи, пак усети в стомаха си онова почти забравено детско чувство на страх, онова предишно секване на дъха, и си каза: „Добре, че скоро всичко ще свърши!“

Агрипина видя Нерон да се приближава към нея по окъпания в мартенска светлина и пролетно блаженство морски бряг. Беше оставил зад себе си дванайсетте ликтори, телохранителите, лектиката и като че ли целия си императорски разкош. Последното, наистина късо разстояние, той пробяга с прибрани към тялото лакти, с добра стойка и добро темпо. Осем дни вече той чакаше в Бая и беше направил всичко по силите си, за да се представи добре при първата им среща под безпощадното слънце. Цели осем дни се беше оставял само в ръцете на своите гръцки учители по спорт, на своя лекар, на своите масажисти, беше си наложил въздържание на трапезата и което беше още по-трудно, в леглото. Неговите златни двайсет и две години се бяха отплатили за кратката почивка, за несмущавания сън. Той сякаш грееше от свежест и радост, втурнал се като влюбен към майка си. Бе гримиран много умело със златист загар в тон с пламтящата му коса, която падаше над лицето му, осеяно с безброй лунички като звезди, появили се от мартенското слънце. Той размахваше ръце и със звучен глас, все още без да я вижда, викаше отдалеч:

— Мамо! Мамо!

Агрипина дръпна завеската на лектиката. Протегна жадно глава навън, упои се от гледката и усети сърцето си да бие лудо от радост, завладяла я при срещата им.

Той се беше приближил вече и не остави време на робите да спуснат стълбичката, пъхна ръце, глава и гърди през прозорчето, промълви още веднъж тихо: „Мамо!“ — и докато поднасяше като жена лицето си за целувка, си мислеше: „Тя ме целува — ако поне веднъж ме бе целунала така като дете!… Наистина ли се радва? А аз истински ли се радвам?… Всичко е обмислено и подредено предварително и аз изпълнявам голяма роля, ала въпреки това цял треперя… Наистина ли я обичам, или съм най-великият мим на всички времена?… О, богове, косите й са посивели, тя е една стара жена… Или пък иде с тази коса и одежда на матрона, за да ме покори?… Дали и тя не е искала да изглежда в моите очи трогателна, безобидна и примирена, както аз в нейните сияещ и като «млад бог»?…“

Агрипина си мислеше: „Моето дете — моя плът и моя кръв! Колко бях горда, когато го родих, изпълнена с щастие… И сега сърцето ми бие както тогава. Очаквах да видя Нерон от тускуланската скулптура — бях се подготвила за пороците и опустошенията по лицето му, но не и за такъв твърд поглед, за такава бодрост. Загарът е сирийско изкуство, затова ще го елиминирам… но, о, Меркурий, бог на добрата среща, та той трепери — това вече не е преструвка. Възможно ли е и той да се радва като мен?“

— Изглеждаш добре — каза тя и го погали по косата. „Харесвам й. Победих!“ — помисли си той и се изчерви тържествуващо под грима. Даде знак на робите да вдигнат лектиката и тръгна редом с нея, вкопчил като влюбен лявата си заоблена ръка в прозорчето. Той бъбреше и я гледаше, в приятно настроение, в каквото отдавна не бе изпадал.

— Но ти, мамо, ти си по-красива откогато и да е. Какво си направила? Всичките ти бръчки са изчезнали, кълна се във Венера!

Агрипина се усмихна.

— Умните жени слушат ласкателства със същото удоволствие, както и глупавите, само че им вярват по-малко.

— Не, сериозно, ти си по-млада откогато и да било! Кой се грижи за красотата ти?

— Сънят, моето момче, който не бива смущаван повече от мисли за политика…

„Умна… умна като лисица! — помисли си Нерон. — Да бъдем и ние такива и да се направим, че й вярваме… Наистина ли се е преобразила, или по-късно ще усетя ударите на лапите й? Коя от двете възможности предпочитам? Промяната би ми предложила по-добри реплики за моята роля, а ударите на лапите й биха ме улеснили при вземането на решение… глупости! Решение ли? Корабът е вече долу в залива, да не мисля за това — лицето ми е твърде изразително, тя ще забележи…“

Той пое ръката й и протягайки се, притисна бузата си към нея и промълви:

— Мамо!

Агрипина си мислеше: „Убийството на Монтан… празненството на Тигелин… убийството на Сула… предупреждението на Пизон… всичко това само лъжи ли са? Като гледа така, както преди малко, би могло да се приеме, че са лъжи, но сега… тези очи, на дъното им се крие нещо злокобно!“ Тя попита:

— Колко време ще останеш в Бая?

— От осем дни те чакам, мамо! Ти дълго се колеба, а и отказа красивия ми военен кораб, най-бързата трирема. Защо, мамо?

„Пак този поглед — внимание!“

— Помислих си, че лектиката ми подхожда повече.

Той се засмя.

— За обичната майка на императора на Рим ли? — „“Обичната" не бе добре. Имам нужда от вино, от тежко фалернско вино, а на нея да й смеся леко цекубско, иначе ще играя лошо…"

„Възможно ли е за осем дни тук без Попея и Тигелин да се е променил към добро? О, богове, как лесно се вярва на това, в което искаш да вярваш. Та нима не е възможно след три години едно дете да изпита истински копнеж по своята майка, искрена радост при срещата с нея?…“

— Това е Бая — каза Нерон, като сочеше райската горичка от мимози, вишнев цвят и кипариси, зад която проблясваше мраморната сграда. — Твоя е, мамо! Аз съм само твой гост!

Когато слезе от лектиката, Агрипина съзря пред себе си собственото си изображение, възкръснало сякаш от миналото — извисяваща се статуя от времето на Клавдий, на която тя бе с диадемата на Август. Пиедесталът беше окичен с гирлянди от рози.

— Това не е единствената статуя, увенчана днес с любов за теб — каза Нерон, протегнал ръка към нея.

„Да не би да се е обидил?“ — запита се тя, погледна го право в очите и каза:

— Да, но тази е по твое желание, сърце мое!