Алма Йохана Кьониг
Младият бог (4)

Нарцис, бивш либертин^[1] на император Тиберий, а сега приятел и хазнатар на император Клавдий, седеше на работната си маса. Почти затрупана, между купищата таблички за писане и планините от свитъци, стоеше една статуетка на усмихнато момиче от слонова кост и с очи от скъпоценни камъни.

В курията Клавдий бе нарекъл това писалище „брачното ложе“, на което дългът и верноподаничеството зачеват реда на световната империя. Седнал съвършено изправен в креслото без облегалка, Нарцис приличаше на великан, макар че изправен на късите си крака, бе едва среден на ръст. Масивният му череп с рунтави вежди и леко посивяла четинеста коса бе извайван от безброй скулптори и майстори на камеи, но въпреки това всеки нов посетител се изненадваше от искрящата, студена мъдрост на тези очи, от дълбоката, гръмка бодрост на редкия му смях.

Писарят, повече от четирийсет години на служба при Нарцис, по-млад от него, но съвсем състарен, развиваше документите, затискаше краищата им с тежест, подаваше току-що натопеното перо за подпис, удряше държавния печат върху подписания пергамент. От дългогодишната практика движенията му бяха така ритмични, както движенията на сеяч или косач.

Един роб вестител, и той побелял старец, се плъзна безшумно през смазаната врата, приближи се до писаря и му прошепна някакво име.

Студените светли очи на Нарцис чакаха, повдигнатите му нагоре вежди питаха.

— Момчето Домиций — доложи писарят. Набръчканите, зачервени клепачи на хазнатаря се спуснаха надолу и писарят преведе:

— Господарят ще го приеме!

След това слабата, покрита с кръвоносни съдове старческа ръка направи пестелив жест. Писарят нави документите, сложи ги на етажерките, поклони се и тръгна към вратата, към която господарят му бе вперил в очакване светлия си поглед. Писарят отвори, пропусна момчето и натруфения му възпитател и се оттегли.

— Ето ни, господарю! — каза Парис. Беше облякъл най-хубавата си дреха, а твърде дългите му къдрици бяха сресани назад в опит за гражданска строгост. Възнамеряваше да спечели стария язовец с изпитаната си усмивка на мил младеж. Острите, стари очи го погледнаха, пронизаха го. Без всякакво предубеждение Нарцис регистрира що за човек е и че наистина няма да има нужда от него — точно така, както бе и предполагал.

„Какво го е зяпнал така? Парис не му харесва. Дърто магаре!“ — мислеше си Домиций и се стресна, защото му се стори, че мислите му отекват високо в тихото помещение.

Със силния си глас и все още на диалект, Нарцис каза:

— Ти почакай вън. Писарят ми има нещо да ти казва. Нарцис проследи с интерес как Парис се отпусна в дълбок поклон на „царски куриер“. Когато момчето понечи да го последва, басовият глас произнесе:

— Ти остани!

Хазнатарят разгледа красивото като на амурче, бледо, възбудено детско лице и си помисли: „Колко много прилича на Агрипина! А луничките и косите са от баща му, този безсрамник Домиций Червенобрадия. Не изглежда глупав. Но макар и толкова млад, иска да опознае хората само за собствени цели, а не като нашия Британик от интерес към тях… «Заченат от неукротимо семе, роден от ненаситна утроба»… От омраза или поради липса на време сгреших, че го оставих през тези четири години на жена като Лепида. А сега ще трябва да се съобразявам с този внук на Германик!“

Басът, идващ като че ли от дълбините на земята, попита изненадващо:

— Държавник ли искаш да станеш или войн? Също така изненадващ дойде отговорът на момчето:

— Мим!

Рунтавите вежди се повдигнаха:

— Какво?! Като онзи Мнестър ли? — Нарцис видя Клавдий и себе си в ролята на съдници. Над Силий, най-красивия патриций в Рим, бе произнесена смъртна присъда, също така над бащата на Силий и над Прокул, който бе кумувал на безумната сватба на Месалина още приживе на първия й съпруг. Бе пролята най-добрата кръв на Рим и само мимът Мнестър запази за известно време своята, просейки за живота си. Той бе разкъсал одеждата си, за да покаже следите от бича на Месалина, защото се бе осмелил да отблъсне похотта й. И Клавдий тъкмо се канеше да му подари живота, когато той, Нарцис, отвратен от стръвта за живот в този гърчещ се на земята червей, попита цезаря трябва ли да бъде пуснат на свобода един мим, след като цветът на римската аристокрация заплаща същото престъпление с кръвта си.

Дълбокият глас попита още веднъж с дълбоко презрение:

— Такъв танцьор ли? — Домиций замълча.

Ръката на Нарцис, далеч по-старческа от лицето му, избута внимателно купищата хартии, които застрашаваха да затрупат статуетката на усмихнатото момиче. С глас, изпълнен с недоволство и доволство същевременно, той каза:

— Наскоро зададох този въпрос и на Британик. Макар и доста по-млад от теб, той ми отговори: Цезар.

Момчето си помисли: „Сега аз имам предимство!“ — и отвърна бързо:

— На него това му се и полага. Той е наследник на цезаря.

Рунтавите вежди трепнаха.

— Нее. Не си глупав.

Нарцис упорито се загледа в чистите детски очи. След това уморено си помисли: „Кой е в състояние да разбере младостта? Кой би се осмелил да предсказва?“ После каза:

— Върви си. Ще те изкъпят и ще те облекат. След два часа ще видиш майка си.

Трепет премина по детското лице. Нарцис не разбра дали от страх или от радост.

— Добре, но и Парис трябва да дойде с мен — изрече детето със запъване.

„Дали пък не обича младежа повече от майка си?“ — замисли се Нарцис.

Един роб отвори безшумно плъзгащата се врата. Домиций направи движение, като че ли искаше да се втурне към Парис, когото видя отвън да чака. Но се овладя, върна се при масата, поклони се с изненадваща грация и сладка усмивка и с най-сладкото си гласче се обърна още веднъж към мъжа, за когото Парис му бе казвал колко важен би могъл да бъде той за него:

— Благодаря ти от сърце, Нарцис.

След като Домиций си бе тръгнал, писарят влезе безшумно. Видя господаря си да седи, притеглил пред себе си статуетката и вперил питащ поглед в усмихнатото личице и в очите от скъпоценни камъни на своето единствено дете. Нарцис бе мечтал да превърне за него земята в розова градина, но на шестнайсет години я бяха намерили обесена на колана й, без никакво друго разрешение на загадката, освен табличката на гърдите й с думите: „Татко, не ме съди!“