Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der jugendliche Gott, 1958 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Фросина Парашкевова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Алма Йохана Кьониг
Заглавие: Младият бог
Преводач: Фросина Парашкевова
Година на превод: 1989
Език, от който е преведено: Немски
Издание: Първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1989
Тип: Роман
Националност: Австрийска
Печатница: ДП „Георги Димитров“, София
Излязла от печат: август 1989 г.
Редактор: Федя Филкова
Художествен редактор: Росица Скорчева
Технически редактор: Красимир Градев
Консултант: Анна Николова
Рецензент: Федя Филкова
Художник: Пенчо Пенчев
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1935
История
- —Добавяне
Тигелин седеше в широко кресло до лежанката на Попея, където тя с жест му бе посочила да заеме място, и двамата мълчаха в продължение на няколко мига. Оглеждаха се един друг, потънали в размисъл, защото отблизо и насаме се виждаха за първи път.
Попея си мислеше: „Сложил си е вече униформа на началник на преторианците и пръстен на висш аристократ, а произхожда от нисшата аристокрация. Прилича на тигър. Огромно жълтеникаво лице, безсрамна жестокост, необузданост, сила — и въпреки това излъчва някакво демонично очарование.“
Тигелин мислеше: „Много е красива, но аз обичам мека, бяла плът. Тя не ме желае, макар че аз възбуждам фантазията й. Толкова по-добре за верния слуга, толкова по-добре.“
Той се усмихна. Твърде голямата му уста с красиво очертана еротична горна устна се загрозяваше от доста пълната му долна устна, а ъгълчетата на устата, завършващи с трапчинки се отпускаха надолу, натежали от ирония.
— Ето ни заедно, седим и се изучаваме един друг като фехтовчици!… Ако не беше изпратила да ме повикат, сам щях да използвам това първо отсъствие на императора, за да говоря с теб.
Попея втренчено наблюдаваше тропически загорялото, белязано от поквара и жълто като пергамент лице и попита с пресипнал глас:
— А защо?
— Защото и аз като теб имах чувството, че любовницата на императора на Рим и неговият… Фаворитите би трябвало да си помагат един на друг.
Подпряла ръка на облегалката, а на нея — главата си, с коса на вълни и цвят на амбра, Попея не отместваше поглед от устата, която така странно артикулираше думите. Не можеше да се разбере дали това бе маниер или лек говорен дефект, при който връхчето на еротично извитата горна устна като че прилепваше о пълната долна устна. „Безсрамна уста“ — помисли си тя.
— Попея Сабина, за един мъж и една жена, чийто живот е отдаден така силно преди всичко на Ерос, не е лесно да говорят за политика, но да не губим време и да бъдем, доколкото ние, хората, сме способни на това, откровени един към друг. Искаш ли?
„Има ръце на убиец! — помисли си Попея. — Шепне и е грозен — толкова грозен, че е почти красив.“ Тигелин не изчака отговор.
— По същество: ти искаш да станеш императрица на Рим, така ли?
Попея се сепна, дъхът й спря и тя се втренчи с широко отворени очи в жълтото като пергамент лице.
— Не съм ли казвал винаги, че пред вас нещата не могат да се назовават с истинските им имена?
— Откъде знаеш?…
— Но, Попея, ти наистина ли мислиш, че и аз съм глупак като него, дето си въобразява, че заради него си изпратила Отон в Лузитания? Отон, твоята радост?… Да, но тъй като аз ти смъкнах маската, ще ми се да ти покажа и разголения Тигелин. Аз искам да стана префект на преторианците.
— Но префект е Бур.
— Аз пък бих могъл да ти отговоря: императрица е Октавия! Но не го правя. А отговарям: Агрипина е жива.
Те се погледнаха.
„О, богове! — заблъскаха се мислите в главата на Попея. — Той би го направил, той е дошъл да ми каже, че ще го направи… О, богове!… Какво ме интересува Бур?!… Най-сетне един мъж! Най-сетне един, от когото няма защо да се срамуваш… Може ли човек да се остави в ръцете му? О, богове, богове, богове…“
— Тя е свикнала с противоотрови — чу Попея изведнъж собствения си, съвсем пресипнал глас.
— О, не! — прошепна едва чуто съскащата уста. — Би било нелепо и трети да умре на семейната трапеза. Не се безпокой, все ще измислим нещо.
— Той няма да го направи никога — задъха се Попея и с учудване усети как я разтърсиха омраза, гняв и алчност, на които допреди час не вярваше, че е способна.
— Той ще го направи! Това е единственото му желание. Тъкмо сега е много чувствителен на тема Агрипина… И ще стане още по-чувствителен, когато научи това, което аз знам. А именно че един мъж я е посетил в Остия, когато тя беше там за една нощ.
— Какво?
— Съгледвачите наистина не струват нищо. Единият го описа много едър, другият под среден ръст. Но когато аз сам отидох, вратарят най-после каза истината. — Тигелин направи жест, като че ли брои пари. — Двама мъже са се прехвърлили през зида, той е видял следите… И ти ли мислиш това, което си мисля аз? Попея разтърси глава.
— Никога ли не си чувала, че Пизон има един роб етиопец с необикновено голям ръст?
— Защо не разкажеш това на него!
— Толкова важен ли ти се струва Пизон и не трябва ли преди това да се отстранят някои по-досадни?
— Празничната ти програма наистина е богата.
— Толкова богата, колкото и празникът, който ще организирам следващия месец. Известно ли ти е, че за боевете между корабите наредих да се построят сума публични домове около езерото? Известно ли ти е, че жените и синовете на римските конници се тълпят там? И той ще види една Субура, но не тази на Цестий, а тази на Тигелин… Когато си цезар, нямаш право да оставяш некадърници да организират празниците ти.
Попея се замисли. Вдигна глава и го погледна.
— А Октавия? — процеди тя.
— Това са дреболии. Първо майката.
— Но тогава веднага, Тигелин. Тъкмо сега е полудял от страх, защото тя беше в Рим и три нощи след това Сула допуснал конните гвардейци на императора да бъдат нападнати по Субура.
— Имаме един и същ източник на информация — констатира Тигелин иронично. — Но между нас да си остане: не беше Сула…
— Как… не беше Сула?…
— … който нападна гвардейците, защото предполагаше, че те охраняват Нерон и мен…
Устата на Попея зяпна.
— Но нали ти разкри конспирацията!
— Е… все някак трябваше да оправдая новото доверие на цезаря в мен…
— Да, но… Сула трябваше да умре за това! Тигелин се беше изправил. Стоеше набит, масивен.
— Не трябва ли ние всички да умрем? — усмихна се той.