Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der jugendliche Gott, 1958 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Фросина Парашкевова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Алма Йохана Кьониг
Заглавие: Младият бог
Преводач: Фросина Парашкевова
Година на превод: 1989
Език, от който е преведено: Немски
Издание: Първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1989
Тип: Роман
Националност: Австрийска
Печатница: ДП „Георги Димитров“, София
Излязла от печат: август 1989 г.
Редактор: Федя Филкова
Художествен редактор: Росица Скорчева
Технически редактор: Красимир Градев
Консултант: Анна Николова
Рецензент: Федя Филкова
Художник: Пенчо Пенчев
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1935
История
- —Добавяне
По целия виещ се нагоре път, по който минаваше шествието, гроздоберът бе в разгара си.
Навсякъде Пизон виждаше груби, издялани от пясъчник статуи на Бакхус и Приап[1], обкичени с лозови клонки и поставени под тъмнозеленясали медни параклиси, а пред тях щедро поднесените в дар първи отрязани гроздове.
Навсякъде звучаха песни и женски смях, а очите му се заслепяваха от пъстрите дрехи под ясносиньото небе. Навсякъде наведените над работата си се изправяха, за да видят голямото шествие на императора, силно загорели девойки спираха с кошници върху гордо вдигнатите си глави, навсякъде ги следваха деца — голи като амурчета, с полусмачкано грозде в пухкавите си ръчички.
Начело крачеше половин кохорта морски войници от Остия със знаме, в пълно снаряжение, с лаврови клонки за щастие, закичени на копията им. Следваха помощните кавалерийски отряди от Колония Агрипина, покрили се със слава под водачеството на Корбулон, със знамена, окичени с венци… Плътно след тях яздеше Пизон на сирийския си бял кон — заради прахта, както казваше, но всъщност за да избегне безкрайното бъбрене на братовчед си. „От четири дни чувам само изречения, които започват с «нашият цезар казва…» или «ние августианците[2] всъщност искаме…»“ — разсъждаваше Пизон, като се наслаждаваше на есенното слънце и пейзажа. „Какво блаженство, веднъж за малко да не чуваш кънтящия заповеднически глас на Полион.“ Той се усмихна с очи на Атлант и като свали златния шлем и го подаде на тичащия редом с него лекокрак етиопец, поел вече златния му щит, каза:
— Атлант, ако си се изморил, изчакай колоната мулета!
Етиопецът само разтърси усмихнат главата си с гъста къдрава коса… След Пизон идваха волските впрягове, които с бавната си стъпка налагаха спокойно темпо на цялото шествие. Двадесет и четири бели, широкочели умбрийски вола с позлатени рога и панделки по тях теглеха колата, в която превозваха за императрицата майка увитата статуя на императора. До главата на всеки един от воловете крачеше по един говедар с букет на камшика и букет на шапката — също като при сватбено шествие. Следваха флейтистите, цимбалистите, певците. А след тях Полион с другата половина германски конници и морски войници. Подир тях носеха лектиката на един либертин на Лизимах, комуто бе поверено поставянето на статуята. Краят образуваше сякаш безкрайната колона от мулета, натоварени с палатки и сандъци, кошници и делви вино, роби телохранители и готвачи, подковачи и колари, носачи на лектики, четци и виночерпци, без които пътуването на господарите е немислимо. Най-накрая трополяха огромните коли с четворни впрягове, в случай че ги изненада есенният дъжд.
С ръката, на която носеше родовата гривна на аристократ, Пизон приглади назад меките си, тъмни коси, разрошени от лекия вятър, и огледа веселия пейзаж.
Мислеше си за децата, които Гала му беше подала на коня, за да ги целуне за сбогом: малкия Луций, цял-целеничък Гала — весел, силен, с протегнати към живота пълни юмручета, и по-големия, Гай Британик, любимеца му — детето на Октавия, както тайно го наричаше — нежно, с големи очи, замислено дете, което не се смееше високо, никога не плачеше високо и което, колкото и да беше малко, с безмълвно разбиране, като истински малък приятел пъхваше деликатно оформената си ръчичка в ръката на баща си при мълчаливите им разходки из парка.
Пизон пое дълбоко дъх. Колко му се искаше, поддал се на момента и на изкусително богатата гледка, да се чувства безгрижен и щастлив. Но поръчението, възложено му по изненадващ начин преди няколко седмици и доведено най-после до изпълнение, го потискаше тежко.