Алма Йохана Кьониг
Младият бог (26)

Бързоходците спряха като дръпнати за юздите и заставиха дванайсетте ликтори и телохранителите кавалеристи също да спрат. Нерон, който лежеше сам в лектиката се надигна и надникна недоволно и нетърпеливо през завеските. Съзря, че жрицата на Веста се беше възползвала от древното си право, което единствено ней даваше предимство пред цезаря.

Докато Нерон гледаше през пролуката на завесата полусърдито заради унижението и полублагодарен за добре дошлото му забавяне, — погледът му срещна острия и мъдър поглед на дребната старица. Жрицата Лелия отиваше вече към осемдесетте и бе боготворена от народа като чудодейка на сърцата. Нерон имаше чувството, че трябва да спусне страхливо завеските, за да се скрие от нея. Но за негово учудване Лелия вдигна ръка за поздрав:

— Бъди благословен ти, който отиваш при майка си, за да се помириш с нея — прозвуча удивително свежият глас на старицата.

Нерон наведе слисан рижата си глава, но весталката го беше подминала вече и той усети как лежанката под него отново се разлюля в равномерния тръс на носачите.

„Виж ти! Каква милост! Никога по-рано при среща не е благоволявала дори да ме погледне… А и знаеше къде ме носят. Тези жреци си пъхат носа навсякъде!“

Извиха към форума и бързоходците си пробиваха вече с мъка път.

„Стоят си добрите граждани и зяпат цезаря — мислеше си той. — В началото това ме радваше, а сега ми е досадно също като дузината високи момчета с препасани брадви отпред. Какво ли не бих дал, веднъж поне с Отон… ах, не, жалко за Отон, той си е загубил всичкия ум в леглото на Попея. Какъв глупак наистина! Да се ожени за една Попея! Вместо да превърне Криспин в рогоносец, той самият става такъв!… Не, какво ли не бих дал веднъж поне и аз така по вечерно време да мина през града със Сенецион! Как зяпат само! Мда, ще трябва да им се усмихна! Там един вдига момченцето си на рамене — и правилно, покажи му го, нека види вожда на младежта! Той съвсем не е чак толкова лош за гледане!… Обзалагам се, че онзи пък е някакъв незначителен поет — как обикаля само около магазина на Крез да види дали неговите стихове са продадени… а тази строга матрона сигурно се е пазарила стръвно за тлъстата гъска и дините, които робинята й мъкне. Какво ли ще кажат всички, ако сега цезарят запее от лектиката си?… Как ме поздравяват само, добрите хорица! Какво викат? Бъди благословен ти, който отиваш при Агрипина! О, демони! Първо ме преследваше името на Британик… сега пък на Агрипина! Какво иска тази старица — луда ли е? Не искам да ми хвърлят цветя! Къде са херулите?“^[1]

Някаква дебела цветарка с престилка се бе спряла и бе вдигнала високо огромен букет от най-красивите си кампански рози, които искаше да хвърли в лектиката.

— Занеси ги на майчица Агрипина! — извика тя. „Каква по-прекрасна възможност за хората на Плавт! Само един камък в букета — и…“ — помисли си Нерон и се сви в лектиката, обзет от леден страх. Водачът на патрула дойде и пое подхвърления букет. „Не, само глупави цветенца, дадени от душа!“ — ухили се вътрешно Нерон. Ездачите най-после разбраха, че трябва да разпръснат тълпата. Свиха в уличката на оръжейниците.

В същия миг Нерон съзря пред страничната порта на двореца да се събира друга, нова тълпа. Жени с изпити бузи и дрипави деца, хванати за полите им, жени с издути за кой ли път кореми, мръсни старици с втренчен поглед, старци с високи тояжки. Нерон удари с чукчето по сребърния гонг и на прозорчето на лектиката веднага се появи крилчат шлем.

— Какви са тези хора там? Какво чакат?

— Супата, господарю! Августа ги храни всеки ден?

— А откога?

— О, господарю, почти откакто нейно височество живее в двореца.

Нерон преглътна една ругатня. „И никой да не ми докладва за това — замисли се той. — Нищо чудно, че крещят: майчице Агрипина“ — подиграваше се мислено той. Просяците се спуснаха към лектиката.

— Да бъде благословен Нерон! Благословен този, когото е родила Агрипина!

— Те смърдят! Хвърли им пари и да изчезват! — просъска Нерон.

Поръси се дъжд от медни монети. С ухилени влажни устни Нерон наблюдаваше как те се навеждат към земята — „ято кълвящи кокошки с вдигнати към небето опашки“ — помисли си той, и когато две жени се задърпаха за косите, той се изсмя високо.

Смехът му секна обаче, щом влезе в залата със статуята на Британик в броня.

Агрипина стана да го поздрави. Той се стъписа. Тя никога не бе правила това. Порази го и нещо в нейната външност. След това разбра, че тя за пръв път се бе облякла като матрона. „С такива евтини трикове ли иска да ме хване?“ — помисли си той ядосан.

Когато видя отново лицето на Нерон, Агрипина усети в гърлото й да се надига хлип и понеже той беше по-нисък, прииска й се да обгърне шията му с ръце, да го целуне, да му каже, че му прощава, че осъжда себе си за голямата вина… Но се овладя и се усмихна.

— Нероне, помолих те за този разговор, който, ако намерението ми срещне одобрението на цезаря, същевременно ще бъде и прощален за известно време! — Тя забеляза очите на Нерон да се разширяват и продължи: — Възнамерявам да се оттегля в Тускул. Имам голяма нужда от почивка, Нероне.

Нерон раздвижи устни, за да превърне въздишката на облекчение в израз на крайна слисаност. Той не гледаше в нея, защото се страхуваше, че в очите му тя ще прочете безкрайното облекчение, а гледаше чашата, в която тъмното топло вино, наливано от виночерпеца, се надигаше все по-нагоре и по-нагоре.

„Бях се приготвил за борба, за проклятия, за упреци, за всичко лошо, само не и за това чудо! — мислеше си той. — Дори не смея още да повярвам, не!… А може би така само иска да ме накара аз да я разубедя и тя да остане.“ Той отпи жадно от предварително опитаното вино и се сети за просяците, които тогава напразно ще чакат супата си.

— Може би това съвсем не е толкова лоша идея, мамо! — каза той сдържано. — Защото видът ти не е така добър, както бих искал! Твоето здраве преди всичко, дори пред моята естествена скръб от факта, че ще ми липсваш.

Преди да продължи, Агрипина сведе клепачи, за да превъзмогне болката. „Колко се радва! — помисли си тя. — Колко се радва, че майка му го напуска. Но не бива да забележи какво ми струва отиването във второ — о, много по-тежко — изгнание!“ Усмихна се.

— Знаеш, че при раздяла всеки се чувства донякъде като Одисей, когото при завръщането му само кучето познало… Не знам как ще те заваря, като се върна, затова бих искала да използвам часа на раздялата и да ти кажа още нещо.

„Сега ще се разбере. Но нека днес да държи проповедите си, нека, щом утре наистина заминава!… О, познавам това лице! Обидената благодетелка на моя живот ли ще ми играе?… Или ще поднови познатите до втръсване заплахи?… Или, още по-лошо, ще се опита да се защитава? Не, не биваше да се оставям да ме уговарят за тази клопка…“

Агрипина пое дъх.

— Това лято партите имаха неочаквано богата реколта — започна тя изненадващо. — Което ще рече, че в скоро време ще подновят войната. Цар Вологез ще изпрати на брат си Тиридат една армия на помощ. През пролетта могат да се очакват първите военни действия на врага. Пълководецът Пет, племенник на Тразеа, е съвсем пасивен. Той ще се окаже в тежко положение и ние ще бъдем победени. Войниците му са лоши — половината са от единайсети легион, който прекара твърде дълго в Сирия и се отпусна от хубавия живот там… Ако ми разрешиш да ти обърна внимание на нещо… — Агрипина млъкна и го погледна въпросително. Нерон, без да може да се овладее от учудване и съвсем разколебан от любопитство, промърмори:

— Разбира се, разбира се, мамо!

— … то в Кападокия и Галатия трябва да се съберат новобранци — продължи тя бързо. — Тези войници са необходими на Корбулон. Знам, че ревност и завист се опитаха да го отдалечат от теб, но все пак Корбулон е единственият човек, който може да бъде полезен там!… Поради особеностите на терена той ще има нужда и от един рейнски легион с фланговата му конница, както и най-малко от две помощни кохорти, но не чак през есента, а сега, веднага, незабавно! Докато не е станало късно!

Примигващият поглед на Нерон се рееше насам-натам, за да се спре отново на пламналото лице на Агрипина.

— Мамо! — заговори той със запъване. — Ти живееш тук… тук — и си помисли: „Сега ще й го кажа, тя си го е заслужила“ — в усамотение, а откъде знаеш това, което не знаят моите генерали и пълководци?!… От Плавт ли? — сети се той и лицето му се разкриви.

— Не от Плавт! — усмихна се Агрипина с една съвсем нова, разбираща и прощаваща прелест. — Виж, твоите генерали не купуват персийско розово масло от гръцки търговци. И не могат да знаят, че тази година розовото масло върви на двойна цена, защото от приказно щедрата реколта всички поданици са забогатели толкова много, че сами го купуват за жените си, вместо да го изнасят. И не научават, че търговци като моя добър Лизип на връщане товарят оръжие в Масилия… Имам много свободно време и с удоволствие бъбря с Лизип за търговия. Той пътува къде ли не и притежава острия, бърз поглед на човек, който няма нищо против да спечели при добър случай!

— Да, но ти спомена сирийските кохорти! Пет се оплаква от тях и пищи за помощ във всичките си писма. Мамо… да не би…

Агрипина сбърчи вежди и захапа долната си устна. „Защо седи тук и разговаря с мен, след като не вярва на нито една моя дума?“ — помисли си тя и избухна с искрящи очи:

— Да не мислиш, че подкупвам вестоносците ти? Или пък тайнописците ти?

Нерон я погледна и си каза, разочарован и тържествуващ едновременно: „Сега ще си свали маската! Е, добре, знаех си, че само ми играе на укротена!“

Агрипина прочете всичко това на лицето му, познато й така добре. „Ако сега не се овладея, той ще ме презре завинаги! — почувства тя в стария си гняв и упорство. — Много по-лошо! Самата аз ще се презирам!“ И с неприсъщо за нея огромно напрежение, което сякаш за миг раздра лицето й, тя смири дивите си и властни инстинкти, също както водач на колесница овладява уплашения четворен впряг… Подбирайки внимателно тона си, за да обуздае задъхания си от лудо сърцебиене глас, тя започна:

— Имам бедни, които храня…

Проследил с удивление промяната в нея и изпълнен отчасти с яд при спомена за тълпата просяци, отчасти със злобно неверие, с което искаше да предизвика гнева на Агрипина, Нерон каза с тон, издаващ всичко, което сам беше мислил за това:

— Оо, да… видях ги.

„Не ми ли е позволено със собственото си състояние да храня демоните в ада, щом това ми харесва?!“, помисли си Агрипина, но наведе глава и не го изрече… Опомни се и изведнъж една нова усмивка заигра на устните й.

— Не ни лишавай от това, добрия ми! Те наистина са бедни… И чуй, за славата си на пълководец може би ще трябва да благодариш на сакатата стара Луция, която сърба моята супа!… А тя идва за супата, защото иначе ще умре от глад у дома си… Девет години е мечтала за завръщането на сина си и за по-добри времена. А сега, когато той се върна от службата си в единайсети легион в Сирия, тя трябва да го издържа от припечеленото като предачка. Тя ми се кълне, че през деветте приятни години синът й нито веднъж не е бил на пост, никога не е слагал бронята си, никога не е виждал шанци и окопи, не се е научил на нищо друго, освен да пие, да играе на зарове и да се мъкне по жени!… Е, цезаре, при тези думи на моята Дуция трудно ли е да се направи изводът, че Корбулон, а още по-малко Пет биха могли да победят някога с такива войници?

— Мамо, как ти се възхищавам! Мамо, ти посипваш главата ми с тлееща жарава!

Агрипина се отдръпна от него.

— Толкова ли си ми благодарен за малкия съвет? — запита тя, като го гледаше с широко отворени очи. — Тогава ми се отплати за стореното и не се гневи твърде много на последния ми обожател. Не наказвай Плавт прекалено строго за това, че му отказах ръката си…

— Той не е последният, мамо! Всички мъже трябва да те обожават, ала най-много собственият ти син. Кълна ти се, че Плавт няма от какво да се страхува, кълна се в името си на цезар на Рим… както и в това, че ти ме направи цезар на Рим! — каза Нерон с несдържана възхита.

— Добре! — отвърна Агрипина. — Това е всичко, за което исках да ти напомня и да те помоля. — Тя спокойно погледна Нерон в късогледите очи. — Впрочем цезарят сам ще реши какво наказание заслужават онези клеветници, които обвиниха майка му!

Нерон се изправи след нея.

— Мамо… ти наистина ли искаш да заминеш?

— Тръгвам утре с настъпването на зората — каза Агрипина и като прочете истинско съжаление по лицето му, добави с удивителна лекота: — Сбогом, сине мой!

— Сбогом, мамо! — изрече Нерон с треперещи устни и си помисли: „Ще падна в краката й! Ще я помоля за прошка…“

Но Агрипина, обвита в строгата си дреха на матрона също като в ризница, отстъпи назад. Лицето й сияеше от голямо вътрешно удовлетворение.

— Бъди щастлив, цезаре! — каза тя.

Нерон отпусна ниско рижата си глава и тръгна със залитане като под голям товар.

„Аз, глупакът! Защо се измъчвам? Нима това не е било тайната цел на моите мечти? — ядосваше се той на себе си и на болката в гърдите, която не можеше да отрече. — Най-сетне сега, като си замине, ще мога да живея… Невероятно — Рим без майка ми!… Дали няма да ме тегли и тласка вечно към Тускул? Мъртвите не могат да се събудят, но да ти липсва някой, който съществува… далеч от теб… о, тя е права — най-после трябва да задишам спокойно…“

Спря и се огледа, но по настояване на Бур беше дошъл сам и наоколо нямаше никой с табличка за писане.

„Значи — кападокийците, галатите… Рейнската конница… най-добре тези от нейния град, от Колония Агрипина… и какво още — а, да… помощните кохорти!… На коя друга жена, какво приказвам, на кой друг човек на земята би му хрумнало да даде някому такъв съвет, дори само да помисли за всичко това! Да беше — о, да беше си останала мой съветник само зад завесата!… Едно е сигурно — днес за мен започва нова епоха, а е много трудно за мъж на осемнайсет години да бъде толкова сам!… Винаги ще има хора, които да уважавам и същевременно да мразя — като Тразеа Пет. Ще има и такива, които ще уважавам и осмивам — като Сенека… ще има и хора, за които ще жадувам — о, много! — и такива, от които ще се нуждая… Но ще имам ли кого да обичам и да уважавам, да мразя и да желая някога пак така, както майка си днес? Кого в целия свят?!“