Алма Йохана Кьониг
Младият бог (2)

По-рано ниската дълга зала служеше за чакалня на чуждите пратеници, за бързоходците и носачите на Домициевите лектики. Преди обед, лежейки кротко в кревата, защото Парис се нуждаеше от утринния си сън, момчето запълваше времето с разгадаване на дебелашките драсканици и придружаващите ги недвусмислени рисунки, които покриваха стените дотам, докъдето бяха стигнали пишещите мъжки ръце. Друмион отиваше да фризира робините на Лепида, а когато Парис се събудеше и започнеше да се протяга и примигвайки да се смее, Домиций му донасяше бобената супа в леглото, оставена от Друмион на топло върху мангала. Домиций клечеше в леглото на Парис, кискаше се възбудено и неудържимо и двамата ядяха от тенекиената паница.

После Домиций наблюдаваше от леглото как Парис повтаря десет, петнайсет, двайсет пъти упражненията си. Сподавеното, ритмично дишане на танцьора изпълваше помещението, докато красивото му, обляно в пот тяло изтръгваше в усилна работа лекотата и грациозността на движението. От време на време Домиций подскачаше и ликуваше:

— Ето, сега беше добре! Сега беше вече прекрасно, Парис!

След това големият му приятел с пухтене и издишвайки с отворена уста, започваше грижливо да обтрива тялото си, което бе неговото средство за препитание и пропуск към свободата, към едно по-добро бъдеще, а момчето чакаше подсвиркването му като кученце, с наострени уши. И когато Парис подсвирнеше, розовото, голо телце изхвръкваше от завивките. Напрегнато и щастливо, момчето започваше да прави упражненията, подходящи за недостатъчните му все още сили. Бе сръчен, гъвкав, бърз и схватлив и това бяха най-хубавите му часове през деня, докато онези, през които един грък, роб на Лепида, му преподаваше граматиката на родния му език, бяха най-противните. По обед идваше една негърка и носеше от кухнята на Лепида обед за тримата. Нямаше лежанки за хранене и те вдигаха краката върху напречната пръчка на креслото, за да се спасят от мокрия парцал, с който старицата забърсваше пода.

Понякога викаха Домиций при господарката Лепида. Но той никога не знаеше дали очаква тези посещения с желание или със страх.

Сигурно мразеше Лепида за това, че държеше Парис като роб и бе определила сумата от десет хиляди сестерции за откупуването му. Но без да забравя страха си, той добре разбираше, че това не бе от скъперничество, и я мразеше двойно повече, защото и Лепида се страхуваше да не загуби танцьора си.

Стискаше зъби, когато Друмион не пропускаше да подвикне след него: „Бедни роднини, клиенти^[1] и кучета трябва да засвидетелстват добре почтителността си“.

И все пак приятно бе да минеш през залите на Лепида, чисти и богато обзаведени, украсени с цветя и изпълнени с восъчните фигури на неговите предци. Харесваше му, когато виждаше как робите бързо притичват само по даден от красивата Лепида знак, харесваше му да усеща на брадичката си ръката с нежните й пръсти като крилца на пеперуда. Ядосваше се, видеше ли Лепида отпусната на канапето — леност, въздигната в култ. Въпреки това той усещаше обаянието, което тя, също като Калипсо, излъчваше с бялата си плът и с тайнствената си пълна гръд.

Поетото задължение да се грижи за сина на починалия си брат Лепида изпълняваше, като позволяваше понякога на Домиций да я наблюдава, докато си прави тоалета. Когато виждаше как момчето настървено борави с нейните гримове и помади, които то бързо и сигурно подаваше на робинята, тя се смееше с нейния снизходителен и гърлен смях. Когато детето нанасяше арабско чернило върху дългите си мигли и слагаше червило на устните си, тя казваше: „Трябвало е да се родиш жена!“ Понякога, когато проверяваше блестящите си зъби в огледалото, а робинята, трепереща от напрежение, го държеше в продължение на часове, господарката Лепида подхвърляше през рамо: „Липсва ли ти нещо? Искаш ли нещо?“

Тогава Домиций отговаряше така, както робът грък му бе набил в главата, удряйки го с калема по закръглените детски ръце: „Благодарение на твоята доброта не ми липсва нищо“. Не му бе и минавало през ум да обсъжда каквото и да е, за да не дойдат и при тях знатните и да въведат ред. „Бедният трябва да кротува като мишка в долап!“ — казваше Друмион. Той получаваше само едно от петте ястия, защото управителят на Лепидиния дом продаваше останалите „на улицата“ и делеше печалбата с Парис.

Имаше си и само тези единствени хубави дрехи, макар годишно да получаваше по три ката, защото и останалите биваха превръщани в пари.

Друмион не можеше да се лиши от виното си, пък и както Парис обичаше да казва, „само от дребните дарове на любовта не можеш да събереш десет хиляди“.

„Върви сега при уроците“ — усмихваше се Лепида, привличаше красивото дете в обятията си и го целуваше точно толкова топло и продължително, колкото смяташе, че го изисква майчината й роля. След целувката на тази изискана и пищна жена Домиций тържествуваше в мислите си над често оплаквания от него факт, че нощем Парис се измъква тайно, за да танцува по празниците на знатни римлянки, и се завръща едва на разсъмване.