Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der jugendliche Gott, 1958 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Фросина Парашкевова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Алма Йохана Кьониг
Заглавие: Младият бог
Преводач: Фросина Парашкевова
Година на превод: 1989
Език, от който е преведено: Немски
Издание: Първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1989
Тип: Роман
Националност: Австрийска
Печатница: ДП „Георги Димитров“, София
Излязла от печат: август 1989 г.
Редактор: Федя Филкова
Художествен редактор: Росица Скорчева
Технически редактор: Красимир Градев
Консултант: Анна Николова
Рецензент: Федя Филкова
Художник: Пенчо Пенчев
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1935
История
- —Добавяне
Една робиня извади от ковчежето цитрусовите дъсчици, по които в прорези бяха пъхнати пръстени и захванати с пръчици на обратната страна. Тя разпери дъсчиците с накитите като ветрило пред Агрипина и императрицата майка избра с бегъл поглед смарагдите. Тя протегна спокойно ръцете си — нервните си, силни ръце с нежни кокалчета — и остави робинята да сложи с обиграни, сръчни движения безценното богатство от пръстени.
Акте стоеше зад нея с огледало и Агрипина въртеше главата си върху красивата шия във всички посоки, за да огледа гръцката прическа с гроздове от къдрици.
— Шнолата не е закрепена добре! — каза тя.
— О, добре е, ваше величество! — отвърна Акте с нежен глас.
Агрипина се наведе напред в креслото и се огледа. „Видът ми е изморен — мина й през ума, — бръчките от носа към устата са станали съвсем дълбоки! От две седмици насам вече не мога да заспивам без маковото питие.“
— Сложете малко от персийския балсам на клепачите! — заповяда тя и се притаи със затворени очи и отметната назад глава, докато робинята нанасяше върху клепачите й восъчния гланц на младостта.
Когато Агрипина отвори с примигване очи, до нея стоеше Нерон — той много обичаше изненадите. По това как майка му веднага разцъфтя, Нерон разбра, че се е зарадвала. Той обгърна шията й и я целуна.
— Фризурата ми! — викна тя полуядосано, полущастливо и си помисли: „Пак има дълбоки сенки под очите!“
— Снощи късно ли си легна? — попита тя. „Опасни води“ — помисли си Нерон. Усмихна й се.
— Доста… Много трудно е, мамо, да бъдеш едновременно най-добрият ученик в Рим и император на Рим! — Той взе от масата й една от купичките за грим от розов кварц и я помириса. — Ах — продължи той, а ноздрите му се разшириха, — как ви завиждам на вас, жените!
Когато Нерон посещаваше майка си, внимаваше да не бъде гримиран — така бе дошъл и сега. Но въпреки това Агрипина не премълча забележката му и каза строго:
— Не ми е известно някоя от нас, жените, да те превъзхожда в каквото и да е.
„Това е двоен удар… Това е за арменците! Открито не каза нито дума, но винаги когато се видим, ми нанася остри удари!“
„Застанал тук и се занимава с бурканчетата ми, а от две седмици не се сеща да заговори открито за случая с арменците… Ако сега го стори, кълна се, ще си призная, че наистина отидох твърде далеч… О, богове… Нерон… поне да бе изрекъл една дума на съжаление… Стои и си играе като някакво глупаво дете! Аха, кончетата…“ — спомни си тя изведнъж.
— Нерон, доложиха ми, че императорът на Рим държал на масата си кончета от слонова кост, с които непрекъснато си играел по време на урок и когато му докладват. Не може така!
„Кой ли й е донесъл?… С един замах би трябвало да подменя всички лица от цезарското ми обкръжение… Но наистина ли съм цезар?“ — мислеше си Нерон.
— Освен това ми съобщават, че цезарят тайно посещавал хиподрума и че през решетките на ложата е наблюдавал три надбягвания с колесници.
— Дори четири — уточни Нерон с неизменната си студена усмивка, докато подреждаше внимателно бурканчетата във фигура на звезда.
Агрипина седеше с отпусната глава и дишаше тежко. Страхуваше се да не загуби самообладанието, струващо й толкова много. Сви и двете си ръце в юмруци, така че кокалчетата й побеляха и независимо от нежността им заприличаха на мъжки юмруци: и тъй като от оскърблението я болеше още повече, понеже и разумът й казваше, че не е било съвсем незаслужено, тя търсеше упреци срещу Нерон, с които правото да бъде на нейна страна. Заговори:
— Клавдий Нерон, днес посетих императрица Октавия!
Нерон се засмя принудено, свел глава към бурканчето, като наместваше отгоре му златното капаче с амурче вместо дръжка.
„Не може да не ме жегне“ — мислеше си той. Попита я на глас:
— И как е императрицата?
Нямаше друг човек, който така да изкарва Агрипина от спокойствие и разсъдък, и нямаше друг човек на света, пред когото тя да искаше повече от всичко да запази спокойствието и разсъдъка си. Някаква тежест в областта на стомаха спря дъха й, както това напоследък й се случваше при разговор с императора. От нарушеното дишане гласът й зазвуча сподавено, насечено, жално, което я отвращаваше. Затова думите, които искаше да изрече равнодушно, прозвучаха като упрек:
— Иска ти се да научиш нещо за нея, след като не я виждаш!
С любезна напрегната усмивка и поглед, сведен под гъстите рижи мигли към бурканчетата, които сега бяха подредени като преторианци, той попита:
— Но защо, мамо? Не се ли храня всеки ден с нея и с Британик?
Агрипина вдигна рязко глава, така че смарагдите, нанизани на перлените й обеци, се разлюляха.
— Да, на масата си с нея! Но не и в леглото! Акте! Не излизай, Акте!… Чувал ли е някой някога император на Рим да е оставял императрицата сама в девическото й легло?
Нерон заговори към пирамидата от бурканчета, която беше започнал да строи:
— Майко, спомняш ли си коня Инцитат, който чичо Калигула провъзгласи за консул?
— Какво искаш да кажеш? Какви шеги си правиш? — попита Агрипина и си помисли: „Ще ми се да го напердаша!“
Нерон внимателно се опита да закрепи последното бурканче на върха на пирамидата, но то не се задържа.
— Никакви шеги, само едно сравнение за яснота… В случая Октавия е като коня и неговото консулство. Тя трябва да се задоволява само с външните отличия на женското си достойнство.
— Ще престанеш ли най-после да си играеш, глупаво момче?
Натежалата от смарагди ръка на Агрипина помете пирамидата. Прекатурени и строшени, задрънчаха бурканчета, златни капачета се завъртяха като пумпали и зазвънтяха. Потекоха помади, гримове и масла, разнесе се упоителен мирис на нарциси.
— Толкова много средства за разкрасяване — каза Нерон спокойно, докато Акте, на колене, се опитваше да спаси белите кожи и белия вълнен килим.
— Престани! — кресна й Агрипина. За миг като че ли й се дощя да хване Акте за русия кок и да събори наведеното й тяло върху всички тези натрошени бурканчета. — Изчезвай! Махай се! Остави ни сами!
Акте се надигна. Съвсем пребледняла, тя застана с обърнати навън длани, целите в грим и кръв, а синият й поглед, без да трепне, срещна погледа на Нерон. След това тя наведе глава и тръгна към вратата.
— Бедното момиче! — каза Нерон. — Преди малко искаше да излезе, а ти я спря.
Погледът на разбиране, който нейната робиня и Нерон си размениха и който й се струваше все по-загадъчен, беше засегнал дълбоко Агрипина. А защитата на Нерон я накара да побеснее.
— Какво, съжаляваш ли я, добродушнико? А Октавия не жалиш, нали? Нито мене…
Нерон се изправи — думите й прозвучаха като хлип. Приближи се към нея, за да види по-добре, и видя, че това лице съвсем не беше познатото му студено лице на неговата майка, а едно ново, оголено лице, и си помисли внезапно: „Каква прекрасна страст в тази почти трийсет и четири годишна жена! Аз нямам още и осемнайсет, ала колко ми се иска поне веднъж да изпитам тази изгаряща и неподвластна ми страст!“
Агрипина си мислеше: „Не! Той не бива да разбере колко страдам за него! Никога!“
С огромно усилие на волята тя си наложи хладнокръвие и каза:
— Един глупак, който, вместо да си направи син, проправя пътя на Британик към престола!
„Британик, непрекъснато този Британик! — беше в ума му. — О, ако можех никога вече да не чувам това име!“ Мълчанието на Нерон вбеси Агрипина.
— И с кого прекарваш времето си?… Когато Месалина падна дотам, че си пожелала танцьор, започнаха да я замерят с камъни, нея, на която й бяха простили сто благородни любовници! А Мнестър беше бог на танците, беше гений!… Но един такъв провинциален фокусник, такъв глупак и наивник като Парис да прави компания на цезаря!? Любимецът на леля Лепида, комуто тя от благодарност за хубавите часове подари свободата… — Агрипина усети, че гласът й беше станал креслив и заядлив, и млъкна.
„Но това е подло! Парис е артист!“ — мислеше си Нерон. Вдигна глава, без да я погледне.
— Късно е. Трябва да поработя, майко. Остани си със здраве!
В сърцето на Агрипина се отвори рана… Той си беше отишъл… „А когато дойде, ме целуна — спомни си тя, — пък аз през цялото време му говорих остроти! Защо го правя? Какъв зъл гений ме кара да ги изричам? Какво правя, какво правя само!“
Тя погледна към строшените бурканчета, с които си бяха играли неговите ръце. Видя в огледалото посивялото си лице с огромните разярени очи. Никога през живота си Агрипина не бе мразила нещо с такава яростна болка, както сега собственото си отражение в огледалото; и никога не бе обичала някого с по-буйна болка, както Нерон, който си бе тръгнал.
Не беше отишъл далеч. В празната, мрачна и студена приемна на императрицата майка, където гореше само една забравена факла, той се бе подпрял на стената, разхлаждайки бузата си о мрамора. За миг му се стори, като че ли майка му го вика. Майка му ли? О, тя никога не го викаше. Желязо, гранит, мрамор беше сърцето й… Рим. Власт. Това я вълнуваше. Всъщност тя го презираше и обичаше Британик.
„Нямам си никого, никого на света, на когото мога да се доверя — мислеше си Нерон. — На седемнайсет години съм само, а съм по-изоставен, по-разочарован и по-отритнат, отколкото Едип, защото в неговата слепота го е водила дъщеря му!“
Нерон стоеше с изстинали от мрамора гърди и бузи и изведнъж се почувства като Едип в Колон, отритнат от боговете, потънал във вината си, ослепен.
Със затворени очи той направи опипом няколко стъпки, а в ушите му зазвучаха величествените жални стихове… Неочаквано усети нечии меки устни върху протегнатата си ръка. Отвори очи и в зле осветената разкошна зала с изненада видя коленичилата Акте с извърнато към него лице.
— Господарю! — промълви Акте. — Но ти плачеш!… Не плачи!
Спомените връхлетяха едновременно и двамата, а за Нерон те бяха омайно сладки.
— Така ме помоли и по-рано веднъж — прошепна той с чувството, че е възрастен и голям, и я погали по русата коса — нейната красота.
— Да. И оттогава те обичам — каза напевният гръцки глас на Акте. Тя погледна с обожание лицето му и то й се стори така прелестно, така нежно, че най-после, най-после се осмели да го притегли в ръцете си. Сега вече бузата му не почиваше на студения мрамор в залата, а на топлата й гръд. Той отново усети целувки и си помисли: „Колко силно бие сърцето й, а пък аз смятах, че никой не ме обича! Как различно целува тя — почти майчински!… О, Йокаста!“[1]
И той не беше вече слепият покаяник, а лъчезарният цар Едип, невинно-виновният син и съпруг.