Алма Йохана Кьониг
Младият бог (13)

На тринайсети октомври, точно по пладне, възхвалявано от халдейците като предвещаващо щастие, държаната дълго затворена главна порта на императорския палат изведнъж се разтвори. Малкото чакащи — военните от външната стража — вдигнаха поглед.

Появи се момче в тога. С чудно красиво лице и в съвършена поза, то бавно започна да се спуска стъпало по стъпало по стръмната стълба надолу. Кохортата от шести легион, всички воини на пост около палата погледнаха като омагьосани младежа и мнозина не го разпознаха, защото им изглеждаше неземно красив като млад бог. Но разпознаха Бур, новия префект на преторианците, който стоеше до момчето, и видяха да издига лявата си осакатена ръка към тях, която им напомняше за общата победа над партите.

— Воини, другари! Цезар Клавдий е мъртъв! Това е нашият нов цезар, Нерон!

В този миг младият бог там, горе, се засмя. По-късно се спореше, но имаше мнозина, които искаха да се закълнат, че го видели да протяга ръце, призоваващ сякаш закрила и помощ… Мнозинството започна да се катери в редици нагоре по стъпалата като при нападение.

— Нерон! Да живее император Нерон! — крещяха те в отговор на неговата усмивка и на всеки един от тях му се струваше, че големите очи гледат само него.

Голям брой от по-старите воини обаче остана долу. Те се споглеждаха и мърмореха:

— А къде е истинският? Британик?

Някои започнаха да роптаят. На няколко пъти се спомена името.

Първите двама ентусиасти обаче се бяха изкачили вече горе и решиха да вдигнат Нерон на раменете си. Единият от воините погледна отблизо лицето на момчето и видя, че новият император има странни червени точки в ъгълчетата на очите си, съвсем червени ноздри и тъмносини клепачи… Отблизо то съвсем не беше красиво и през нощта воинът разказвал в кръчмата, че изпитал същото чувство, както когато човек първо заговори някоя жена по Субура, а чак после я погледне в светлината на фенера. Но след като веднъж си вдигнал на раменете си някой мъж с викове „Да живее!“, не можеш да го пуснеш веднага на земята и да си тръгнеш… Другият преторианец, въодушевен и пиян, извадил след тези думи късия си меч и съсякъл дългогодишния си приятел.

На стълбата излезе Бур. Той погледна надолу, като че ли искаше да запомни всеки един поотделно, който беше викал: „Британик!“… Старите се почувстваха неудобно. В края на краищата какво ги интересуваше копелето на кучката Месалина?… Никой нямаше желание да загуби медалите си и възможността за някое именийце като ветеран в Колония Агрипина^[1] на Рейн! Нека господарите да се оправят помежду си!

— Воини! — излая Бур. — Цезар Нерон ви благодари и ще се погрижи всеки един от вас да получи в дар по петнайсет хиляди сестерции!

Надигна се един-единствен вик: — Към лагера! Към лагера! Да живее император Нерон!

Бронираните плещи се разлюляха и високо понесоха младия бог, който се усмихваше.