Алма Йохана Кьониг
Младият бог (12)

В преддверието към покоите на император Клавдий стоеше една исполинска статуя на Зевс — дар от светилището в Додона. Пред нея тлееше тамян и гъст дим се издигаше нагоре, а Зевс като през було гледаше надолу с очи от емайл, на които изкусният скулптор, ваятел, творец бе вдъхнал живот и пронизващо човека величие.

В средата на залата префектът на преторианците Бур устояваше на напиращите посетители, които непрестанно се тълпяха, за да чуят новините от болничното ложе на императора. Шепнешком всички посетители — сенатори, благородници от първото и второто съсловие^[1], жреци, пълководци, офицери от личната охрана, царедворци, армията либертини — затрогнати сочеха един на друг потъналия в молитва младеж, който вече от няколко часа коленичеше пред Зевс, за да измоли оздравяването на императора.

Входът към покоите се охраняваше. Преторианците не пускаха никого нито да влезе, нито да излезе, с изключение на смъртно бледния лекар Ксенофон, който на всеки час с неясен глас прочиташе от табличката на врата си утешителни уверения за оздравяване, след което бързаше да се измъкне обратно през шпалира чакащи.

— Не бягай, ей ти! — провикна се изведнъж всред приглушения шепот пълководецът Корбулон с гръмкия си войнишки глас. — По-добре ни кажи най-сетне какво му е на нашия император. Снощи разговарях с нето и той беше здрав като теб и мен! Два часа след това изведнъж се чу, че по време на хранене се свлякъл като ударен от гръм! Ти си лекарят и ми кажи какво е станало, ти трябва да знаеш!

Гъркът, чиято ръка великанът беше стиснал здраво, прошътка и посочи молещия се Нерон. След това с уверения си глас на болногледач каза:

— Удар… Едно съвсем слабо ударче, господарю! След кръвопускането вече му е по-добре. Цезарят спи… — Като ловно куче, на което котката се е изплъзнала през дупката на оградата, Корбулон изгледа с ръмжене лекаря, зад когото преторианците отново кръстосаха копия.

Нерон, коленичил пред Зевс, си мислеше: „Корбулон не е глупав!… Не бива да го изпускам из очи. Какъв риск от страна на майка ми да изиграе цялата тази комедия, да дава обети за изцелението на Клавдий, да разпраща известия, докато той лежи под завивките с тухлички за затопляне, но вече изстинал като камък, подпухнал и посинял, та чак почернял — пфу! Не искам и да мисля за това лице!“

Коленичейки, Нерон усети една ръка на рамото си и през ума му мина: „Това е Сенека… Мда, целият унес на молещия се е в очите му.“ Извръщайки се бавно, Нерон дойде на себе си, позна Сенека, изплаши се видимо и попита:

— Какво става с баща ми?

Лицето на Сенека трепна от вълнение.

— Ксенофон ме увери, че цезарят ще оздравее напълно!

Нерон му се усмихна. След това със заучен, ала достатъчно звучен шепот произнесе:

— Сенека… как ли се чувства бедният Британик там вътре?

— Момчето ми! — изрече Сенека. — Ела! Стражата се сменя и е време и ти да си починеш малко!

Нерон си мислеше: „Мама каза да не мърдам, преди да ме извика…“ А на глас произнесе:

— Остави ме, най-добре ми е тук!

И като че ли не забелязвайки отдадената почест на приближаващите се гали, Нерон отново се отпусна в молитва с подпряна в красив жест на цокъла ръка и притиснал о нея чело, по което падаше рижата му коса.

Мислеше си: „Няма по-красиви момчета от галите! Какви крака имат само! Възможно ли е Сенека да вярва в голямата комедия на майка ми? Тогава той е единственият разумен човек в Рим, който вярва. Колко хубаво, че Акте се сети да ми постеле тази кожа. Мраморният под е ужасно студен, особено когато коленичиш така дълго. Каква лудост от страна на майка ми да крие толкова време смъртта му само защото халдейците казали, че едва утре по обед, всъщност днес — ето, утрото вече сивее зад прозорците — ще удари благоприятният час за мен. Но какво ще стане, ако Нарцис се завърне по-рано от Синуеса, разбере за «болестта» на Клавдий и се втурне при него? Малката глава на майка ми е по-корава и от египетски базалт! Да, тя е чудесна жена, велика жена, но не е артистка, това и боговете го знаят. С изключение на незначителните случаи на женско кокетство. Но когато вчера Халот му поднесе ястието с гъби, погледът й стана един такъв, че аз веднага разбрах, сякаш ми беше казала: Внимание, Локуста!… А после, когато Клавдий, давещ се и бълващ — о, ужасно, ужасно! — безмълвен, но не мъртъв, не мъртъв… тя погледна Ксенофон, докато той бъркаше с пауново перо в гърлото на Клавдий — обзалагам се, че по перото отровата на Локуста е била дори повече, — та колко бледа бе тя и колко силно я обичах аз, защото го правеше за мен… за мен!… Какво ще стане обаче, ако утре ме посрещнат във военния лагер с викове: «Британик!» Какво ще стане, ако не ме искат? Не знам дали това би ме натъжило. Но мама ще я натъжи! И освен това… не искам да бъде Британик, не! Защо мама не даде веднага и на Британик от Локустината отрова? Сигурно, за да не направи впечатление. Но ако аз стана цезар, Халот и Ксенофон ще трябва да изчезнат! Също и Палант, красива ми майко, твоят Палант също ще трябва да изчезне!… Не искам да ме сподирят приказки, че се оставям да ме ръководят роби само защото съм израсъл при Друмион и Парис. Но народът, простичкият, беден народ ще ме обича, защото аз ще съм първият цезар, който знае за какво мечтаят такива като Друмион и миячките негърки и какво си мислят за цезаря. Ако Сенека знаеше, че сега си мисля за такива неща, би засиял от моята «доброта»… Какъв съм всъщност аз: добър или лош? Дали съм благороден, добросърдечен, великодушен и щастлив, за какъвто ме мисли Сенека? Или пък безразсъдно вманиачен и «удобен» за другите, както смята Парис, който обаче не знае, че действителността не може и да се доближи до мечтите отпреди пет години… Или съм послушно, безлично дете, както се надява майка ми?… Или бляскавият амур на леля Лепида, «бликащ от талант»… Може би съм всичко това и много повече онова, което те не знаят за мен. А може и да не съм, също като артист, който се изявява само чрез публиката, за която играе, и чрез ролята си. Може би съм най-великият артист на епохата. Утре ще изиграя ролята на цезар, а преторианците ще ръкопляскат, целият Рим ще ръкопляска, знам! И за пръв път знам защо майка ми така се стреми към власт, власт, власт… Ах, това магаре Ксенофон, сега ще трябва да се сепна и жадно да слушам дали мъртвият Клавдий не се чувства вече по-добре.

Мъжът до Бур не ми ли се присмива? Кой е той? Какво лице, о богове! И каква усмивка… Сърцето ми се разтуптя!… Но кой е той, не го познавам! Мургав като нумидиец, сигурно идва от провинциите — кой знае какви неща е преживял! Сега вече не гледа насам! Дали разбра, че се преструвам?… Ще покрия главата си с тогата, така ще мога да го наблюдавам тайно. Като стана цезар, само при едно помръдване на веждите всеки ще идва и ще си отива, ще живее и ще умира така, както пожелае цезарят. Властта наистина е вълшебно средство за отърваване от досадници. Ако майка ми беше съпруга на обущар, трябваше цял живот да влачи на врата си своя обущар Клавдий, а ако отидеше при Локуста, щяха да я обесят… Уф, вдървил съм се и съм вкочанясал като подпухналия посинял мъртвец вътре. Сега трябва да отида да спя, иначе утре на обед ще изглеждам ужасно и ще играя лошо… Ха, мъжът си е отишъл… Къде ли изчезна? А и не мога да попитам за него — не мога да покажа, че съм го видял в унеса си.“