Алма Йохана Кьониг
Младият бог (11)

Агрипина ходеше напред-назад в огромната градинска зала на своето дворцово крило. От време на време се спираше тихо пред една от трите врати към терасата и преди да отметне с крак шлейфа си, поглеждаше навън към октомврийския дъжд, а после се обръщаше и се връщаше към Палант.

Палант се беше надигнал от стола си. Стоеше в профил към нея, с високо вдигната глава — същинска статуя на мрачно благородство — и чакаше.

Агрипина спря пред него: сребристата й дреха от индийски газ блещукаше, очите й святкаха. Тя измери мъжа, чийто поглед й убягваше под изпъкналите му клепачи, видя добре охраненото му лице с израз на маниакална надутост и си помисли: „Докато съм жива, няма да простя — нито на него, нито на себе си, че позволих да легне в леглото ми! — Продължи наум: — Куче!… Страхливец!“, та дори се изпусна на глас: — Страхливец! — И когато ъглите на тясната му уста увиснаха надолу, всеки неин нерв потрепна.

Палант си мислеше, а това, че той го мислеше, я влудяваше: „Укорите ти няма да променят нищо от факта, че както се и полага, първият мъж в империята е спал с първата дама на империята.“

Със сведени тежки клепачи той погледна медузено бялата си и медузено мека ръка, на която блестеше прочутата Венерина камея, изработка на Диоскорид^[1] — пръстенът печат на великия Август, — и каза вироглаво като камила, на каквато приличаше:

— Нарцис никога няма да посмее да се опълчи срещу нас двамата!

Кипяща от яд, Агрипина си помисли: „Струваш ми големи жертви, мой Нероне, тук, както и там, тук, както и там!“

Тя пак се извърна и за да се овладее, се отдалечи от придворния към средата на терасата и втренчи невиждащ поглед навън в мокрия парк, в който като че ли цялата природа оплакваше смъртта на великия Пан. Нейните заоблени, извънредно тесни и позлатени нокти барабаняха по глината на една черно-червена гръцка ваза, в която грееше буйната жарава на карамфили. Помисли си: „Няма ли нещо, с което да изкарам този високомерен глупак от спокойствие?“ Отритна шлейфа си с крак така рязко, сякаш беше самият й фаворит. Вдигна тясната глава, погледна към вратата на преддверието, пред която — разделени от цялата дължина на помещението — неподвижно стоеше Акте: една несъвършена гръцка статуя между съвършени. С буйни, бързи стъпки Агрипина пристъпи към Палант и попита, решително излагаща на показ тревожния си позор:

— Знаеш ли, че той сега вика при себе си хетери и танцьорки, също както навремето след смъртта на Месалина, когато живееше като вдовец?

Ако Палант би се засмял някога, би го сторил тъкмо сега.

— Не знаех, че Агрипина ревнува! Старите господа обичат малки момиченца, а той е шейсет и четири годишен, нека боговете сто му…

Ако светкавицата в очите на Агрипина не го беше поразила, той наистина щеше да изрече обичайната благословия докрай.

„Нямам друг помощник, освен този глупак — мислеше си Агрипина. — А в това време двамата старци подготвят смъртта на Нерон!“ Преценяваше отчаяно дали да издаде на Палант, че от сватбата на Октавия насам, вече цели осем седмици, императорът отбягваше леглото й. Но си помисли: „Не! Роба на моя брат Калигула не го засяга какво става в брачното легло на император Клавдий!“ Страхът, неизмеримият страх я обзе отново.

— Слушай! — каза тя небрежно. — Всъщност исках да те попитам какво мислиш за това… Той ми каза, че съдбата му била първо да изтърпи пороците на жените си и после да ги накаже. Не мислиш ли, че това може да е намек за нас? — „Най-после, най-после го засегнах!“ — помисли си тя при вида на охранените му бузи, пламнали още по-ярко.

— Както през всичките други вечери след заминаването на Нарцис, и днес работих насаме с него, той пи за мое здраве и се държеше както винаги — разсъждаваше Палант на глас.

Агрипина отговори бързо:

— Това е в маниера му. Оо, той ще накара Нарцис да убие и теб, и мен, и Нерон, а на следващия ден разсеяно ще попита, както след екзекуцията на Месалина, защо не сме се явили на трапезата.

Палант извърна бавно пълното си лице към нея и попита:

— Имаш ли изобщо някакъв план? Сърцето й започна да тупти бясно.

— Трябва само да я повикаш да влезе, аз изпратих да я доведат — каза тя.

— Кого?

— Ето ти загадката на сфинкса! Не можеш ли да я разрешиш, велики Едипе?

— Локуста ли?

— Твоят велик дух пронизва всяка тъма!

— Не можеш да забъркваш някакви си питиета с най-коварната отровителка на Рим! С една дърта вещица, която е била десет пъти в затвора! Императрицата на световната империя не може да стори това!

— Не може ли? Дъщерята на Юлиите и сестрата на Калигула ли не може да предотврати злото, когато искат да убият и нея, и всичко, което й е мило? — „Глупакът, сега си мисли, че говоря за него!“

— Внимавай, Агрипина, синът ти има меко сърце, той никога не би ти простил убийството!

— Пфу! Ако майка ми би направила това за мен, бих й целувала краката!

Погледнаха се втренчено.

— Но има една голяма пречка — мърмореше Агрипина, а Палант, който си беше помислил: „Ако в суматохата преторианците ме провъзгласят, аз, приятелят на императрицата, бих могъл да стана император…“ попита механично:

— Каква?

— Неговият прегустатор!

Палант извърна вдървено глава и се замисли.

— Халот ли? Това не е толкова страшно!

— Напротив! — кимна тя нетърпеливо. — Той му служи вече четирийсет и пет години!

— Въпреки това! — каза Палант и намести пръстена на безкрайно добре поддържаната си ръка. — Той се е влюбил в моето имение на езерото Болсена.^[2] Вече четири пъти се опитва да ми прави предложения чрез писаря ми.

— Е, и?

— Палант да не би да е посредник на недвижими имоти?

Изведнъж Агрипина се засмя с бързата си, пленителна усмивка.

— Но Палант ще продаде имението си на императрицата, а тя ще го подари на евнуха Халот!

— Излишни са толкова заобикалки. Халот трябва да получи имението от мен самия!

Агрипина си помисли: „Да те пречукат! Какво удоволствие би било да те пречукат, да строшат коравия ти врат.“ Попита:

— Чувал ли си кога ще се върне Нарцис от Синуеса?

— Баните му подействали вълшебно, казва Клавдий. Клавдий сияе.

— Да, знам!

— Той очаква Нарцис в началото на следващата седмица.

„В такъв случай Нерон е в безопасност до началото на следващата седмица“ — помисли си Агрипина. Стана й студено. Отметна шлейфа.

— Акте!

Акте се приближи и наведе бледото си, кротко лице.

— Въведи жената, която чака при теб — заповяда Агрипина.