Дийн Кунц
Студен огън (9)

4

Белосана стая.

Тясно легло.

Оскъдни и прости мебели.

Нощ зад прозореца.

Ту заспиваше, ту се изтръгваше от кошмарите. Всеки път, когато идваше в съзнание, което никога не продължаваше повече от минута-две, виждаше надвесен над себе си все същият човек — петдесетинагодишен, плешивеещ, леко закръглен, с гъсти вежди и сплескан нос.

Непознатият ту нежно мажеше лицето на Джим с мехлем, ту му слагаше ледени компреси. Повдигна главата му и го подкани да пие хладка вода през сламка. Джим не протестираше, защото в очите на непознатия се четеше загриженост и доброта.

Освен това нямаше нито глас, нито сили да се противи. Чувстваше гърлото си така, сякаш бе пил керосин, а после бе погълнал запалена кибритена клечка. Нямаше сили да повдигне ръка дори на сантиметър.

— Почивай спокойно — каза непознатият. — Получил си топлинен удар и тежки слънчеви изгаряния.

От вятъра беше. „Възможно най-ужасното“ — мислеше си Джим, припомняйки си мотоциклета без обтегач.

 

 

Светлина зад прозореца. Нов ден.

Очите му бяха възпалени.

Лицето му бе по-зле от всякога. Подуто.

Непознатият имаше духовническа якичка.

— Свещеник — дрезгаво прошепна Джим с глас, който не звучеше като неговия.

— Намерих те в църквата, в безсъзнание.

— Нашата Богородица от пустинята.

Повдигайки отново младия мъж, той отвърна:

— Точно така. Аз съм отец Гиъри. Лио Гиъри.

Този път Джим успя да се попривдигне и сам. Водата беше сладка на вкус.

Отец Гиъри попита:

— Какво правеше в пустинята?

— Скитах.

— Защо?

Джим не отговори.

— Откъде си?

Мълчеше.

— Как се казваш?

— Джим.

— Нямаш никакви документи.

— Този път нямам.

— Какво искаш да кажеш?

Джим не отговори.

Свещеникът продължи:

— В джоба ти имаше три хиляди долара в брой.

— Вземете колкото ви трябват.

Свещеникът го погледна, после се усмихна.

— По-добре внимавай какво предлагаш, синко. Това е бедна църква. Имаме нужда от всичко, което можем да получим.

След известно време Джим отново се пробуди. Свещеникът го нямаше. Къщата бе тиха. От време на време проскърцваше дъска или някой прозорец изстенваше тихо под лудия напор на пустинния вятър.

Когато свещеникът се върна, Джим рече:

— Един въпрос, отче.

— Какъв?

Гласът му все още беше хриплив, но вече заприличваше на неговия собствен.

— Ако има Бог, защо Той позволява да има страдание?

Разтревожен, отец Гиъри попита:

— По-зле ли се чувстваш?

— Не, не. По-добре. Нямах предвид моето собствено страдание. Просто… защо допуска да има страдание по принцип?

— За да ни изпита — отвърна свещеникът.

— Но защо?

— За да се разбере дали сме достойни.

— Достойни за какво?

— За рая, разбира се. Спасение. Вечен живот.

— Защо Бог не ни е направил достойни?

— Да, създал ни е съвършени, без грях. Но после сме съгрешили и сме изпаднали в немилост.

— Как сме можели да съгрешим, ако сме били безгрешни?

— Защото имаме свободна воля.

— Не разбирам.

Отец Гиъри се намръщи.

— Не съм изкусен теолог. Аз съм просто обикновен свещеник. Всичко, което мога да ти кажа, е че страданието е част от божествената загадка. Изпаднали сме в немилост и сега трябва да заслужим рая.

— Трябва да се изпикая — каза Джим.

— Добре.

— Но този път не в гърнето. Мисля, че с ваша помощ мога да стигна до тоалетната.

— И аз мисля, че може би ще успееш. Наистина бързо се оправяш, слава Богу.

— Свободна воля.

Свещеникът се намръщи.

 

 

Късно следобед, почти двадесет и четири часа, след като Джим се бе довлякъл до църквата, температурата му беше само три десети над нормалната. Мускулите му вече не потръпваха, ставите не го боляха, не му се виеше свят, нито го стягаха гърдите, като поемаше дълбоко въздух. Само от време на време го понаболяваше лицето. Говореше, без да движи лицевите си мускули повече от необходимото, защото цепките на устните и ъглите на устата лесно се разраняваха, въпреки изписания по рецепта кортизонов крем, с който отец Гиъри го мажеше на всеки два часа.

Можеше да се изправя в леглото, когато пожелае, и да се разхожда из стаята със съвсем мъничко помощ. Когато апетитът му се възвърна, отчето го нахрани първо с пилешка супа, а после му даде ванилов сладолед. Яде внимателно, предвид нацепените си устни, като се опитваше да не примеси с храната вкуса на собствената си кръв.

— Още съм гладен — заяви той, като свърши да се храни.

— Нека първо да видим дали можеш да задържиш това.

— Добре съм. Това беше просто слънчев удар, обезводняване.

— Слънчевият удар може да бъде смъртоносен, синко. Нуждаеш се от продължителна почивка.

Когато малко по-късно свещеникът се смили и му донесе още сладолед, Джим проговори през стиснати зъби, с леденостудени устни:

— Защо някои хора са убийци? Нямам предвид ченгетата. Нито войниците. Не онези, които убиват при самоотбрана. Другите, престъпниците. Защо убиват?

Свещеникът се настани в люлеещия се стал край леглото и го погледна изпод повдигнатата си вежда.

— Странен въпрос.

— Странен ли е? Може би. Имате ли отговор на него?

Минута-две мълчаха и двамата. Джим ядеше сладолед, а пълничкият свещеник се люлееше в стола. Зад прозорците отново пропълзя здрач.

Най-сетне Джим каза:

— Убийства, нещастни случаи, болести, старост… Защо изобщо Бог ни е създал смъртни? Защо трябва да умираме?

— Смъртта не е краят. Или поне така мисля. Смъртта е само пътят, влакът, който ни отнася към възнаграждението ни.

— Раят, искате да кажете.

Свещеникът се поколеба:

— Или другото.

Джим поспа няколко часа. Когато се събуди, свещеникът бе застанал при нозете му и го следеше неотклонно с поглед.

— Говореше насън.

Джим се изправи в леглото.

— Така ли? Какво казах?

— „Има враг“.

— Това ли е всичко?

— После рече: „Идва. Ще убие всички ни.“

Тръпка от ужас премина по тялото му — не защото самите думи притежаваха някаква сила, или пък защото ги разбираше, а защото чувстваше, че на подсъзнателно ниво знае прекалено добре какво означават те.

— Сън, предполагам — отвърна. — Кошмар. Това е всичко.

Но малко след три сутринта, по време на втората нощ в дома на енорийския свещеник, докато се мяташе насън, той се събуди, изправи се в леглото и отново чу думите да се изплъзват от устните му:

— Ще убие всички ни.

В стаята беше тъмно като в рог.

Той намери опипом лампата и я включи.

Беше сам.

Погледна през прозореца. Мрак.

Имаше необяснимото, но непоколебимо усещане, че наоколо беше витало нещо ужасяващо и безмилостно, нещо далеч по-жестоко и странно, отколкото който и да е смъртен беше виждал, сънувал или си представял. Треперейки, той се измъкна от леглото. Беше облечен в пижама на пастора, която не му беше по мярка. За миг остана неподвижен, без да знае какво да прави.

После изключи лампата и както беше бос, отиде първо до единия прозорец, после до другия. Нощта бе тиха и спокойна. Ако наистина беше имало нещо, то си бе отишло.