Дийн Кунц
Студен огън (22)

6

Холи се бе разсеяла — меко казано! — от играта на светлините, но не вярваше Джим да се е навел през това време към бележника и да е написал думите с флумастера или с нещо друго, и то без да привлече вниманието й. Но й беше много трудно да повярва, че някакво безтелесно присъствие им изпраща послание.

— Мисля, че ни подканят да задаваме въпроси — рече Джим.

— Тогава го питай какво е — веднага отвърна Холи.

Той изписа въпроса на втория бележник, който държеше в скута си, и й го показа:

Кой си ти?

Пред очите им отговорът се появи върху първия бележник, който се намираше между тях, но малко встрани, леко извърнат, така че да могат и двамата да го прочетат. Думите не прогориха хартията, нито пък бяха изписани с магическо мастило, което капе от въздуха. Вместо това разкривените букви се появиха първо като сиви очертания, а после потъмняха, сякаш изплуваха от самата хартия, като че ли страницата на бележника не беше с дебелина една петстотна част от сантиметъра, а цяло езеро, дълбоко няколко метра. Веднага разпозна приликата с ефектите, които бе наблюдавала преди това, когато светлинните кълба се издигаха от сърцето на езерото, преди да започнат да избухват и да разпръскват сияйни концентрични кръгове към бреговете; такава бе и светлината, която се бе появила първоначално в каменните блокове, преди те да станат напълно прозрачни.

ПРИЯТЕЛЯТ.

Кой си ти? Приятелят.

Това бе странно представяне. Не „ваш приятел“ или „приятел“, а „Приятелят“.

За един извънземен интелект, ако наистина в момента се сблъскваха с това, името криеше любопитни религиозни подтекстове, конотираше божественост. Хората бяха дали на Бога много имена — Йехова, Аллах, Брама, Зевс, Езир^[1], — но още повече определения. Бог е Всевишният, Безсмъртното Битие, Безкраят, Отец, Спасителят, Създателят, Светлината, Приятелят като че ли се вписваше добре в този списък.

Джим бързо написа друг въпрос и показа бележника на Хали:

Откъде си?

ОТ ДРУГ СВЯТ.

Което можеше да означава какво ли не, като почнем от Небесата и свършим с Марс.

Искаш да кажеш, от друга планета?

ДА.

— Боже мили! — възкликна Холи, изпълнена с благоговение пряко себе си.

Талкоз за прословутото отвъдно.

Вдигна поглед от бележника и срещна очите на Джим. Те сякаш искряха по-силно от всякога, въпреки че метално-жълтеникавата светлина им придаваше необичаен зелен отблясък.

Холи не можеше да стои на едно място и се поизправи, но после седна с подвити крака. Отговорите на нещото вече изпълваха първата страница. Холи се подвоуми за миг, а после я откъсна и я отмести, за да виждат втората страница. Погледът й се плъзгаше ту към въпросите, които пишеше Джим, ту към мигновено появяващите се отговори.

От друга слънчева система?

ДА.

От друга галактика?

ДА.

Вашият кораб ли се вижда в езерото?

ДА.

Откога сте тук?

ОТ 10 000 ГОДИНИ.

Докато се взираше в цифрата, на Холи й се струваше, че това преживяване прилича на сън много повече, отколкото някои истински сънища, които й се бяха присънвали напоследък. След толкова много мистерии и изведнъж се появяваха отговорите — но идваха някак прекалено лесно. Не знаеше какво бе очаквала, но не бе и помисляла, че неяснотата, която ги обгръщаше досега, ще се проясни толкова бързо, като че някой е капнал в нея малко вълшебен универсален препарат за почистване.

— Попитай я защо е тук — попита Холи, откъсна втората страница и я прибра при първата.

— „Тя“? — изненада се Джим.

— Защо не?

Джим грейна и се съгласи:

— Защо не, наистина?

Отгърна нова страница в своя бележник и написа въпроса на Холи:

Защо си тук?

От хартията изплува следният отговор:

ДА НАБЛЮДАВАМЕ, ДА ИЗСЛЕДВАМЕ И ДА ПОМАГАМЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО.

— Знаеш ли това на какво прилича? — попита Холи.

— На какво?

— На серия от „Отвъд границите на съзнанието“.

— За онова телевизионно предаване ли говориш?

— А-ха.

— Не са ли го давали още преди да се родиш?

— Пускат го по кабелната.

— Но какво искаш да кажеш с това „като серия от «Отвъд границите на съзнанието»“?

Тя хвърли един поглед на ДА НАБЛЮДАВАМЕ, ДА ИЗСЛЕДВАМЕ И ДА ПОМАГАМЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО, и каза:

— Не мислиш ли че е малко… банално?

— Банално? — Джим се раздразни. — Не, не мисля. Защото и представа си нямам какъв би трябвало да бъде контактът с извънземни. Изобщо нямам чак такъв опит, че да имам очаквания, камо ли вече да ми е дотегнало.

— Извинявай. Не зная… просто… добре де, да видим докъде ще стигнем.

Не можеше да отрече, че я изпълва не по-малко страхопочитание, отколкото когато светлината се появи за пръв път в каменната стена. Сърцето й биеше все така силно и учестено и тя още не можеше да си поеме дълбоко дъх. Не можеше да се освободи от усещането, че се намират в присъствието на нещо свръхестествено, може би дори висша сила, независимо от определението й, и се чувстваше като джудже пред нея. Имайки предвид видяното в езерото и пулсиращата светлина, която продължаваше да танцува в стената, както и отговорите, които се появяваха върху бележника, само ако беше пълна тъпачка, нямаше да изпитва страхопочитание.

Без съмнение обаче, учудването й бе притъпено от чувството, че нещото организира срещата си с тях като в стар филм или пък като в телевизионен сериал. Джим бе казал със саркастична нотка в гласа, че не е имал голям опит в срещите с пришълци от космоса, та да бъде разочарован в очакванията си. Но това не бе вярно. Бе израснал през шестдесетте и седемдесетте, толкова подвластен на медиите, колкото и тя. Гледали са едни и същи телевизионни предавания и филми, чели са едни и същи книги и списания — през целия им живот научната фантастика бе оказвала огромно влияние върху масовата култура. Не може да не си е изградил подробни представи как би изглеждала една среща с извънземно — а нещото в стената си играеше с всяко едно от тях. Единственото съзнателно очакване на Холи беше, че една истинска среща от третия вид по нищо няма да прилича на описаното и от най-развинтеното писателско и сценаристско въображение, защото когато става дума за живи форми от друг свят, извънземно означава извънземно, различно, отвъд границите на очевидното сравнение и разбиране.

— Добре — рече тя, — може би смисълът се крие именно в познатото. Искам да кажа, че сигурно използва съвременните митове като удобен начин да ни се представи, за да го разберем. Сигурно е толкова различно от нас, че никога не бихме били в състояние да проумеем истинската му природа и форма.

— Именно.

Джим написа друг въпрос:

Каква е тази светлина, която виждаме в стената?

АЗ СЪМ СВЕТЛИНАТА.

Без да чака Джим да напише следващия въпрос, Холи се обърна към нещото направо:

— Как можеш да преминаваш през стената?

И дори малко се изненада, че извънземното не настоя на разменянето на писмени въпроси и отговори, защото на пръв поглед й изглеждаше голям привърженик на формалностите. Отговори й веднага:

МОГА ДА СТАНА ЧАСТ ОТ ВСИЧКО, ДА СЕ ДВИЖА ВЪТРЕ В НЕГО И ДА ПРИЕМАМ ФОРМАТА МУ ВИНАГИ, КОГАТО ПОИСКАМ.

— Е, май се поизсили — отбеляза Холи.

— Не мога да повярвам, че си толкова саркастично настроена в такъв момент — остро отвърна Джим.

— Не съм саркастично настроена — заоправдава се тя. — Просто се опитвам да разбера.

Но той я измери с невярващ поглед.

Холи рече на извънземното:

— Нали разбираш колко ми е трудно да възприема всичко това?

В бележника се появи:

ДА.

Тя откъсна страницата. Все по-неспокоина и нервна, но без съвсем да си дава сметка защо, стана, завъртя се в кръг, погледа играта на светлините в стената и формулира следващия си въпрос:

— Защо идването ти се предхожда от камбанен звън?

Никакъв отговор.

Тя повтори въпроса.

Бележникът оставаше празен.

— Фирмена тайна, предполагам — рече накрая Холи.

Под лявата й мишница се образува ледена капка пот, която се търкулна под блузата й. Продължаваше по детски да се учудва на случващото се, но пак започна да се страхува. Имаше нещо нередно. И то не само в баналната история, която им пробутваше нещото. Холи не можеше да разбере какво точно я тревожи.

Джим написа нов въпрос в бележника и тя се наведе да го прочете:

Явяваше ли ми се, когато бях на десет години?

ДА, ЧЕСТО.

Ти ли ме накара да забравя?

ДА.

— Не се старай толкова да пишеш. Питай го като мен, направо.

Джим се стресна видимо от предложението й, а тя се изненада, че толкова държи да продължава да пише, след като вижда, че зададените от нея на глас въпроси също получават отговори. Като че ли прие с неохота идеята да остави настрана бележника и флумастера, но най-сетне се примири.

— Защо ме накара да забравя?

И макар че се бе изправила, Холи прочете с лекота печатните букви, които се появиха в тефтера:

НЕ БЕШЕ ГОТОВ ДА ПОМНИШ.

— Ненужно уклончив — промърмори Холи. — Прав си. Сигурно „съществото“ е от мъжки пол.

Джим откъсна изписаната страница, сложи я при другите и зачака, прехапал устни, очевидно не много наясно какъв да бъде следващият въпрос. Най-сетне попита:

— От какъв пол си?

ОТ МЪЖКИ.

— Най-вероятно не е нито едното, нито другото — подхвърли Холи. — То е извънземно, най-сетне, и вероятно при тях не се размножават чрез парентогенеза.

ОТ МЪЖКИ ПОЛ СЪМ — повтори нещото.

Джим продължаваше да седи на пода с кръстосани крака, а почудата на лицето му не угасваше, и той вече съвсем приличаше на момченце.

Холи не можеше да прецени дали притеснението й нараства, докато Джим подскачаше — едва ли не буквално — от радост и въодушевление.

— Как изглеждаш? — попита той.

КАКТО РЕША.

— Можеш ли да ни се явиш като мъж или жена?

ДА.

— А като куче?

ДА.

— А като котка?

ДА.

— А като бръмбар?

ДА.

Без сигурността, която му вдъхваха флумастера и бележника, Джим започна да задава глуповати въпроси. Холи едва ли не вече очакваше всеки миг да попита нещото кой му е любимия цвят, кока-кола ли предпочита или пепси и дали обича музиката на Бари Манилоу.

Но той попита:

— На каква възраст си?

ДЕТЕ СЪМ.

— Дете? — повтори Джим. — Но ти ни каза, че сте тук от десет хиляди години.

И ВСЕ ПАК СЪМ ДЕТЕ.

— Тогава може би вашият вид живее дълго?

НИЕ СМЕ БЕЗСМЪРТНИ.

— Айде, бе!

— Лъже — отсече Холи.

Ужасен от нахалството й, Джим възкликна:

— За Бога, Холи!

— Лъже, бе.

И точно това бе източникът на новия й страх — че нещото не е прямо, че играе игрички, че ги мами. Струваше й се, че се държи безкрайно презрително с тях. В който случай най-добре би било да си затвори устата, да се възхищава безмълвно на силата му и да гледа да не го разядоса.

Вместо това тя рече:

— Ако наистина бяха безсмъртни, нямаше да се мисли за дете. Невъзможно е да се мисли за дете. Детство, юношество, зрелост — това са възрастови категории, които се отнасят за видовете с ограничена продължителност на живота. Ако си безсмъртен, може и да се родиш невинен, невежа, необразован, но не и малък, защото никога няма да остарееш.

— Не ставаш ли прекалено дребнава? — настръхна Джим.

— Не мисля. То ни лъже.

— Може би използва думата „дете“ просто като един от начините да ни представи себе си по разбираем начин.

ДА.

— Да, да!

— По дяволите, Холи!

И докато Джим откъсваше внимателно поредната страница от бележника, Холи се приближи до стената и заразглежда образуваните от светлината фигури, които прозираха през нея. Погледнати отблизо, те бяха доста красиви и необичайни — не като плътни флуоресцентни лъчи, или пък като огнени потоци лава, а по-скоро като трепкащо ято светулки, като милион искрящи точици, които все пак приличаха на стрелкащи се насам-натам светещи риби.

Холи едва ли не очакваше стената пред очите й да се издуе. Да се разтвори. Да роди чудовищно създание.

Искаше да отстъпи назад. Вместо това се приближи още повече. Почти бе опряла нос в преобразената стена. Толкова отблизо непрестанно надигащите се, плуващи и завихрящи се милиарди греещи клетки сякаш я хипнотизираха. Не излъчваха топлина, но й се струваше, че усеща отблясъците и сенките им върху лицето си.

— Защо идването ти се предхожда от камбанен звън? — попита тя.

След няколко секунди Джим отвърна иззад гърба й:

— Няма отговор.

Въпросът изглеждаше достатъчно невинен и бе логично да го зададат. Нежеланието на нещото да отговори я наведе на мисълта, че по някакъв начин звънът е жизненоважен. Ако разберат какво означават камбаните, може би ще направят първото истинско и стойностно откритие за природата на това същество.

— Защо идването ти се предхожда от камбанен звън?

Джим докладва:

— Няма отговор. Мисля, че не трябва повече да задаваш този въпрос, Холи. Очевидно не иска да отговори и ако го раздразним, няма да спечелим нищо. Това не Врагът, това е…

— Да бе, знам. Това е Приятелят.

Не се отмести от стената и й се струваше, че се намира лице в лице с космическия гост, макар той да нямаше нищо, което да съответства на лице. Гледаше я втренчено. Ей го, точно пред нея.

Тя пак попита:

— Защо идването ти се предхожда от камбанен звън?

Инстинктивно почувства, че невинният въпрос и не толкова невинното й упорство поставят живота й в голяма опасност. Сърцето й кънтеше толкова снлно, че Холи се питаше дали Джим не го чува. Сигурно и Приятелят, с цялата си сила, не само го чува как блъска, но го и вижда как подскача в гърдите й като уплашено до смърт зайче. Той прекрасно знаеше, че я е страх. Дявол да го вземе, сигурно дори чете мислите й. Трябваше да му покаже, че няма да се остави страхът да й попречи.

Допря ръка до изпълнения със светлина камък. Ако сияйните петна не бяха само проекция на съзнанието му, измама или пък чисто и просто представление в тяхна чест, ако нещото наистина присъстваше, както твърдеше, на живо в стената, значи в момента е въплътено в камъка. Тя докосваше тялото му.

През стената преминаваха отчетливи, сякаш завихрящи се вибрации. Това бе всичко, Холи не чувстваше топлина. Огънят в камъка очевидно бе студен.

— Защо идването ти се предхожда от камбанен звън?

— Холи, недей.

В гласа на Джим за пръв път се долавяше тревожна нотка. Сигурно той също започва да усеща, че Приятелят не е дотам приятелски настроен.

Холи започваше да подозира, че силата на волята има голямо значение в сблъсъка и че ако демонстрира желязна твърдост, ще внесе нов тон в отношенията с Приятеля. Не можеше да си обясни защо е толкова убедена в това. Инстинкт — не просто женски, а ексрепортерски.

— Защо идването ти се предхожда от камбанен звън?

Стори й се, че във вибрациите, които усещаше с дланта си, настъпи слаба промяна, но можеше и да си измисля, защото те и без друго бяха едва доловими. Представи си как камъкът се разтваря като зейнала паст и отхапва ръката й, шурва кръв, от разкъсаното чуканче на китката стърчат бели кости.

Разтрепери се неудържимо, но не отстъпи назад и не отдели ръка от стената.

Запита се дали Приятелят изпрати страшната картина в главата й.

— Защо идването ти се предхожда от камбанен звън?

— Холи, за Бога…

Джим млъкна насред изречението, но после добави:

— Чакай, идва отговор.

Силата на волята имаше значение. Но защо, за Бога? Защо една всесилна същност от друга галактика ще се поддава на неотклонната й решителност?

Джим съобщи отговора:

— Казва… „За драматизъм?“

— За драматизъм ли? — повтори Холи.

— М-да. 3-А Д-Р-А-М-А-Т-И-З-Ъ-М, а после има въпросителна.

Тя се обърна към нещото в стената:

— Да не искаш да ми кажеш, че камбанките са просто малко театър и придават драматизъм ма появата ти?

След няколко секунди Джим каза:

— Няма отговор.

— И защо въпросителна? — попита тя Приятеля. — Да не би ти самият да не знаеш какво означава камбанният звън, откъде идва, кой го предизвиква и защо? Да не би случайно просто да гадаеш, като казваш „за драматизъм?“ Как може да не знаеш какво е, ако винаги се появява заедно с теб?

— Не знам — каза Джим.

Тя се втренчи в стената. Грейналите, скупчени на ята светлинки я объркваха все повече и повече, но тя не затваряше очи.

— Ново послание — каза Джим. — „Отивам си.“

— Страхливец — тихо продума Холи в аморфното лице на нещото в стената. Но цялата бе плувнала в ледена пот.

Кехлибарената светлина започна да потъмнява, да преминава в оранжево.

Като отстъпи най-сетне от стената, Холи политна и едва не падна. Замъкна се до своя спален чувал и се свлече на колене.

В бележника се появиха нови думи:

ЩЕ СЕ ВЪРНА.

— Кога? — поиска да знае Джим.

КАТО ДОЙДЕ МОЯТ ПРИЛИВ.

— Какъв прилив?

В КОРАБА ИМА ПРИЛИВ, ПРИЛИВ И ОТЛИВ, ТЪМНИНА И СВЕТЛИНА. АЗ ИЗЛИЗАМ СЪС СВЕТЛИЯ ПРИЛИВ, НО ТОЙ СЕ НАДИГА С ТЪМНИЯ.

— Той? — зачуди се Холи.

ВРАГЪТ.

Светлината в стените вече бе станала червено-оранжева, по-матова, но продължаваше да ги залива с непрекъснато менящи се отсенки.

Двама ли сте в кораба? — попита Джим.

ДА. ДВЕ СИЛИ. ДВЕ СЪЩНОСТИ.

„Лъже — помисли си Холи. — Това, както и всичко останало, е като камбанния звън — просто театър.“

ЧАКАЙТЕ ЗАВРЪЩАНЕТО МИ.

— Ще чакаме — потвърди Джим.

НЕ ЗАСПИВАЙТЕ.

— Защо да не заспиваме? — не се отказваше от играта Холи.

МОЖЕ ДА ЗАСЪНУВАТЕ.

Страницата бе изписана. Джим я откъсна и я сложи на купчинката при другите.

Светлината в стените бе вече кървавочервена и постепенно отслабваше.

СЪНИЩАТА СА ВРАТИ.

— Какво се опитваш да ни кажеш?

И пак същите три думи:

СЪНИЩАТА СА ВРАТИ.

— Това е предупреждение — каза Джим.

СЪНИЩАТА СА ВРАТИ.

„Не — рече си Холи, — това е заплаха.“