Дийн Кунц
Студен огън (21)

5

Пак седнаха на надуваемите спални чували.

Лампата хвърляше перлено-сребристи отблясъци, в чиято светлина жълтеникаво-бежовите варовикови стени изглеждаха бели. Фитилите на лампата лекичко съскаха, сякаш през дъсчения под на високото помещение долиташе шепот.

Джим се намираше в най-високата точка на виенското колело на емоциите си и преливаше от детински възторг и нетърпение, но този път и Холи беше в кабинката. Светлините в езерото й бяха изкарали ума, но й бяха въздействали и по друг начин — те бяха предизвикали дълбока психологическа реакция на първично подсъзнателно ниво, бяха възбудили смесица от почуда и надежда, чийто фитил вече гореше и предвещаваше някаква силно желана експлозия на вяра, някакъв емоционален катарзис.

Вече бе свикнала с мисълта, че Джим не е единствената неспокойна личност тук. Неговото сърце може би бушуваше с по-голяма сила, но нейната душа бе не по-малко опразнена от неговата. Когато се срещнаха в Портланд, тя бе изпепелен циник, оставяше се животът да я ръководи, но дори не се и опитваше да си отговори на въпроса коя е, нито пък да запълни празнините в сърцето си. Не бе преживяла трагедията и мъката, която бе познал той, но бе разбрала, че живот, лишен от изпитания и радост също може да роди отчаяние. Преследвала с дни, седмици и години цели, които всъщност не означаваха много за нея; водена от намерения, които не бе прегръщала въодушевено; без никого, на когото да се отдаде напълно, сега се чувстваше нравствено опустошена. Тя и Джим бяха двете части на символа ин-ян, създадени да си пасват идеално, да се изцелят един друг само чрез единството си. Подхождаха си изумително добре и съединяването им изглеждаше неизбежно. Но символът можеше и никога да не се сдвои, ако двете половини не се бяха оказали на едно и също място по едно и също време.

Сега очакваше с трескаво нетърпение срещата със силата, която й бе довела Джим. Бе готова да се изправи пред Бог, или пред нещо също толкова добронамерено. Не можеше да повярва, че видяното в езерото е Врагът. Онова същество бе друго, свързано с това, но все пак различно. Дори и Джим да не й бе казал, че ги очаква нещо прекрасно и добро, тя сама щеше да почувства, че светлината във водата и пеещият камък предвещават не кървища и смърт, а неземна радост.

Първо си разменяха кратки реплики, страхувайки се, че бъбривостта им би могла да попречи на силата да пристъпи към следващата крачка в общуването си с тях.

— Откога съществува езерото? — попита Холи.

— Отдавна.

— Отпреди Айрънхартови?

— А-ха.

— Отпреди фермата?

— Определено.

— Вероятно от вечни времена?

— Вероятно.

— Има ли местни легенди за него?

— Какво имаш предвид?

— Истории за призраци, Лох Нес, от тоя тип.

— Не. Поне аз не съм чувал.

Замълчаха. Чакаха.

Най-сетне Холи попита:

— Каква ти е теорията?

— А?

— Днес ми каза, че имаш теория, нещо странно и фантастично, но не искаше да говориш за него, докато не го премислиш.

— О, да. Значи, това може би е нещо повече от теория. Като каза, че си видяла в съня си нещо под водата… ъ-ъ-ъ, не зная, просто започнах да мисля за среща…

— Среща?

— Дааа. Както ти каза, с нещо… чуждоземно.

— Не от този свят — допълни Холи, припомняйки си светлините и камбанения звън.

— Те са някъде там, във Вселената — с блеснали очи рече Джим. — Прекалено е голяма, за да не са някъде там. И някой ден ще дойдат. Някой ще ги срещне. И защо не аз или ти?

— Но може би вече са били под езерото, когато ти си бил на десет години.

— Може би.

— И защо ще седят там през цялото това време.

— Не зная. Сигурно са там от много по-отдавна. От стотици години. От десетки хиляди години.

— Но защо на дъното на езерото ще има космически кораб?

— Вероятно наблюдателна станция, откъдето следят развитието на човешката цивилизация — както ние имаме научни станции в Антарктида, за да изследваме природата там.

Изведнъж в очите на Холи те се превърнаха в деца, които седят под звездите в лятна нощ, и като всички деца, непрестанно умуват над неизвестното и мечтаят за екзотични приключения. На едно ниво размислите им й се виждаха абсурдни, дори смехотворни, а и не вярваше, че събитията напоследък могат да получат толкова стройно и все пак фантастично обяснение. Но с друга част от психиката си, която бе все още детска и винаги щеше да остане такава, тя отчаяно се опитваше да превърне фантазията в действителност.

Изминаха двадесет минути, без да се случи нищо ново, и Холи започна постепенно да се спуска от висините на възторга и нервното въодушевление, в които я бяха запратили светлините в езерото. Все още изпълнена с почуда, тя вече се бе отърсила от емоционалното изтръпване и си припомни какво й се бе случило точно преди да се появи лъчистото видение в езерото — онова всеобземащо, свръхестествено, почти паническо усещане, че някой я следи. Тъкмо се накани да разкаже на Джим, когато в ума й изплуваха другите странни неща, които бе открила в къщата.

— Тя е напълно обзаведена. Изобщо не си разчиствал, откакто са починали баба ти и дядо ти.

— Държа я мебелирана, за да мога да я дам под наем, докато намеря купувач.

Когато седеше в антрето и се опитваше да си даде обяснение на този любопитен факт, Холи буквално бе формулирала мисълта си със същите думи.

— Но си оставил и личните им вещи.

Той не я погледна, а извърна поглед към стената, в очакване да се появи свръхестественото присъствие.

— Ако бях намерил наемател, щях да ги изнеса.

— Оставил си ги да си седят повече от пет години?

Той сви рамене.

— И оттогава е чистено общо взето редовно, макар и не съвсем скоро.

— Човек не знае кога ще изскочи наемател.

— Малко е зловещичко, Джим.

Най-сетне извърна очи към нея.

— Как така?

— Прилича на мавзолей.

Сините му очи бяха напълно непроницаеми, но на Холи й се струваше, че го дразни, вероятно защото прозаичните разговори за наематели, чистене и недвижими имоти го откъсваха от далеч по-приятните размишления върху космическите срещи.

Той въздъхна и отвърна:

— Да, страшничко е.

— Тогава защо…

Той намали бавно пламъка на лампата. Острата бяла светлина се смекчи до бледо-лунен блясък и сенките се примъкнаха по-наблизо.

— Да ти кажа право, сили нямах да сложа ред в дядовите неща. Само осем месеца преди това, след смъртта на баба, двамата бяхме подреждали нещата й и това ми стигаше. Когато… си отиде толкова скоро след нея, ми дойде прекалено много. Дълго време те бяха единственото, което имах. После изведнъж вече ги нямаше.

Разстрои се и синевата на очите му потъмня.

Изпълнена от съчувствие, Холи се пресегна през хладилната чанта и хвана ръката му.

— Все отлагах, ли отлагах — продължи той, — и колкото повече се бавех, толкова по-трудно ми се струваше изобщо някога да се захвана. — Отново въздъхна. — Ако бях намерил купувач или наемател, това щеше да ме накара да сложа нещата в ред, колкото и да ми е неприятно. Но тази ферма ще продадеш толкова, колкото и камион пясък насред Мохавската пустиня.

Да затвори къщата след смъртта на дядо си и да не пипне нищо в продължение на четири години и четири месеца, като се изключи чистенето от време на време — това си беше чиста ексцентричност. Холи не намираше друго обяснение. Същевременно обаче, тази ексцентричност я трогна, развълнува я. Както бе почувствала още в самото начало, под яростта и под желязната маска на супергерой се криеше блага душа, и тази нежна част от природата му също й допадаше.

— Ще го направим заедно — рече тя. — Като разберем какво, по дяволите, ни се случва, накъдето и да ни отнесе вятърът оттук насетне, все ще намерим време да подредим нещата на дядо ти. Няма да е толкова трудно, ако сме двамата.

Той й се усмихна и стисна ръката й.

Холи си припомни още нещо.

— Джим, помниш ли как ти описах жената от снощния ми сън, онази, която се качваше по стълбите?

— Горе-долу.

— Каза, че не я познаваш.

— Е?

— Да, но в къщата има нейна снимка.

— Има ли?

— В дневната, снимката на петдесетгодишната двойка — предполагам, баба ти и дядо ти, Лина и Хенри, нали?

— Да, точно така.

— Жената в съня беше Лина.

Той се намръщи.

— Не е ли странно…

— Ами, може би да. Но по-странното е, че ти не я разпозна.

— Сигурно описанието ти не е било точно.

— Не чу ли за бенката…

Той присви очи, а ръката му притисна нейната още по-крепко.

— Бързо, бележниците.

— Какво? — обърка се Холи.

— Всеки момент ще се случи нещо, усещам го, и ще ни трябват бележниците, които купихме в центъра.

Пусна ръката й и Холи извади от торбичката до себе си двата жълти тефтера и черния флумастер. Той ги взе, позачуди се и заоглежда стените и сенките наоколо, сякаш очакваше по-нататъшни указания.

Камбаните запяха.

 

 

Мелодичният звън накара Джим да потръпне. Знаеше, че всеки миг ще се разкрие значението не само на последните събития, но и на случилото се през последните две и половина десетилетия. А и не само това. Нещо повече. Нещо много повече. Песента на камбаните предвещаваше още по-голямо откровение за разбирането, за трансценденталните истини и за обяснението на исконното значение на целия живот, минал и бъдещ, на корените и съдбата, на смисъла на самото съществуване. Колкото и грандиозно да звучеше това, той предусещаше, че преди да напусне мелницата, пред него ще се разкрият тайните на сътворението и че ще достигне онова състояние на просветление, което бе търсил — но не бе успял да открие — в какви ли не религии.

Когато камбанките забиха отново, Холи понечи да се изправи.

Джим помисли, че тя иска да слезе до прозореца на стълбите, за да гледа езерото.

— Не, почакай — каза той. — Този път ще се случи тук.

Тя се подвоуми, после седна.

Когато звукът заглъхна, Джим се почувства заставен да отмести хладилната чанта и да сложи единия бележник между него и Холи на пода. Не знаеше какво трябва да прави с другия и с флумастера, но след кратък размисъл ги задържа.

Когато мелодията зазвуча за трети път, във варовиковите стени запулсира ослепителна светлина. Червеното сияние сякаш се надигаше във вътрешността на самия камък и се фокусираше точно пред тях, а после изведнъж затанцува из стаята, обгръщайки ги с пулсиращи ивици светлина.

Още докато странните отблясъци препускаха наоколо, Холи изскнмтя от страх и Джим си спомни какво му бе казала за съня. Жената — независимо дали е била баба му или не — се бе изкачала по стълбите в горната стая, бе видяла кехлибареното сияние в стените, сякаш мелницата бе от оцветено стъкло, и бе видяла как от слепените с хоросан каменни блокове се ражда нещо неописуемо зло.

— Всичко е наред — опита се да я успокои. — Не е Врагът. Нещо друго е. Няма нищо опасно. Това е друга светлина.

Той само споделяше с нея успокоението, което му вдъхваше висшата сила. Молеше се на Бога да не греши, че над главите им наистина не е надвиснала никаква опасност, защото си спомняше прекалено ясно отвратителните биологични трансформации на тавана в собствената си спалня в Лагуна Нигел преди малко по-малко от дванадесет часа. Тогава светлината пулсираше в мазния родилен мехур, който се бе появил на съвсем обикновената облицована с плоскости стена, а гърчещата се тъмна форма вътре бе нещо, което никога повече не би искал да види по-отблизо.

При последните две иззвънявания светлината стана кехлибарена на цвят. Но иначе по нищо не приличаше на заплашителните отблясъци по тавана в спалнята, които тъй или иначе бяха в друг нюанс на кехлибареното — онова бе злокобното жълто на гниеща тъкан или гъста тъмна гной, а и пулсираше в такт със зловещото тройно сърцебиене, което сега не се чуваше. Но Холи все пак изглеждаше уплашена.

Искаше му се да я привлече към себе си, да обвие с ръка раменете й. Но в момента трябваше да посвети цялото си внимание на висшата сила, която се мъчеше да осъществи контакт с него.

Звънът утихна, но светлината не изчезваше. Тя трептеше, люшкаше се, ту потъмняваше, ту се разискряше. Плуваше в иначе тъмната стена на цели ята амебоподобни образувания, които непрекъснато се сливаха и се разделяха, образувайки нови форми, като в едноизмерен калейдоскоп. Непрекъснато променящите се фигури ги заливаха от всички страни — от основата на пода чак до най-високата точка на куполовидния таван.

— Чувствам се като в батискаф, потопен дълбоко, дълбоко в океана — рече Холи. А из тъмната вода наоколо се гмуркат и се стрелкат от всички страни огромни стада светещи риби. Обичаше я заради умението да облича изживяното в по-красиви думи, отколкото можеше сам да намисли — думи, които завинаги щяха да запечатат в паметта му видяното, дори и да живееше сто години.

Без съмнение призрачните отблясъци танцуваха вътре в самия камък, а не само по повърхността. Можеха да гледат вътре във вече прозирната зидария, сякаш чрез алхимична магия стената се бе превърнала в тъмен кварц. Кехлибареното лъчение осветяваше стаята по-силно от лампата, която Джим бе намалил. Треперещите му ръце, както и лицето на Холи, изглеждаха златни.

— И сега? — тихичко попита Холи.

Джим забеляза, че нещо става с жълтия бележник на пода.

— Виж.

В горната една трета на първата страница се бяха появили думи. Изглеждаха така, сякаш бяха написани с пръст, потопен в мастило:

ВЕЧЕ СЪМ ПРИ ВАС.