Дийн Кунц
Студен огън (2)

2

Холи Торн се намираше в частно основно училище в западната част на Портланд, за да интервюира една учителка, Луиз Тарвол, продала стихосбирка на известен нюйоркски издател, което не беше малък подвиг във време, когато познанията за поезия на повечето хора се свеждаха до текстовете на поп-песните и на появяващите се от дъжд на вятър римувани телевизионни реклами за храна за кучета и дезодоранти. Имаше само два-три летни курса. С децата на Луиз сега се занимаваше друга учителка, за да могат те с Холи да разговарят.

Седнаха край секвоената маса за пикник, след като Холи провери пейката, за да е сигурна, че по нея няма мръсотия, която да изцапа бялата й памучна рокля. Отляво имаше катерушки, отдясно — люлки. Денят беше приятно топъл и лекият ветрец донасяше приятния аромат на издигащите се наблизо ели.

— Вдъхнете този въздух! — Луиз пое дълбоко дъх, при което копчетата й едва не изхвръкнаха. — Човек спокойно би казал, че се намираме край пет хиляди акра парк, а? Хората не са успели да го замърсят.

Когато Том Корви — редакторът на забавната страница на „Прес“ — й възложи този материал, Холи получи екземпляр от книгата „Шепнещ кипарис и други поеми“. Искаше й се да хареса сборника. Радваше се на чуждите успехи — може би защото самата тя не бе постигнала много в собствената си журналистическа кариера и от време на време имаше нужда да й напомнят, че успехът е нещо постижимо. За съжаление стиховете представляваха безсъдържателна, неприятно сантиментална възхвала на природата и приличаха на безуспешни творения на Робърт Фрост, които след това са минали през ситото на някой редактор от Холмарк, чиято работа е да съчинява захаросани картички за рожден ден.

Въпреки това Холи не възнамеряваше да пише критична статия. През изминалите години се бе запознала с прекалено много репортери, които — дали от завист, от горчивина, или пък от заблудено чувство за нравствено превъзходство — правеха сензации от най-невероятни истории, които изопачаваха и оцветяваха, за да изкарат пълни глупаци хората, за които пишеха. Никога — освен когато не се занимаваше с крайно отвратителни престъпници и политици — не бе успявала да набере достатъчно омраза, за да пише по този начин, което бе една от причините спиралата на кариерата й да я завърти надолу през три важни вестника в три големи града до сегашната й работа в по-неугледната редакция на „Портланд Прес“. Предубедената журналистика бе често по-цветиста от уравновесените репортажи, продаваше повече вестници, коментираше се повече и беше обект на възхита. Но макар Луиз Тарвол бързо да й бе станала по-неприятна дори от лошите си стихове, Холи не можа да набере достатъчно хъс да й тегли теслата.

— Само в пустошта съм жива — далеч от звуците и образите на цивилизацията — където чувам гласовете на природата в дървото, в храста, в езерца самотни и в калта.

„Гласове в калта?“ — помисли си Холи и едва не се разсмя.

Харесваше й видът на Луиз — яка, здрава, жизнерадостна и жива. Беше на тридесет и пет, по-възрастна от Холи с две години, макар да изглеждаше поне с десет по-стара. Гънчиците покрай очите и устата й, дълбоките бръчки, когато се смееше, и приличната й на гьон загоряла кожа издаваха, че води живот на открито. Изрусялата й от слънцето коса беше опъната назад на опашка; тя беше облечена с дънки и синя карирана риза.

— В горската кал има чистота — настояваше Луиз, — с която не може да се сравни и най-изстъргания и стерилен болничен кабинет. — Отметна глава и изложи за миг лице на топлия слънчев водопад. — Чистотата на природата пречиства душата. Всред тази преродена чистота на душата се ражда божествената мараня на великата поезия.

— Божествената мараня? — попита Холи, сякаш искаше да се увери, че диктофонът й записва ясно всяка дума.

— Божествената мараня — повтори Луиз и се усмихна.

Вътрешното Аз на Луиз беше неприятно на Холи. Поетесата бе развила някаква отвъдсветска нагласа, която като спектрално отражение беше по-скоро обвивка, отколкото съдържание. Мненията и схващанията й бяха несъстоятелни, базирани по-скоро на претенции — непоклатими претенции, но все пак претенции, — отколкото на факти, а езикът, с който ги изразяваше, бе цветист, но безсъдържателен; помпозен, но кух.

Самата Холи също се считаше за защитник на околната среда и се изненада неприятно, като откри, че по някои въпроси мнението на Луиз доста се доближава до нейното собствено. Изнервящо е да откриеш съмишленик в лицето на някого, чиято тъпотия се навира в очите ти от пръв поглед — така собствените ти мнения зазвучават подозрително.

Луиз се наклони напред и скръсти ръце на секвоената маса.

— Земята е живо същество. Тя би ни проговорила, ако това изобщо си струваше — всяка скала, или растение, или езеро би отворило уста и би заговорило с нас тъй лесно, както беседваме ние с вас.

— Каква възхитителна представа — отбеляза Холи.

— Хората са просто въшки и нищо повече.

— Въшки?

— Въшки, които лазят по живата земя — мечтателно отвърна Луиз.

— Не ми е хрумвало да мисля за нещата по този начин.

— Бог е не само във всяка пеперуда — Бог е всяка пеперуда, всяка птица, всеки заек, всяко диво същество. Бих жертвала милион човеци — десет милиона, че и повече! — ако с това щях да спася дори само едно безобидно семейство невестулки, защото Бог е всички тези невестулки.

Уж трогната от красноречието на жената, сякаш не смяташе идеите й за екологичен фашизъм, Холи отвърна:

— Всяка година внасям в Дружеството за опазване на околната среда колкото мога и се мисля за природозащитник, но сега разбирам, че чувството ми за дълг далеч не може да се сравнява с вашето.

Поетесата не долови сарказма и се пресегна през масата да стисне ръката на Холи.

— Не се тревожи, миличка. Ще придобиеш това съзнание. Около теб усещам аура на огромен духовен заряд.

— Помогнете ми да проумея… Бог е пеперуди, зайци и всички живи същества, Бог е камъни, кал и вода — но Бог не е нас?

— Не. Защото ние притежаваме антиприродно качество.

— Кое е то?

— Интелектът.

Холи изумена я изгледа.

— Интелектът е антиприроден?

— Високоразвитият интелект — да. Няма го у нито едно друго същество в природата. Ето защо тя ни пренебрегва, а ние подсъзнателно я мразим и се чудим как да я съсипем. Силно развитият интелект ражда идеята за прогреса. От прогреса следват ядрените оръжия, генното инженерство, хаосът и — в крайна сметка — унищожението.

— Значи не Бог… или естествената еволюция са ни дали интелект?

— Било е непредвидена мутация. Ние сме мутанти — това е всичко. Чудовища.

— И колкото по-малко интелект притежава едно същество…

— … толкова по-естествено е то — довърши вместо нея Луиз.

Холи кимна замислено, сякаш разсъждаваше задълбочено върху странноватата идея, че един по-глупав свят би бил по-добър, но всъщност си казваше, че въпреки всичко не може да напише този материал. Луиз Тарвол й се виждаше толкова нелепа, че не би могла да даде за нея ласкав отзив, без да направи компромис със собствената си почтеност. Същевременно хич не й се искаше да изкарва в печата тази жена пълна глупачка. Проблемът на Холи се криеше не в крайния й безпощаден цинизъм, а в мекото й сърце — от всички същества на земята най-неминуемо се сблъскват с чувството за безсилие и разочарование от живота язвителните циници, чиято истинска същност е пропита с жалостивост.

Журналистката остави писалката — повече нямаше да си прави бележки. Искаше само едно — да се махне от Луиз и от детската площадка и да се завърне в нормалния свят — макар винаги да бе намирала нормалния свят за съвсем мъничко по-неоткачен от тази среща. Само че дължеше на Том Корви поне шейсет до деветдесет минути запис на интервю, достатъчно някой друг репортер да напише материала.

— Луиз — заяви тя, — имайки предвид чутото, смятам, че вие сте най-природната личност, която съм срещала.

Луиз не схвана намека. Приемайки думите като комплимент, вместо като обида, тя озари Холи с усмивка.

— Дърветата са наши сестри — каза тя, разкривайки с готовност друг аспект на философията си — явно вече бе забравила, че човешките същества са въшки, а не дървета. — Би ли отсякла крайниците на сестра си, би ли накълцала най-свирепо плътта й, за да си построиш къща с късовете от нейния труп?

— Не. — Отговорът на Холи беше съвсем искрен. — Пък и градската управа надали би дала разрешение за издигането на подобна неконвенционална постройка.

Няма страшно — Луиз не притежаваше чувство за хумор — и поради това не можеше да се обижда от духовитости.

Жената продължаваше да дърдори, а Холи се облегна на масата и с вид на погълната от думите й, бързо прекара наум целия си живот на зрял човек. Накрая стигна до извода, че е пропиляла цялото това ценно време сред идиоти, глупаци и мошеници, слушайки безмозъчните им социопатични^[1] планове и приумици, и безплодно е търсила зрънце мъдрост или неочакваност в тъпашките им, налудничави брътвежи.

Чувствайки се все по-нещастна, тя се замиеш за личния си живот. Не се бе потрудила да завърже близки приятелства в Портланд, може би защото дълбоко в себе си знаеше, че този град е просто поредната спирка в перипатетическото й пътешествие на журналист. С мъжете пък нещата се развиваха още по-трагично и от професионалните й неудачи с интервюираните и от двата пола. И макар все още да се надяваше да срещне подходящия мъж, да се омъжи, да роди деца и да се радва на пълноценен домашен уют, тя се питаше дали някога в живота й ще се появи някой приятен, нормален, интелигентен и истински интересен мъж.

Вероятно не.

А ако съвсем чудодейно един прекрасен ден на пътя й се изпречи такова лице, приятните му маниери ще се окажат, без съмнение, маска, а под маската ще се крие зловещо ухиленото лице на сериен убиец, любител на електрически триони.