Дийн Кунц
Студен огън (17)

1

В Денвър Холи смени полетите и пристигна на международното летище в Лос Анджелис в понеделник сутринта в единадесет часа. Нямаше багаж, който да я бави, взе наетата си кола от паркинга, потегли на юг към Лагуна Нигел и стигна до дома на Джим Айрънхарт в дванадесет и тридесет.

Стед като спря пред гаража му, тръгна по пътечката с тухлен перваз право към входната врата и натисна звънеца. Никой не й отвори. Позвъни отново. Сетне натисна бутона, докато на левия й палец се образува червеникав отпечатък.

Отстъпи крачка назад и огледа прозорците на първия и на втория етаж. Всички бяха със спуснати щори.

— Знам, че си там — промълви тя.

Върна се в колата, свали стъклата, седна зад волана и зачака Джим да излезе. Рано или късно ще му дотрябва нещо за ядене, прах за пране, лекар, тоалетна хартия, каквото и да било и тогава ще излезе.

За лош късмет времето не предразполагаше към продължителни засади. Последните няколко дни бяха топли, но меки. Сега августовската горещина се бе върнала като драконите от приказките, и пърлеше земята с огнения си дъх. Палмите бяха клюмнали, а цветята започваха да вехнат под палещото слънце. Под сложните напоителни системи, които поддържаха китната зеленина, пустинята дебнеше отново да завземе териториите си.

След като се опече бързо и равномерно като кифличка във фурна, Холи най-после вдигна прозорците, запали двигателя и включи климатичната инсталация. Леденото течегше бе просто божествено, но не след дълго моторът започна да прегрява — стрелката на термометъра бързо се плъзна в червената ивица на скалата.

В един и петнадесет, точно три четвърти час след като пристигна, Холи включи на задна скорост, излезе от алеята и се върна в мотел „Лагуна Хилс“. Преоблече се и си обу новите маратонки, но този път на босо. Купи си от най-близкия магазин сгъваем шезлонг, хавлия за плаж, флакон плажно мляко, хладилна чанта, торбичка лед, шест диетични соди и евтин бестселър за Травис Макгий от Джон Д. Макдоналд. Слънчеви очила вече си имаше.

В два и половина вече се бе върнала пред къщата на Айрънхарт на Бугънвила Уей. Опита отново да позвъни. Той явно отказваше да отвори.

Някак си знаеше, че е вътре. Може би тя самата си падаше малко медиум.

Занесе хладилната чанта, сгъваемия стол и другите неща на ливадата зад къщата. Сложи стола на тревата, точно до верандата. След няколко минути вече се бе настанила удобно.

В романа на Макдоналд Травис Макгий се потеше във Форд Лодърдейл, където ги бе нападнала такава гореща вълна, че дори на гларусите не им се летеше. Холи бе чела книгата и преди — сега реши да я препрочете, защото помнеше, че сюжетът се развива на фона на тропическа жега и влага. В сравнение със задушната Флорида, предадена в живия стил на Макдоналд, сухият въздух на Лагуна Нигел не изглеждаше чак толкова палещ, макар че температурата беше над тридесет градуса.

След половин час хвърли поглед към къщата и видя Джим Айрънхарт, който бе застанал на големия кухненски прозорец. Наблюдаваше я.

Тя помаха.

Той не отвърна.

Отдалечи се от прозореца, но не излезе.

Холи си отвори диетична сода, зачете се пак в романа, като се радваше на слънчевата топлина по голите си крака. Не се страхуваше, че може да изгори. Вече имаше тен. Освен това, макар да бе руса и със светла кожа, почерняваше лесно, без да изгаря, ако, разбира се, не се впускаше в маратони по слънчеви бани.

Като стана след малко да отпусне облегалката на стола, за да легне по корем, видя Джим Айрънхарт, който бе застанал на верандата, точно пред плъзгащата се врата на дневната си. Носеше смачкани панталони и тениска, не се беше и обръснал. Косата му бе мазна и изправена. Изглеждаше зле.

Беше на пет метра от нея и думите му се чуваха ясно:

— Какво си мислите, че правите?

— Слънчеви бани.

— Моля ви да си отидете.

— Трябва да говоря с вас.

— Нямаме за какво да говорим.

— Ами!

Той се върна в къщата и затвори вратата. Резето изщрака.

След като лежа по корем почти час и вместо да чете, подремна, реши, че се е пекла достатъчно. Освен това в три и половина слънцето не е толкова силно.

Премести на сенчестата веранда шезлонга, хладилната чанта и остатъка от снаряжението си. Отвори си втора диетична сода и пак зачете романа.

В четири часа вратата на дневната отново се плъзна и се отвори. Стъпките се приближиха и спряха зад нея. Джим явно я наблюдаваше. Останаха безмълвни и тя се преструваше, че продължава да чете.

Продължителното му мълчание бе малко зловещо. Холи се замисли за тъмната му страна — да речем осемте изстрела в тялото на Норман Ринк в Атланта — и полека-лека се изнерви, но си каза, че той се опитва да я изплаши.

Айрънхарт най-сетне заобиколи шезлонга и застана така, че да го вижда. Още беше размъкнат и необръснат. Имаше сенки под очите. Беше и нездраво блед.

— Какво искате от мен?

— Ще ми е необходимо време да обясня.

— Не разполагам с много време.

— Колко можете да ми отделите?

— Една минута.

Холи се поколеба, после поклати глава.

— Една минута няма да ми стигне. Просто ще изчакам тук, докато се освободите.

Той впери застрашително поглед в нея.

Тя отгърна на страницата, до която беше стигнала.

— Мога да се обадя в полицията.

— И защо не го направите?

Той се повъртя нетърпеливо и несигурно още няколко секунди, после пак влезе в къщата. Плъзна вратата. Заключи.

— Не се бави — промърмори Холи. — След час ще се наложи да използвам тоалетната ти.

Наоколо сенките започваха да се издължават.

Стомахът й започзаше да къркори. Бе закусила на летището в Дъбюк, изненадана, че апетитът й не е убит за вечни времена от зловещите сцени от катастрофата, запечатани в паметта й. Заради обсадата бе пропуснала обеда и сега умираше от глад. Животът продължава.

Петнадесет минути преди обявения от Холи краен срок за тоалетната, Айрънхарт се върна. Беше взел душ и се беше избръснал. Носеше синя риза без яка, широки памучни бели панталони и платнени бели кецове.

Холи бе поласкана от стремежа му да се появи в по-човешки вид.

— Добре, какво искате?

— Най-напред ще трябва да използвам тоалетната.

По лицето му се изписа страдалческо изражение.

— Добре, но после си казвате урока и си тръгвате.

Тя го последва през дневната, която се намираше в съседство до трапезария, а пък до нея имаше кухня. Разнородните мебели сякаш бяха купувани на разпродажба, веднага след като се е дипломирал и е започнал работа като учител. По етажерките имаше стотици книги. По стените нямаше картини, а в стаята не се виждаха нито вази, нито купи, нито статуетки или пък саксии с цветя, които да й придават топлота.

Показа й банята, точно до входното антре. Никакви тапети, просто бели стени. Нямаше и разноцветни бродирани пешкири. На поличката над мивката имаше руло хартия.

Затваряйки, вратата, тя се извърна и рече:

— Може би бихме могли да обсъдим въпроса на ранна вечеря. Умирам от глад.

Като излезе от тоалетната, надникна в хола. Беше обзаведен — използвайки думата в не по-специализирано значение от онова, в което биха я употребили в полицията — в стил, на който най-подхожда определението „втора ръка“, макар да беше по-спартански и от дневната. Къщата бе изненадващо скромна за човек, който е спечелил шест милиона от щатската лотария, но в сравнение с мебелите бе направо рокфелеровска.

Отиде в кухнята, където той я чакаше, седнал на кръглата маса.

— Мислех, че може би ще сготвите нещо — каза тя, дръпна един стол и се настани срещу него.

Думите й очевидно не му се сториха забавни.

— Какво искате?

— Ще започна с онова, което не искам. Не искам да пиша за вас, отказах се от репортерството. Вярвате или не, това е самата истина. Ако ви запреследват разни типове от медиите, само ще попречат на добрините, които вършите, и ще загинат хора, които иначе биха могли да бъдат спасени. Вече се осъзнах.

— Добре.

— Не искам и да ви изнудвам. Като съдя по разкоша, сред който живеете, надали имате и осемнадесет долара.

Не се усмихна. Просто я гледаше с тези стоманени, огненосини очи.

— Не искам нито да преча, нито да влияя на работата ви по никакъв начин. Не искам да ви се кланям като на Бог, да се омъжа за вас, да раждам децата ви или да ви лиша от смисъла на живота. И без друго само Елвис Пресли знае какъв е смисълът на живота, а той е в състояние на летаргия в тайна гробница на Марс.

Лицето му си оставаше с все същото каменно изражение. Оказа се костелив орех.

— Искам просто да задоволя любопитството си — заяви Холи — да науча как правите онова, което правите, и защо го правите.

Поколеоа се. После пое дълбоко въздух. Следваше ключовият момент:

— И искам да участвам в него.

— Какво имате предвид?

Говореше бързо, навързваше изреченията в едно, страхувайки се той да не я прекъсне, преди да е успяла да излее мислите си, без да й даде друга възможност да обясни всичко.

— Искам да работя с вас, да ви помагам, да дам своя принос към вашата мисия, или както там я наричате; искам да спасявам хора, или поне да ви помагам да ги спасявате.

— Нищо не можете да направите.

— Така си мислите.

— Само ще пречите.

— Слушайте, аз съм интелигентна…

— Е, та?

— … добре образована…

— Аз също.

— … куражлия…

— Но нямам нужда от вас.

— … опитна, старателна…

— Съжалявам.

— По дяволите! — възкликна Холи, по-скоро раздразнена, отколкото ядосана. — Вземете ме за секретарка, дори и да не ви трябва такава. Приемете ме за Петкан, за дясната си ръка — поне за приятел.

Сякаш изобщо не се трогваше от молбите й. Толкова дълго се взира в нея, че тя се почувства неловко, но не извърна очи. Усещаше, че Джим използва уникално пронизителния си поглед, за да всява страхопочитание и да упражнява контрол над другите, но тя не се поддаваше лесно на манипулации. Бе решена да не му позволи да предопределя изхода на запознанството им, преди то да е започнало.

Най-сетне рече:

— Искате да сте моята Лоис Лейн.

За миг не можа да проумее думите му. После се сети: Метрополис, Лоис и Кларк.

Холи знаеше, че се опитва да я раздразни. Да я вбеси бе друго средство за манипулация — ако се окаже прекалено податлива, ще има оправдание да отблъсне молбата й. Бе решена да запази спокойствието си и дружелюбността в разумни граници, за не затваря вратичката помежду им.

Но не можеше едновременно да седи на едно място и да се въздържа. Трябваше да поизразходва част от гнева, иначе буквално щеше да прегрее. Отмести стола назад, стана, закрачи из стаята и чак тогава му отговори:

— Не, точно това не искам да бъда. Не искам да ви бъда хроникьор — предприемчивата репортерка. Повдига ми се от журналистика. — Накратко му обясни защо. — Нито пък искам да ви се възхищавам до припадък, или да се изживявам като добронамерената бъбрива девойка, която все се забърква в някоя каша и трябва да разчита на вас да я спасите от ноктите на злия Лекс Лудър. Тук става нещо удивително и аз също искам да участвам. Опасно е, да, но все пак искам да бъда част от него, защото онова, което правите, е толкова… толкова смислено. Искам да дам своя принос както мога, да отдам живота си на нещо по-смислено от досегашните си занимания.

— Онези, които си въобразяват, че правят добрини, са толкова преизпълнени със себе си, толкова несъзнателно арогантни, че правят повече бели, отколкото да принасят полза — отбеляза той.

— Не си въобразявам подобни неща. Не се виждам така. Изобщо не ме интересува дали ще ме похвалят за щедростта или саможертвата ми. Не желая да изпитвам нравствено превъзходство. Просто искам да бъда полезна.

— Светът е пълен с ентусиасти — не се предаваше той. — Ако имах нужда от помощник — каквато не изпитвам — защо пък от всички останали, които си мислят, че искат да вършат добро, да избера точно вас?

Направо беше невъзможен. Искаше й се да го цапардоса.

Вместо това продължи да крачи насам-натам и каза:

— Вчера, докато се провирах за втори път в разбития самолет заради онова момченце, Норби, просто… ами, възхитих се от себе си. Не знаех, че в мен се крие подобно нещо. Не се чувствах смела — през цялото време бях уплашена до смърт, но го измъкнах, и никога досега не съм си се радвала толкова.

— Харесваш да гледат на теб като на герой — изтърси той.

Холи поклати глава.

Не, не е същото. Освен един от спасителите, никой друг не знаеше, че измъкнах Норби. Хареса ми начина, по който аз самата гледах на себе си след това.

— Значи сте пристрастена към риска, героизма и се „друсате“ с кураж.

Сега вече й се искаше да го фрасне два пъти. В лицето. Трааас, трааас. Толкова силно, че очите му да изхвръкнат. Така добре щеше да се почувства.

Въздържа се.

— Добре, чудесно, щом така предпочитате, друсам се с кураж.

Не се извини. Просто я фиксираше с поглед.

— Но това е по-добре, отколкото да смъркам половин кило кокаин всеки ден, не мислите ли?

Не отговори.

Холи започваше да се отчайва, но се стараеше да не го показва.

— Вчера, когато всичко свърши, и подадох Норби на спасителя, знаете ли какво почувствах? Не беше въодушевление, че съм го спасила — поне не само. Не беше и гордост или вълнение от това, че сама съм се преборила със смъртта. Изпитвах преди всичко ярост. Тя ме изненада, дори ме уплаши. Бях бясна, че едно момченце едва не си отиде, че чичо му е загинат пред очите му, че е било затрупано под ония седалки заедно с труповете, че е загубило невинността си и че никога повече няма да се радва на живота, както трябва да му се радва едно дете. Искаше ми се да халосам някого, да накарам някого да му се извини за онова, което е трябвало да преживее. Но съдбата не е мазник в евтин костюм, не можеш да я пипнеш за гърлото и да я накараш да каже, че съжалява, остава ти само да се пържиш в собствения си гняв.

Не повишаваше тон, но гласът й ставаше все по-прочувствен. Закрачи по-бързо, по-възбудено. Гневът започваше да отстъпва място на разпаленост, което щеше да направи отчаянието й още по-явно. Но не можеше да се спре.

— Просто се пържиш в гнева си. Освен ако не си Джим Айрънхарт. Вие можете да направите нещо, да промените нещата, както не ги е променял никой досега. И сега, като знам вече за вас, не мога да продължа да си живея както досега, само да свивам рамене и да отминавам, защото ми дадохте възможността да открия в себе си неподозирана сила; дадохте ми надежда, а аз дори не осъзнавах, че се нуждая от нея; открихте ми начин да удовлетворявам необходимост, която до вчера не знаех, че изпитвам — необходимостта да отвърнеш на удара, да се изплюеш в лицето на Смъртта. Дявол го взел, не можете просто да хлопнете вратата и да ме оставите да мръзна отвън!

Продължаваше да я гледа втренчено.

„Поздравления, Торн — презрително си рече тя наум. — Ти си образец на самообладание и въздържане на емоциите; потресающ пример за самоконтрол.“

А той се взираше в нея.

Бе посрещнала хладното му държане с разпаленост, бе отвърнала на мълчанието му с още по-бурни водопади от думи. Имаше една единствена възможност и я пропиля.

И в миг вместо да прелива от енергия, тя се почувства съвсем изцедена и се отпусна на стола си. Сложи лакти на масата и опря брадичка на дланите си, без съвсем да знае ще заплаче ли, или ще се разпищи. Не направи нито едното от двете. Просто въздъхна уморено.

— Искаш ли бира? — попита Джим.

— Бога ми, да.

Лъчите на залязващото слънце проникваха през леко разтворените жалузи на ъгловия кухненски прозорец и сякаш с огнена четка чертаеха по тавана хиляди медно-златисти пламтящи ивици. Холи се отпусна назад на стола, а Джим се приведе. Взираше се в наполовина изпитата бутилка бира, а тя се взираше в него.

— Както ти казах и в самолета, не съм медиум — упорстваше той. — Не мога да предричам неща, когато си поискам. Нямам видения. Някаква висша сила действа чрез мен.

— Може ли малко по-точно?

Той сви рамене.

— Бог.

— Бог ти говори?

— Не говори. Не чувам никакви гласове — нито Неговия, нито нечий друг. От време на време се чувствам принуден да бъда на определено място в определен момент…

Обясни й колкото можеше по-ясно как се бе оказал в училище „Макалбъри“ в Портланд и на другите места, където бе донесъл чудодейното спасение. Каза й и как отец Гиъри го намерил на пода на църквата, до олтара, с Христовите стигми, които бележели челото, ръцете и хълбоците му.

Историята звучеше налудничаво, като шантав мистицизъм, забъркан от еретичен католик и вдъхновен от индиански лечител в комбина с невъзмутимо ченге а ла Клинт Истуд. Холи промълви:

— Да ти кажа честно, не виждам ръката на Бога в цялата тази работа.

— Аз пък я виждам — тихо отвърна той, с което даде да се разбере, че е твърдо убеден и не се нуждае от одобрението й по въпроса.

Въпреки това тя продължи:

— Понякога се налага да си дяволски безмилостен — както към ония типове в пустинята, които отвлекли Сюзи и майка й.

— Получиха си заслуженото — безизразно произнесе той. — У някои хора има толкова много чернилка, такава развала, че и пет живота изкупление не могат да я заличат. Злото е действително, то ходи по земята. Дяволът понякога омайва. Понякога просто пуска на свобода разни социопати, на които им липсва генът за състрадание.

— Не казвам, че в някои от тези ситуации не е трябвало да бъдеш безпощаден. Доколкото разбирам, не си имал избор. Искам просто да кажа — трудничко е човек да си представи, че Бог подтиква своя пратеник да грабне оръжие.

Той отпи от бирата.

— Чела ли си Библията?

— Естествено.

— Там се казва, че Бог унищожил грешниците на Содом и Гомор с вулкани, земетресения и с огън и жупел. А веднъж потопил и целия свят, нали? Накарал Червено море да залее войниците на фараона и ги издавил до крак. Не мисля, че ще се стресне от някакво огнестрелно оръжие.

— Аз май си мислех за Бог от Новия Завет. Сигурно си чувал за него — човечен, състрадателен, милостив.

И пак забоде в нея тия ми ти очи, които я изпълваха с такъв копнеж, че коленете й омекваха, или пък така се вледеняваха, че цялата потръпваше. Преди миг бяха топли, а сега са ледени. Ако още имаше някакви съмнения, твърдият му отговор й показа, че не е решил да я допусне в живота си.

— Срещал съм хора, които са такива боклуци, че ако ги нарека „животни“, ще обидя животните. Ако вярвах, че Бог винаги е милостив с такива като тях, не бих искал да имам нищо общо с Него.

 

 

Холи стоеше до кухненската мивка, чистеше гъби и режеше домати, а Джим чупеше яйца и отделяше жълтъците от белтъците, за да направи два относително нискокалорични омлета.

— Непрекъснато някой умира, точно под носа ти. А ти все пак честичко прекосяваш цялата страна, за да спасяваш изпаднали в беда.

— Веднъж бях във Франция — отвърна той и с това потвърди подозрението й, че е пътувал заради мисиите си и извън страната. — Веднъж в Германия, два пъти в Япония, веднъж в Англия.

— И защо тази висша сила не те изпраща някъде наоколо?

— Не зная.

— Задавал ли си си някога въпроса с какво са толкова важни хората, които спасяваш? Искам да кажа — защо точно тях, а не други?

— А-ха. Питал съм се. Всяка седмица гледам новини за хора, които са били убити или са загинали при нещастен случай тук, в Южна Калифорния, и се чудя защо Той е решил да спаси момчето в Бостън, а не тях? Просто предполагам, че това момче в Бостън — дяволът е замислял да го отмъкне преди да му е дошло времето, а Бог ме използва да предотвратя това.

— И толкова много от тях са млади.

— Забелязал съм.

— Но не знаеш защо?

— Представа си нямам.

 

 

Кухнята ухаеше на пържени яйца, лук, гъби и чушки. Джим направи един голям омлет, възнамерявайки да го разреже на две, като стане готов.

Докато наблюдаваше филийките пълнозърнест хляб в тостера, Холи попита:

— Защо Бог да иска да спасиш Сюзи и майка й, там, в пустинята — а бащата не?

— Не зная.

— Бащата не беше лош човек, нали?

— Не, не изглеждаше такъв.

— И защо да не ги спасиш всичките?

— Ако Той искаше да знам, щеше да ми открие.

Увереността на Джим, че има Божието благоволение и че Той го води, както и лекотата, с която приемаше обстоятелството, че Бог иска някои хора да умират, а други не, тревожеше Холи.

От друга страна, по какъв друг начин би могъл да посрещне такова необикновено изживяване? С Бог няма смисъл да се спори.

Припомни си една стара поговорка, истинска класика, която се бе превърнала в клише в ръцете на популярната психология на масите: „Боже, дай ми смелост да променя нещата, които не мога да приема, да приема нещата, които не мога да променя, и мъдростта да различавам едното от другото.“ Клише или не, подобно отношение бе адски благоразумно.

Когато двете филийки изскочиха, тя ги извади от тостера. Сложи още две и рече:

— Ако Бог искаше да спаси Никълъс О’Конър да не се опържи, когато шахтата е гръмнала, защо, на първо място, просто не е предотвратил избухването на огъня?

— Не зная.

— Не ти ли се струва странно, че Бог трябва да използва теб, да те изпрати чак на другия край на страната и да те хвърли върху хлапето на О’Конърови само миг преди високоволтовата мрежа да избухне? Защо просто… ох, не знам… защо не е плюл върху кабела или кой знае какво, да го е понагласил с малко Божествена слюнка, преди да се повреди? Или пък вместо да те праща чак в Атланта да убиваш Норман Ринк в оня денонощен магазин, защо просто не му е бръкнал в мозъка и не му е пратил навреме някой инсулт?

Джим майсторски обърна омлета.

— Защо е направил мишките да тормозят хората, а котките — да убиват мишките? Защо е създал листни въшки, които да изяждат растенията, а пък калинките — да се хранят с листните въшки? И защо не ни е дал очи на тила — след като ни е осигурил толкова много причини, поради които се нуждаем от тях?

Тя тъкмо привършваше с намазването на първите две филийки с тънък слой масло.

— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш — неведоми са пътищата Господни.

— Точно така.

 

 

Вечеряха на кухненската маса. Освен филийките, към омлетите имаше салата от домати и ледена бира.

Моравата завеса на здрача се заотдръпва от външния свят и човек сякаш можеше да надзърне в прозорците на нощта.

— Само че ти не си просто марионетка.

— Точно това съм.

— Имаш власт да определиш изхода.

— Никаква.

— Добре де, Бог те е пратил на самолета да спасиш само Дубровек, нали?

— Точно така.

— Но ти пое нещата в свои ръце и спаси много други хора. Иначе колко щяха да загинат?

— Сто петдесет и двама.

— А колко бяха жертвите в действителност?

— Четиридесет и седем.

— Добре, значи си спасил със сто и два живота повече от онези, които Той те е пратил да избавиш.

— Сто и три, като броим и тебе — но само защото ми позволи да го направя, помогна ми да го направя.

— Да не искаш да кажеш, че Бог е мислел да спаси само Дубровек, а после е променил решението си?

— Предполагам.

— Значи не е сигурен точно какво иска?

— Не зная.

— Бог се чувства объркан понякога?

— Не зная.

— Бог е неориентиран?

— Холи, наистина нямам представа.

— Страхотен омлет.

— Благодаря.

— Не мога да проумея защо изобщо Бог ще си променя решението. В крайна сметка Той е непогрешим, нали така. Значи не може първия път да е сбъркал.

— Подобни въпроси не ме безпокоят. За тези неща просто не мисля.

— Очевидно.

Очите му блеснаха гневно и Холи усети, че се смразява от ледения му поглед. После той се съсредоточи над чинията си и отказваше да реагира на следващите забележки на Холи.

Осъзна, че е на път да спечели доверието му толкова, колкото и когато я покани с нежелание да влезе. Продължаваше да я преценява, и то по пунктове, по които вероятно губеше. Трябваше й нокаутиращо кроше, и тя смяташе, че знае кое е то, но не искаше да го използва, докато не дойде моментът.

Като свърши да се храни, Джим вдигна поглед от празната си чиния и каза:

— Е, изслушах те, нахраних те, а сега искам да си вървиш.

— Не, не искаш.

Той премига.

— Госпожице Торн…

— Преди ме наричаше Холи.

— Госпожице Торн, моля ви, не ме карайте да ви изхвърлям навън.

— Не искаш да си тръгна — отвърна тя, стараейки се да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше. — Винаги при тези спасителни операции си казвал само първото си име. Никой не е могъл да научи нищо за теб. Освен мен. Каза ми, че живееш в Южна Калифорния. Каза ми и че фамилията ти е Айрънхарт.

— Никога не съм твърдял, че си некадърен репортер. Бива те в ровичкането…

— Не съм ровичкала. Ти сам ми каза. Ако не искаше да го узная, дори мечка гризли с диплома за инженерно образование и френски ключ не би могла да го изкопчи от теб. Искам още една бира.

— Помолих те да си вървиш.

— Не ставай. Знам къде са бирите.

Изправи се, отиде до хладилника и извади поредната бутилка. Съвсем го бе ударила през просото, поне по своите стандарти, но третата бира й даваше оправдание, макар и доста пресилено, да остане и да продължи да спори с него. Снощи бе обърнала три бири в заведението в мотела в Дъбюк. Но тогава кръвта й беше пренаситена с адреналин и тя се чувстваше по-нащрек и по-гъвкава от сиамска котка, натъпкана със стимуланти, тъй че алкохолът преставаше да й действа в мига, в който го погълнеше. И въпреки това се тръшна в леглото като дърводелец, който е обърнал десетина уискита. Ако се напие с Айрънхарт, без съмнение ще се събуди в колата си и повече изобщо няма да може да се добере до къщата.

— Искаше да те намеря — заяви тя и седна.

Той преливаше от топлина като мъртъв пингвин, замръзнал на айсберг.

— Исках, значи?

— Сто процента. Затова ми каза фамилията си и къде мога да те открия.

Не отговори.

— А помниш ли последните си думи на летището в Портланд?

— Не.

— Това бе най-прекрасната покана, която съм получавала от някого.

Той изчака.

Хали го накара да почака повечко и отпи бира направо от бутилката.

— Точно преди да затвориш вратата на колата и да влезеш в терминала, каза: „Вие също, госпожице Торн.“

— На мен не ми звучи много като покана.

— Беше адски романтично.

— „Вие също, госпожице Торн“. А ти какво ми беше казала точно преди това: „Вие сте задник, господин Айрънхарт“?

— Хо-хо-хо. Опитвай се да го развалиш, хайде, давай, ама не можеш. Казах ти, че скромността ти е очарователна, а ти отвърна „Вие също, госпожице Торн.“ Като си го припомня, сърцето ми пак прави туп-туп-туп-туп. О, много добре знаеше какво правиш, чаровник такъв. Каза ми името си, каза ми къде живееш, омайва ме сума време с тия очи, тия твои проклети очи, преструваше се на загадъчен, а после ме прасна под лъжичката с „Вие също, госпожице Торн“ и се изниза като мокра връв.

— Май не трябва да пиеш повече.

— Така ли? Е, аз пък си мисля, че ще седя тук цяла нощ и ще се наливам с бира.

Той въздъхна.

— В такъв случай по-добре и аз да си взема една.

Извади бутилка от хладилника и седна.

Холи реши, че е постигнала напредък. Или пък той се готвеше да й погоди номер. Може би създаването на уют на чаша бира е друга хитрина. Безсъмнено беше дяволски умен.

— Искаше да те открия — повтори тя.

Мълчеше.

— Искаше да те намеря, защото ти се сторих по-различна и понеже оттук до Хардрок, Мисури, няма по-самотен и по-тъжен човек от тебе.

Никакъв отговор. Биваше го по мълчането. Нямаше по-добър на света от него по мълчане в най-подходящия момент.

— Ако продължаваш в същия дух, ще те цапардосам.

Мълчи.

Каквато и увереност да бе придобила от бирата, сега изведнъж започна да се стопява. Чувстваше, че пак губи. Няколко рунда поред със сигурност печелеше точки, но сега той й го връщаше с мълчанието си.

— Защо в главата ми се въртят все термини от бокса? — попита го тя. — Мразя бокс.

Той глътна от бирата си и кимна към нейното шише, от което тя бе изпила само една трета.

— Наистина ли държиш да го допиеш?

— Да, Бога ми. — Вече усещаше как бирата започва да я хваща, и то май сериозно, но все още беше достатъчно трезва, за да усети, че вече е настъпил мигът за финалния удар.

— Ако не ми разкажеш за онова място, ще седя тук и ще пия, докато се превърна в дебела, дърта пияница. Ще умра в къщата ти на осемдесет и две с черен дроб, голям като Върмонт.

— Място? — Направо се шашна. — Какво място?

Ето. Реши да нанесе удара с едва доловим, но ясен шепот:

— Вятърната мелница.

Не се тръшна на тепиха, а и около главата му не закръжиха звездички като по анимационните филмчета, но Холи разбра, че е потресен.

— Била си във вятърната мелница?

— Не. Искаш да кажеш, че такова място съществува?

— Ако и това не знаеш, откъде знаеш за нея?

— Сънища. Сънища за вятърна мелница. Последните три нощи поред.

Джим пребледня. Голямата лампа не беше включена. Седяха на тъмно, осветявани само от по-малките лампи в кухненския бокс, както и от лампиона в съседната дневна стая, но Холи видя как Джим пребледнява, въпреки слънчевия загар. Лицето му плуваше в сенките като крило на огромен снежнобял молец с формата на човешко лице.

Това, че сънят бе изключително ярък и необикновен — както и фактът, че кошмарът бе продължил и след като вече се бе събудила в мотелската си стая — бе накарало Холи да вярва, че някак си е свързан с Джим Айрънхарт. Две срещи с паранормалното толкова скоро една след друга не може да нямат връзка помежду си. Изумлението му потвърди подозренията й.

— Стени от варовик — промълви тя. — Дървен под. Тежка дървена врата, обкована с желязо, която води към каменни стълби. Жълта свещ в син свещник.

— Сънувам мелницата от години — тихо отвърна той. — Веднъж-два пъти месечно. Но никога по-често. До последните три вечери. Но как е възможно да сънуваме едно и също?

— Къде е истинската мелница?

— Във фермата на дядо ми. Намира се северно от Санта Барбара. В долината Санта Инес.

— И там ти се е случило нещо ужасно, или?

Той поклати глава.

— Не. Съвсем не. Обичах това място. Беше… убежище за мен.

— Тогава защо пребледня, като го споменах?

— Пребледнях ли?

— Представи си котка албинос, която преследва мишка, а попада на доберман, изскочил иззад ъгъла. Толкова беше пребледнял.

— Ами, в сънищата за мелницата винаги има нещо страшно…

— На мен ли го казваш! Но ако е нещо хубаво в твоя живот — убежище, както казваш — защо се появява в кошмарите?

— Не зная.

— Старата песен на нов глас.

— Наистина не зная — упорстваше той. — А ти тогава защо го сънува, като не си била там никога?

Тя отпи от бирата, от което съзнанието й не се проясни.

— Може би защото ти проектираш своя сън върху мен. Като начин да осъществиш някаква връзка между нас и да ме привлечеш към себе си.

— Защо пък да те привличам към себе си?

— Много благодаря.

— Както и да е, казах ти и преди, не съм медиум и не притежавам подобни способности. Просто съм оръдие.

— Значи това е работа на твоята висша сила. Праща ми същия сън, защото иска да ни свърже.

Той прокара длан по лицето си.

— Точно сега това ми идва малко множко. Направо съм съсипан от умора.

— Аз също. Но е едва девет и половина, а тепърва имаме да говорим за толкова много неща.

— Снощи съм спал само един час.

Наистина изглеждаше капнал. Душът и бръсненето му бяха придали вил за пред хора, но тъмните като синини кръгове под очите му ставаха все по-наситени, а и откакто чу, че й се присънва вятърната мелница, лицето му бе смъртно бледо.

— Можем да продължим разговора утре сутринта.

— Не става — смръщи се тя. — Като се върна утре сутринта, няма да ме пуснеш да вляза.

— Ще те пусна.

— Лъжеш.

— Ако този сън се присънва и на теб, значи си част от всичко това, независимо дали ми харесва или не.

Тонът му отново бе преминал от хладен към студен, а и беше ясно, че „независимо дали ми харесва или не“ означава всъщност „макар че това изобщо не ми харесва“.

Беше самотник, а и явно винаги е бил такъв. Вайола Морено, която бе много привързана към него, твърдеше, че учениците и колегите му го обичали. Но освен това й бе говорила за някаква исконна тъга в душата му, която го отделяла от хората, и откакто напуснал учителстването, почти не бе виждал нито нея, нито другите си приятели, свързани с предишния му живот. Макар да бе заинтригуван от новината, че на тях с Холи им се присънва едно и също място, макар да я бе нарекъл „очарователна“ и макар да го привличаше до известна степен, намесата й в личния му живот очевидно му бе неприятна.

— Абсурд. Като дойда утре сутринта, няма да си тук, няма да знам къде си и може и въобще да не се върнеш.

Нямаше сили да й противоречи.

— Тогава остани да спиш тук.

— Имаш ли свободна стая?

— Да. Но нямам свободно легло. Можеш да спиш на дивана в дневната, предполагам, но не е удобен.

Тя си взе изпитата наполовина бутилка и отиде в другата стая да изпробва поизтърбушения диван.

— Върши работа.

— Както искаш.

Изглежда му беше все едно, но тя почувства, че само се преструва.

— Ще ми дадеш ли пижама?

— Божичко.

— Съжалявам, но не съм си взела.

— Моята ще ти е много голяма.

— Тъкмо ще ми е по-удобно. Освен това бих искала да взема душ. Цял следобед се пекох и цялата лепна от плажно мляко.

С изкуствената усмивка на човек, който отваря вратата и вижда на прага най-омразните си роднини, които идват без предупреждение. Джим я заведе на горния етаж, показа й банята за гости, връчи й пижама и кърпи и й каза:

— Гледай да не вдигаш шум. След пет минути вече ще бъда заспал.

 

 

Докато се наслаждаваше на горещата вода, Холи се радваше, че душът не разсея биреното замайване. Макар снощи да бе спала по-лобре от Айрънхарт, съдейки по дулите му, последните няколко дни и една нощ не бе спала и осем часа и с нетърпение очакваше алкохолът да й помогне да потъне в дълбок сън.

Същевременно малко се притесняваше, че мисълта й не се прояснява. Трябва да може да съобразява бързо. Все пак се намира в дома на безсъмнено странен човек, който бе за нея като непроницаем шифър. Почти не знаеше какво се крие в сърцето му, което изпомпва повече сенки и тайни, отколкото кръв. При цялото си хладно държание към нея, изглеждаше свестен, добронамерен човек и на Холи й бе трудно да повярва, че може да представлява заплаха за нея. От друга страна, вестникарските истории за свирепи масови убийци — които след като са заклали най-брутално приятелите, семействата и колегите си, биват описани от изумените съседи като „безкрайно мили хора“ — не са необичайно яаление. Поне доколкото й бе известно, въпреки твърденията, че е Божи пратеник, денем Джим Айрънхарт героично рискува своя живот, за да спасява живота на непознати — а нощем може би тормози котенца и примира от налудничаво удоволствие.

Въпреки това обаче, като се избърса с пухкавата, ухаеща на чисто хавлия. Холи надигна бутилката и пи продължително. Реши, че цяла нощ здрав сън без кошмари си струва риска да бъде заклана, докато спи.

Облече пижамата му и запретна крачолите и ръкавите.

Взе бутилката, в която още имаше глътка-две, отвори тихичко вратата на банята и пристъпи в коридора на втория етаж. Къщата беше тайнствено тиха.

На път към стълбището мина покрай отворената врата на спалнята на домакина и хвърли един поглед вътре. На стената от двете страни на леглото бяха закачени медни нощни лампи с подвижно рамо и едната хвърляше тясна ивица светлина върху смачканите чаршафи. Джим лежеше в своята половина на леглото, скръстил ръце върху двете възглавници под главата си, и като че ли беше буден.

Тя се почуди, после пристъпи през отворената врата.

— Благодаря — каза тихо, да не би да е заспал. — Чувствам се много по-добре.

— Радвам се за теб.

Холи влезе в стаята и се приближи достатъчно, за да вижда синия блясък на очите му на светлината на лампата. Гърдите и ръцете му бяха слаби, но с добре оформени мускули.

— Мислех, че вече спиш.

— Много искам и трябваше вече да съм заспал, но не мога да спра да мисля.

Холи сведе поглед към него и рече:

— Вайола Морено каза, че дълбоко в тебе се таи някаква тъга.

— Не си си губила времето, а?

Тя отпи малко от бирата. Остана една глътка. Седна на ръба на леглото.

— Фермата с вятърната мелница още ли принадлежи на баба ти и дядо ти?

— Те починаха.

— Съжалявам.

— Баба почина преди пет години, а дядо — осем месеца по-късио — сякаш наистина не искаше да живее без нея. Бяха си поживели добре, пълноценно. Но ми е мъчно за тях.

— Имаш ли роднини?

— Двама братовчеди в Акрон.

— Поддържате ли връзки?

— Не съм ги виждал от двадесет години.

Тя допи бирата. После остави празната бутилка на нощното шкафче.

Няколко минути мълчаха и двамата. Тишината не тежеше. Всъщност дори бе приятна.

Тя стана и заобиколи леглото. Отметна завивките, изтегна се до него и сложи глава на другите две възглавници.

Очевидно той не се изненада. Нито пък тя.

След малко се държаха за ръка, лежаха един до друг и гледаха тавана.

— Сигурно ти е било много тежко да загубиш родителите си на десет години.

— Ужасно беше.

— Какво се случи с тях?

Той се поколеба.

— Катастрофа.

— И ти отиде да живееш при баба си и дядо си?

А-ха. Първата година беше най-тежко. Бях… зле. Прекарвах много време в мелницата. Беше скришното ми място, там отивах да играя… да търся усамотение.

— Иска ми се да сме отраснали заедно.

— Защо?

Замисли се за Норби, момченцето, което бе измъкнала от саркофага под седалките в джъмбоджета.

— Защото тогава щях да те познавам такъв, какъвто си бил преди смъртта на родителите си, преди да се промениш.

Още известно време премина в мълчание.

Като заговори, гласът му бе толкова тих, че разтуптяното й сърце едва не го заглушаваше:

— И Вайола крие своя мъка. Прилича на най-щастливата жена на света, но е загубила съпруга си във Виетнамската война и досега не може да го прежали. Отец Гиъри пък, свещеникът, за когото ти разправях, е на вид благочестив пастор като по старите сантиментални филми от тридесетте и четиридесетте, но като се запознах с него, бе отегчен и неуверен в призванието си. А ти… ъ-ъ, ти си хубава, забавна, имаш излъчването на деен човек, но и през ум не ми е минавало, че можеш да си толкова безжалостна. Даваш вид на жена, чийто живот върви леко, която се интересува от света наоколо и от работата си, но никога не би тръгнала срещу течението, а се носи по него, без да си дава зор. Само че като докопаш нещо, захапваш и не пускащ като булдог.

Взряна в плетеницата от сенки и светлина по тавана, стиснала силната му ръка, Холи обмисля въпроса известно време, а после каза:

— Докъде се опитваш да стигнеш?

— Хората винаги са по-сложни, отколкото ти се струва.

— Това просто наблюдение ли е… или предупреждение?

Въпросът й като че ли го изненада.

— Предупреждение?

— Може би ме предупреждаваш, че не си онова, което изглеждаш на пръв поглед.

Последва дълга пауза и после Джим отговори:

— Може би.

Тя също замълча, преди да отговори. Сетне каза:

— Предполагам, че не ми пука.

Обърна се към нея. Тя се приближи, изпълнена със свенливост, каквато не бе изпитвала от много години. Първата му целувка беше нежна и по-опияняваща от три бутилки, дори от три каси бира.

Холи осъзна, че се е самозаблуждавала. Бирата й трябваше не да успокои нервите си и не да си осигури спокоен сън, а за да има смелост да го прелъсти — или да бъде прелъстена. Бе почувствала, че е безкрайно самотен и му го бе казала. Сега разбираше, че тя е била още по-самотна и само една мъничка частица от унинието на духа й се дължи на разочарованието от журналистиката — по-голямата част бе просто последствие от самотата през повечето време от съзнателния й живот.

Двете долнища и горнището сякаш се стопиха между тях, както се изпаряват понякога дрехите в еротичните сънища. Галейки тялото му все по-възбудено, тя се дивеше как чрез докосването може да усети дори най-незабележими подробности на формата и тъканта и как то поражда такива изтънчени копнежи.

Мислите й плуваха в смешно романтични представи какво ли би било да се люби с него; в мечтателни момичешки фантазии за безподобна страст, за сладка нежност и истинска гореща сексуалност в идеално съотношение; как всеки мускул в телата им се свива и разпуска във върховна хармония, как в миг властен тласък се превръща в свидетелство за взаимно отдаване, за сливане на двама, и как външният мир на разума потъва във вътрешния сват на усещането; нито една погрешна дума или ненавременна въздишка; телата се движат и се вплитат в същия тайнствен ритъм, с който великите невидими сили на вселенските приливи и отливи прииждат и се оттеглят, извисяват акта над простата биология и го превръщат в мистично изживяване. Очакванията й, разбира се, се оказаха смехотворни. Действителността бе много по-нежна, по-пламенна и по-хубава от фантазиите й.

 

 

Заспаха като къпани, стомахът й опрян в гърба му, слабините й прилепени към топлото му тяло. Часове по-късно, в онези дълбини на нощта, които обикновено — но вече не — са най-самотни, и двамата се събудиха от тихата тревога на отново пламналото желание. Той се извърна към нея, тя го прие и този път телата им се движеха още по-напрегнато, сякаш първият път съвсем не бе утолил жаждата им, а я бе засилил, както една доза хероин само усилва у пристрастения желанието за следващата доза.

Отначало, като вдигна поглед към красивите очи на Джим, на Холи й се струваше, че наднича в чистия пламък на душата му. После, като я подхвана отстрани и почти я повдигна от матрака, за да проникне дълбоко в нея, драскотините под гърдите й залютяха и тя си спомни ноктите на ужасяващото същество, което магически изскочи от съня. За миг болката в плитките рани пламна, силата на усещането се измести и се съсредоточи върху тях и на Холи й се стори, че се оглежда в студен, син огън, който гори без топлина. Но това бе просто реакция, породена от смъдящите белези и болезнения спомен за кошмара. Когато ръцете му се плъзнаха под нея, повдигнаха я и тя го посрещна с цялото си тяло, той отново бе сякаш изтъкан от жар, без капчица студ. В единението им се раждаше топлина, достатъчна да обжари мимолетния образ на обгърнатата в лед душа.

 

 

Скрежнобелият блясък на невидима луна очертава въгленовочерните облаци, които препускат по нощното небе.

Този път Холи е отвън и стои насред чакълеста пътека, която се вие между езеро и царевичак и води към вратата в подножието на старата вятърна мелница. Каменната постройка се извисява застрашително над нея и макар лесно да се разпознава, че е мелница, все пак е странно, сякаш неземно място.

Огромните криле, целите нащърбени, с изпочупени или липсващи лопатки, се очертават на фона на заплашително надвисналото небе като килнат на една страна кръст. Поривите на вятъра къдрят мастиленочерните води на езерото с лунносребърни вълни и шумят в царевиците наблизо, но крилете не помръдват. Очевидно мелницата е запусната от години, машинарията най-вероятно съвсем е ръждясала и не може да ги задвижи.

В тесните прозорци на горния етаж мъждука призрачна мътножълта светлинка. През стъклата се виждат странни сенки, които плуват между варовиковите стени на горната стая.

Холи не иска да се доближава до постройката, никое място досега не й е вдъхвало повече страх, но не може да се спре. Нещо я влече напред, сякаш е омагьосан трол на могъщ зъл вълшебник.

В лунното отражение на мелницата в езерцето отдясно има нещо странно и Холи се обръща да го разгледа. Светлите и тъмните петна са обърнати точно наопаки. Мелницата не хвърля тъмна геометрична сянка върху лунната дантела; вместо това отражението й светлее сред водата, тя грее така, сякаш е най-светлото петно в нощта, а всъщност каменните й зидове се издигат като страховита абаносова кула. На мястото на високите прозорци на истинската постройка, в които танцува бледа светлинка, в невъзможното отражение тъмнеят черни правоъгълници, прилични на празни очни кухини в оголен череп.

Скръц… скръц… скръц…

Тя вдига поглед.

Огромните криле потръпват от вятъра и се завъртат. Задвижват ръждясалите зъбчати колела, които движат оста на мелницата, а те пък на свой ред подкарват воденичните камъни в основата.

Холи не иска нищо друго, освен да се събуди, или поне да избяга назад по чакълестата пътека, по която е дошла, но нещо я влече неустоимо напред. Гигантските криле се завъртат по посока на часовниковата стрелка, набират скорост и с постепенното събуждане на зъбците скърцат все по-слабо. Струва й се, че са като пръстите на чудовищна ръка, а назъбеният край на всяка откъртена лопатка е огромен нокът.

Стига до вратата.

Не иска да влиза. Знае, че вътре се крие пъкъл, страшен като преизподнята на мъчението, описвана във всяка Божа проповед за ужасите на чистилището, разтърсвала някога стария Сейлъм. Ако влезе през тази врата, няма да излезе жива.

Крилете сякаш замахват към нея, минават само на метър над главата й, а нащърбените дъски като че се опитват да я докопат: Вууу, вууу, вууу, вууу.

Обзета от транс, по-властен дори от ужаса, отваря вратата. Прекрачва прага. И както предметите зловещо оживяват насън, вратата се изтръгва от ръката й и се хлопва зад гърба й.

Напред се простира тъмното долно помещение с износените воденични камъни, които се трият един в друг.

Отляво в здрача едвам се виждат стълби, които водят нагоре. Оттам долитат ехтящи писъци и зловещ вой, като нощния концерт на дивите животни в джунглата, само че нито един от тези звуци не наподобява гласа на пантера, маймуна, птица или хиена. В странната смесица се долавят електронни звуци и нещо подобно на острото жужене на насекоми, сякаш увеличено от стерео усилвател. На заден план в какофонията звучи монотонен, пулсиращ бас-рефрен, чиято мелодия се състои от три тона, отеква в каменните стени на стълбището, а докато Холи се изкачи до средата — вече и в костите й.

Подминава тесен прозорец отляво. Светкавици раздират купола на нощта една след друга и тъмното езеро в подножието на мелницата става прозрачно като магическо огледало в лунапарк. Светкавиците разкриват дълбините му, сякаш идват изпод водата и Холи вижда на дъното нещо безкрайно странно, което не помръдва. Присвива очи, опитвайки се да го огледа по-хубаво, но в този миг мълнията угасва. Но дори само от беглия поглед, който му хвърли, потръпва.

Тя чака, надявайки се на друга светкавица, но нощта остава непрозирна като катран и изведнъж в стъклата плисва черен дъжд. И понеже вече е на средата на стълбището към втория етаж, мътнооранжевите и жълтите отблясъци трептят около нея по-силно, отколкото на първото стъпало. Върху стъклото, зад което вече цари пълен мрак, пада достатъчно светлина и то става като тъмно огледало, което й поднася собственото й отражение.

Но лицето й в този сън не е нейното собствено. То принадлежи на двадесет години по-възрастна жена, на която Холи изобщо не прилича.

Никога досега не се бе сънувала в чуждо тяло. Но вече разбира защо докато бе навън, не можа да се извърне от мелницата, защо не можа да спре и да не се качи по стълбите към горната стая, макар че с част от съзнанието си знаеше, че сънува. Липсата на власт над себе си не е обикновената безпомощност, която превръща сънищата в кошмари, а следствие от това, че се намира в тялото на непознат.

Жената се извръща от прозореца и продължава да се изкачва към неземните писъци, крясъци и вой, които отекват до нея, обвити в треперлива светлина. Каменните стени наоколо пулсират в тритактовия басов ритъм, сякаш мелницата е жива и има грамадно сърце с три камери.

„Спри, върни се, ще умреш там горе“ — крещи Холи, но жената не я чува. В съня си Холи е само наблюдател, не участва в него активно, не може да промени случващото се.

Стъпка по стъпка. Все по-нагоре.

Обкованата в желязо врата е отворена. Тя прекрачва прага. Влиза в стаята с висок таван.

Най-напред вижда момченцето. То стои насред стаята, уплашено до смърт. Малките му ръце, свити в юмручета, са отпуснати край тялото. Пред краката му в син свещник стои дебела колкото бутилка декоративна свещ. Край свещника лежи книга с дебели корици и на шарената обложка тя вижда думата „мелница“.

Момченцето се обръща да я погледне, а красивите му сини очи са потъмнели от страх, и то казва:

— Страх ме е, помогнете ми, стените, стените!

Тя разбира, че странната светлина, която залива стаята, не идва само от дебелата свещ. Стените лъщят, обляни в друга светлина, сякаш не са изградени от здрав варовик, а от полупрозрачен кварц, който магически излъчва кехлибарена светлина. Веднага вижда, че вътре в камъка има нещо живо, нещо светещо, което може да се движи през плътния камък като плувец във вода.

Стената се издува и пулсира.

— Идва — казва момченцето, очевидно изпълнено със страх, но и като че ли от извратено удоволствие — и никой не може да го спре!

Изведнъж нещото изскача от стената. Издълбаните отвътре каменни блокове изведнъж се пропукват точно на извивката като гъбестата мембрана на яйце на насекомо. И там, където трябва да има каменен блок, от вонящата тор изплува…

— Не!

Задавена от писъка, Холи се събуди.

Седна в леглото, нещо я докосна, но тя се дръпна рязко. Стаята беше заляна от утринната светлина и тя видя, че това е Джим.

Сън. Само сън, нищо повече.

Само че точно както преди две вечери в мотела в Лагуна Хилс, съществото от съня се опитваше да си проправи път в истинския свят. Този път не идваше през стената. Таванът. Точно над леглото. Белите облицовъчни плоскости не бяха вече нито бели, нито плоскости, а целите покрити с кафяви и кехлибарени петна, полупрозрачни и светещи като каменните стени в съня, изпускаха отвратителна слуз и се издуваха — някакво същество от света на мрака се опитваше да се роди в спалнята.

Оглушителният троен ритъм на сърцето му — лъб-дъб-ДЬБ, лъб-дъб-ДЪБ разтърсваше цялата къща.

Джим се изтърколи от леглото и скочи на крака. През нощта отново бе нахлузил долнището на пижамата си, а Холи бе намъкнала широкото горнище, което висеше една педя над коленете й. Изпълзя през леглото до него. Втренчиха нагоре ужасени погледи в пулсиращия родилен мехур, в който се бе превърнал таванът, и в гърчещата се мътна форма, която се опитваше с все сили да разкъса обвиващата я мембрана.

Но най-страшното беше, че този призрак се явяваше през деня. Жалузите не бяха плътно затворени и наклонените сутрешни лъчи опасваха стаята в слънчеви ивици. Когато някое Отвъдно същество дойде в мъртвите часове на нощта, човек сякаш го очаква. Но се надява слънчевата светлина да прогони всички чудовища.

Джим сложи ръка на гърба на Холи и я побутна към отворената врата на антрето.

— Върви, излизай вън!

Тя измина едва две крачки и вратата се хлопна от само себе си. И като че в къщата се бе вмъкнал невероятно силен полтъргайст, от близката стена хвръкна висок, стар и много използван, като всичко останало в този дом, махагонов скрин, който едва не я отнесе. Той прелетя стаята и се трясна във вратата. Последваха го тоалетка и стол, които барикадираха единствения изход.

Прозорците на отсрещната стена оставаха единственият път за бягство, но трябваше да пълзят по пода, за да се промъкнат под издуващата се все повече и повече централна част на тавана. Вече примирена с алогичното претворяване на кошмара в действителност, в този миг Холи ненавиждаше мисълта да пропълзи под мазния, отвратително пулсиращ търбух, от ужас да не би той да се пукне, докато тя минава отдолу и съществото отвътре да я сграбчи.

Джим я дръпна със себе си в банята до стаята. После затвори вратата с ритник.

Холи се заоглежда с изпитателен поглед. Единственият прозорец бе много високо и беше прекалено малък, за да се измъкнат през него.

Стените на банята бяха незасегнати от органичното преобразяване, завладяло спалнята, но и те се тресяха от тройния басов тътен на нечовешкото сърце.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Джим.

— Врагът — веднага отвърна Холи, изненадана, че той не знае. — Врагът, от съня.

В ъгъла над стената към спалнята белият таван над главите им изведнъж започна да се оцветява, сякаш в миг напоен от червена кръв или кафява жлъчка. Полуполираната повърхност на облицовката се беше преобразила в жива тъкан и започваше да пулсира със същия оглушителен ритъм.

Джим я дръпна в ъгъла и Холи се сгуши безпомощно в него. В натежалия търбух на свеждащия се таван сякаш бъкаха милиони ларви.

Тътенът на пулсиращото сърце се усили и вече бумтеше.

Холи чу мокър, разкъсващ звук. Не, това не може да се случва наистина, но все пак се случваше, а този звук го правеше още по-истинско от онова, което виждаше със собствените си очи, защото бе толкова противен звук, и толкова ужасяващо близко, че бе прекалено истински, за да е халюцинация или сън.

Вратата зейна с трясък, а таванът над тях пропадна и ги засипа с отломки.

Но експлозията изтощи силите на кошмара, отказващ да изчезне със събуждането и най-сетне действителността се възцари напълно. През отворената врата не се втурна никакво чудовище — виждаше се само окъпаната в слънце спалня. И макар че когато се пръсна над главите им, таванът изглеждаше съвсем жив, не бе останала и следа от трансформацията — той пак си беше просто таван. Дъждът от боклуци се състоеше от парчета облицовъчни плоскости, люспи и прах от лепилото, с което бяха залепени, дървени трески и парчета пухкава стъклена вата — но нищо живо.

Самата дупка бе достатъчна да изуми Холи. Преди две нощи в мотела, макар стената да се бе издула и да бе тръпнала като жива, после пак бе възвърнала първоначалния си вид без нито една пукнатина. От нахлуването на съществото от съня не бе останала никаква следа, освен драскотините под гърдите й, за които един психолог би казал, че си е причинила сама. Когато прахолякът се уталожи, всичко можеше да мине за халюцинация с необикновено ярки подробности.

Но бъркотията, сред която се намираха, изобщо не беше халюцинация. Завесата от бял прах във въздуха беше съвсем истинска.

В състояние на шок Джим я хвана за ръката и я изведе от банята. Таванът на спалнята не беше пропаднал. Стоеше си на мястото също като снощи, бял и гладък. Но мебелите бяха натрупани пред вратата, сякаш отнесени от наводнение.

Лудостта обожаваше тъмното, но светлината е царството на разума. Ако светът на пробуждането не е свято място, в което човек да избяга от кошмарите, ако дневната светлина не предлага спасение от не-разума, значи никой никога и никъде няма къде да се скрие.