Дийн Кунц
Студен огън (13)

3

В събота сутрин Холи закуси в кафенето на мотела. Повечето от останалите клиенти очевидно бяха тук на почивка — семейства, облечени почти униформено с бели памучни панталонки и разноцветни ризи. Децата носеха шапки и тениски, рекламиращи Крайморския Дисниленд. Докато закусваха, родителите надзъртаха в карти и листовки, планирайки маршрути до туристическите атракции, които Калифорния предлагаше в такова изобилие.

Докато хапваше палачинките със сладко от боровинки, Холи препрочиташе съставения вчера списък на хората, които навременната намеса на Джим Айрънхарт бе отървала от смърт:

15 май

Сам (25) и Емили (5) Нюсъм — Атланта, щата Джорджия (убийство)

7 юни

Луис Андрети (28) — Кърона, щата Калифорния (ухапване от змии)

21 юни

Тадеус Джонсън (12) — Ню Йорк, щата Ню Йорк (убийство)

30 юни

Рейчъл Стайнберг (23) — Сан Франциско, щата Калифорния (убийство)

5 юли

Кармен Дайъз (30) — Маями, щата Флорида (пожар)

14 юли

Аманда Кътър (30) — Хюстън, щата Тексас (убийство)

20 юли

Стивън Еймс (57) — Бърмингам, щата Алабама (убийство)

1 август

Лора Ленаскиан (28) — Сиатъл, щата Вашингтон (удавяне)

8 август

Дути Бъркет (11) — Пеория, щата Илинойс (удавяне)

12 август

Били Дженкинс (8) — Портланд, щата Орегон (пътно-транспортно произшествие)

20 август

Лайза (30) и Сюзи (10) Джаволски — Мохавската пустиня (убийство)

23 август

Никълъс О’Конър (6) — Бостън, щата Масачузетс (експлозия)

Някои факти се повтаряха. От четиринадесет спасени лица шест бяха деца. Седем други бяха на възраст между двадесет и три и тридесет години. Само един бе по-възрастен — Стивън Еймс, който бе на петдесет и седем години. Айрънхарт обичаше младите хора. А освен това се виждаше, че дейността му зачестява с времето — един случай през май, два през юни, три през юли, а през август вече пет, макар че от месеца оставаше цяла седмица.

Холи се впечатли извънредно много от броя на хората в списъка, които без намесата на Джим са щели да бъдат убити. Годишно много повече хора намираха гибелта си в злополуки, отколкото от ръцете на събратята си. Само жертвите от пътнотранспортни произшествия бяха далеч по-многобройни от убийствата. И все пак Джим Айрънхарт се намесваше значително по-често в убийства — осем от четиринадесетте в списъка са били спасени от убийци, или повече от шейсет процента.

Може би предчувствията му се отнасяха по-често до убийства, отколкото до друг вид смърт, защото човеконасилието предизвиква по-силни медиумни трептения от злополуките…

Холи престана да дъвче и ръката й, която тъкмо поднасяше парче палачинка към устата й, застина във въздуха — бе осъзнала всъщност колко странна е цялата тази история. Досега бе действала със светкавична бързина, движена от репортерска амбиция и любопитство. Въодушевлението, а после и изтощението й бяха попречили да анализира подробно всички значения и последствия от действията на Айрънхарт. Остави вилицата и се взря в чинията, сякаш можеше да прочете отговора по трохите и накапалото сладко, както циганките гадаеха с чаени листенца и на длан.

Какъв, по дяволите, беше тоя Джим Айрънхарт? Медиум?

Никога не се бе интересувала особено от екстрасенсуални възприятия и необичайни умствени способности. Знаеше, че има хора, които твърдят, че „виждат“ убиеца само при докосване на дрехите, с които е била облечена жертвата, и които понякога помагаха на полицията да открие телата на изчезнали хора; които получаваха солидни суми от „Нешънъл Енкайърър“, за да предвидят международните събития и предстоящите промени в живота на известните личности; които казваха, че чрез тях гласовете на мъртвите достигат до живите. Но тя проявяваше толкова малък интерес към свръхестественото, че в действителност никога не се бе замисляла за достоверността на подобни твърдения. Това не означаваше, че смята всичките тези хора за шарлатани, а че целият този въпрос толкова я беше отегчил, че изобщо не си правеше труда да мисли по него.

Предполагаше, че въпреки вродения й здрав разум и цинизъм би могла да приеме, че все някой от тези медиуми притежава истинска сила, но не бе сигурна, че думата „медиум“ е достатъчна да опише Джим Айрънхарт. Този човек съвсем не беше от онези, които биха се изтъпанили в някой евтин таблоид, за да предрекат, че догодина Стивън Спилбърг ще направи поредния си хит (изненада!), Шварценегер пък ще продължи да говори английски с акцент, Том Круз ще зареже настоящето си гадже, а Еди Мърфи ще си остане негър и за в близко бъдеще. Този тип знаеше точните факти около всяка една смтъртна заплаха — кой, кога, къде, как — дълго преди да измени посоката на съдбата. Не извиваше лъжици само със силата на съзнанието си, нито пък говореше със задгробния глас на древния дух Рама-Лама-Дингдонг, не предсказваше бъдещето по восъчни капки или по карти Таро. За Бога, той спасяваше човешки същества, променяше курса на съдбата, оказваше огромно влияние не само върху онези, които спасяваше от смърт, а и върху живота на приятелите и семействата им, които инак щяха да бъдат потресени и опечалени. А пък силата му се простираше на цели пет хиляди километра от Лагуна Нигел до Бостън!

Всъщност героизмът му може да не се ограничава само до територията на континенталната част на Съединените Щати. Не бе преглеждала международната преса за изминалите шест месеца. Де да знае, може да е спасявал от смърт хора в Италия, Франция, Германия, Япония, Швеция или Паго Паго.

„Медиум“ изобщо не бе подходящата дума. Холи дори не можеше да измисли определение за способностите му.

За нейна най-голяма изненада я бе обзело любопитство, каквото не помнеше, откак бе пораснала. У нея се промъкна и елемент на страхопочитание, който я накара да потръпне.

Кой бе този мъж? Какъв бе той?

Преди малко повече от тридесет часа, когато попадна на материала за Никълъс О’Конър в Бостънския „Глоуб“, Холи бе разбрала, че е попаднала на гореща история. Когато разгледа материалите, събрани от „Нюзуеб“, вече предполагаше, че това може да се окаже най-голямото попадение в кариерата й, независимо колко дълго ще работи като репортер. А сега вече подозираше, че случаят Айрънхарт може да прерасне в хита на десетилетието.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е чудато — отвърна Холи, преди да се усети, че не тя зададе въпроса.

Келнерката — Бърнис, според както гласеше името, извезано на униформената блуза — стоеше до масата със загрижен вид. Холи осъзна, че докато е мислила за Джим Айрънхарт, се е взирала неотклонно в чинията си и известно време не е хапнала нито залък. Бърнис бе забелязала това и се бе притеснила.

— Чудато? — намръщи се келнерката.

— Ъ-ъ-ъ, да-а — чудато ми се вижда да вляза в кафене, което е на пръв поглед съвсем обикновено, и да ми сервират най-вкусните боровинкови палачинки на света.

Бърнис се почуди, опитвайки се да отгатне дали Холи не я баламосва.

— Вие… Вие сериозно ли?

— Фантастични са — отвърна Холи и си натъпка устата с изстиналата прогизнала палачинка.

— Толкова се радвам! Искате ли още нещо?

— Само сметката.

Като си тръгна Бърнис, Холи продължи да яде палачинките, защото беше гладна, а те бяха пред нея.

Докато се хранеше, огледа пъстроцветно издокараните отпускари, които изпълваха заведението, потънали в разговори за вече опитаните или тепърва предстоящите развлечения, и за първи път от години насам изпита отново тръпката на посветения в кухнята на нещата. Тя знаеше нещо повече от тях. Тя бе репортер, който пазеше грижливо тайната си. А когато всичко бъде напълно разкрито и описано — директно и провокиращо, като в най-добрите статии на Хемингуей (е, при всички положения поне ще опита), материалът ще завоюва първа страница, дори почетната й горна половина, във всеки по-голям вестник в страната, по света дори. А онова, което правеше случката толкова привлекателна, което я караше да потръпва от вълнение, беше фактът, че нейната тайна няма нищо общо с какъвто и да било политически скандал, замърсяване с токсични отпадъци или някоя друга от безбройните форми на ужаса и трагедията, които пълнеха съвременните средства за масово осведомяване. Нейната статия ще буди интерес и учудване, ще дава смелост и надежда, ще говори за предотвратяването на трагедията, за оцеляването на живота, за изплъзването от смъртта.

„Животът е толкова прекрасен“ — мислеше си Холи и просто не можеше да престане да се усмихва до уши на всички наоколо.

След закуска тя се захвана най-напред да открие къщата на Джим Айрънхарт с помощта на пътеводител на градските улици. Беше се сдобила с адреса с помощта на компютъра — от Портланд бе проследила в общинските архиви на Ориндж Каунти всички сделки с недвижими имоти от началото на годината досега. Бе предположила, че всеки, който спечели шест милиона долара от лотарията, би похарчил известна част за нова къща — и предположенията й се оказаха правилни. Бе прибрал джакпота — най-вероятно благодарение на свръхчувствителната си интуиция — в началото на януари. На 3 май бе приключил с формалностите по закупуването на дома на Бугънвила Уей. И понеже в архивите не се отбелязваше да е продал никаква собственост, Холи заключи, че преди да му падне златното яйце, очевидно бе живял под наем.

Малко се изненада от откритието, че живее в такава скромна къща. Кварталът бе нов, намираше се точно от другата страна на Краун Вели Паркуей, и беше спретнат, добре озеленен и проектиран с безкрайна прецизност, както и всичко останало в Ориндж Каунти. Улиците бяха широки и се виеха грациозно, а от двете им страни бяха засадени малки палмови дървета. Всички сгради бяха построени в различни, но добре съчетаващи се помежду си средиземноморски архитектурни стилове, а покривите им бяха покрити с керемиди в какви ли не разцветки на червеното, пясъчножълтото и прасковеното. Но дори в такъв търсен южен град като Лагуна Нигел, където цената на една къща можеше да съперничи на цената на огромен мансарден апартамент в Манхатън, Айрънхарт лесно е можел да си позволи нещо по-добро от онова, което беше закупил. На вид неговата нямаше повече от сто и осемдесет квадрата и беше от най-малките в квартала; боядисана в кремаво, с големи френски прозорци, но май с това се изчерпваха забележителните й черти; имаше буйна, но малка зелена ливада, където растяха азалии и две стройни кралски палми, които хвърляха по стените на къщата подобни на дантела сенки.

Холи мина бавно покрай къщата, оглеждайки я внимателно. На алеята нямаше кола. Завесите бяха спуснати. Нямаше как да разбере дали Айрънхарт си е у дома — освен да иде на предната врата и да позвъни. Най-после и това щеше да направи. Но още беше рано.

В края на пресечката обърна и отново мина покрай къщата. Тя беше красива, приятна, но толкова обикновена. Трудно бе за вярване, че зад тези степи живее изключителен човек с потресаващи тайни.

 

 

Къщата на Вайола Морено в Ървин се намираше в един от онези прилични на паркове квартали, които „Ървин кампъни“ беше построила през шейсетте и седемдесетте, и където джанките покрай оградата вече бяха навлезли в период на зрелост, а евкалиптите и индийският лавър се извисяваха достатъчно, та да хвърлят дебела сянка дори и в най-безоблачните летни дни. Беше обзаведена по-скоро от гледна точка на комфорта, отколкото на стила — диван с внушителна тапицерия, удобни кресла, пухкави табуретки, всичко в пастелни цветове, традиционни пейзажи по стените, целящи не да провокират, а да успокояват мисълта. Купчините списания и етажерките с книги бяха все на удобни места. Холи се почувства като у дома в мига, в който прекрачи прага.

Вайола бе гостоприемна и човек веднага я харесваше — точно като дома й. Бе около петдесетгодишна американка с мексиканска кръв, кожата й с цвят на потъмняла мед беше безупречна, а от очите й струеше веселост, въпреки че бяха черни като защитната течност на сепията. И макар да бе превалила хълма на живота и малко да се бе поразширила в ханша от възрастта, не бе трудно човек да забележи, че едно време мъжете така са се извръщали след нея, та чак прешлените им са пукали; Вайола все още бе красива жена. На вратата тя се здрависа с Холи, а после я хвана подръка и я поведе през малката къща към вътрешния двор, така сякаш са стари приятелки, макар да бяха говорили за първи път едва вчера по телефона.

Във вътрешния двор, който гледаше към най-обикновена ливада, на маса със стъклен плот беше поставена кана ледена лимонада с две чаши. На бамбуковите столове имаше големи жълти възглавници.

— Прекарвам тук по-голямата част от лятото — отбеляза Вайола, като се настаниха в столовете. Денят не беше горещ, бе сухо и ясно. — Прекрасно кътче от света, нали?

— Много е красиво — съгласи се Холи, докато домакинята наливаше лимонада.

— Със съпруга ми купихме къщата, когато дърветата още бяха фиданки, а изкуствено напоявана зеленина имаше само тук-там. Но си представяхме как ще изглежда един ден и бяхме търпеливи хора, макар да бяхме млади. — Тя въздъхна. — Понякога изживявам лоши мигове, става ми тежко като си помисля, че той почина толкова млад и така и не успя да види как израсна всичко. Но най-често просто се радвам на красотата тук, знаейки, че Джо е в някой по-хубав свят и моята радост някакси му доставя удоволствие.

— Съжалявам — каза Холи, — не знаех, че сте вдовица.

— Разбира се, че не знаеш, миличка. Откъде ще знаеш? Както и да е, това беше много отдавна, още през 1969 година, когато аз бях само на тридесет, а той на тридесет и две. Беше морски пехотинец и се гордееше с професията си, както се гордеех и аз. Както се гордея и аз, все още, макар че той загина във Виетнам.

Холи се постресна, като осъзна, че много от първите жертви в този конфликт сега щяха да са на преклонна възраст. Съпругите, които бяха оставили, вече бяха изживели много повече години без тях, отколкото заедно с тях. Кога ли „виетнамската война“ ще звучи толкова древно, колкото и кръстоносните походи на Ричард Лъвското сърце или Пелопонеските войни?

— Жалко за човека — каза Вайола с леко треперлив глас. Но когато миг по-късно продължи, беше успяла да се овладее. — Само че това бе толкова отдавна.

Животът на тази жена, както Холи си го представяше — кротък и спокоен път, изпълнен с малки радости, някак топъл и уютен, който може би обаче не се изчерпва с полагаемата му се порция смях, очевидно не бе и едната страна на нещата. От твърдия обичлив той, с който Вайола наричаше Джо „моя съпруг“, ставаше ясно, че колкото и време да мине, то не може да изличи в съзнанието й паметта му, и след него не е имало никой друг. Смъртта му бе променила живота й из основи и го бе ограничила. И макар че очевидно бе оптимистична натура и не се предаваше лесно, над сърцето й все пак тегнеше сянка.

Един от основните уроци, които всеки добър журналист получава още в началото на кариерата си, е че хората рядко са само това, което изглеждат — и никой не е по-разгадаем от тайната на самия живот.

Вайола отпи от лимонадата.

— Прекалено е сладка. Винаги я преслаждам. Съжалявам. — Тя остави чашата на масата. — Разкажи ми сега за този брат, когото издирваш. Стана ми много интересно.

— Както ви казах още по телефона, аз съм осиновено дете. Хората, които ме отгледаха, бяха прекрасни и ги обичам не по-малко, отколкото бих обичала истинските си родители. Но… все пак…

— Естествено, имаш желание да се запознаеш с истинските си родители.

— То е сякаш… като празнина в мен, тъмно кътче от сърцето ми — каза Холи, стараейки се да не се разпростира много нашироко по въпроса.

Не се изненада от лекотата с която лъжеше, а от това колко добре се справяше. Заблудата е удобно средство да се измъкне информация от източник, който иначе не би бил много склонен да се разприказва. Но Холи никога не бе проявила талант в тази област. Поне има почтеността да се отврати и да се засрами от лъжите си, което добре прикри от Вайола Морено.

— Архивите на агенцията за осиновяване бяха доста оскъдни, но все пак успях да разбера, че истинските ми родители, биологичните ми родители, са починали преди двадесет и пет години, когато съм била едва на осем години. — Истината бе, че родителите на Джим Айрънхарт бяха починали преди двадесет и пет години, когато той е бил десетгодишен — този факт изскочи от статиите за печалбата от лотарията. — Тъй че никога не ще мога да се запозная с тях.

— Каква трагедия. Сега е мой ред да изказвам съболезнования на теб — рече Вайола с нотка искрено съчувствие в гласа си.

Холи се чувстваше като мерзавка. Забърквайки тази лъжлива лична трагедия, тя сякаш се подиграваше на съвсем истинската загуба, която бе преживяла по-възрастната жена. Но нямаше как, трябваше да продължи:

— Е, съдбата все пак не е толкова сурова, защото както вече ви казах по телефона, открих, че имам брат.

Домакинята подпря лакти на масата и се приведе напред, нетърпелива да чуе подробностите и да разбере с какво може да помогне.

— И значи има начин да ти помогна да откриеш брат си?

— Не точно. Разбирате ли, аз вече го открих.

— Прекрасно!

— Но… страхувам се да се свържа с него.

— Страхуваш се? Но защо?

Холи обърна поглед към долчинката и преглътна мъчително няколко пъти, уж задавена от чувства. Добре се справяше. Направо като за „Оскар“. Презираше се за това. Като заговори, успя да издокара едва доловим, но убедителен трепет в гласа си:

— Доколкото знам, той е единственият ми кръвен роднина; единствената връзка с майката и бащата, които никога няма да видя. Той е мой брат, госпожо Морено, и аз го обичам. Макар никога да не съм го виждала. Но какво ще излезе, ако го потърся, ако тръгна към него с открито сърце, а той предпочита никога да не съм се появявала, не ме хареса или нещо такова?

— Боже Господи, как няма да те хареса! Защо да не хареса мила млада жена като теб? Защо да не му достави удоволствие, че има такава сладка сестра?

„В ада ще гния за тези лъжи“ — каза си наум Холи. А гласно изрече:

— Ами, може и да ви се стори глупаво, но се притеснявам. Никога не оставям добри впечатления при първа среща…

— А на мен, миличка, направи отлично впечатление.

„Заслужавам да ме заплюеш“ — мислеше си Холи.

— Искам да науча достатъчно за него, преди да потропам на вратата му. Искам да зная какво обича, какво не обича, какво мисли за… о, за какво ли не. Не искам да проваля тази среща.

Другата жена кимна.

— Предполагам, че си дошла при мен, защото познавам брат ти, може би преди години е бил мой ученик?

— Преподавате история в първите класове на гимназията тук, в Ървин…

— Точно тъй. Работя тук откак Джо си отиде.

— Е, брат ми не е бил ваш ученик. Преподавал е английски във вашето училище. Проучих, че е бил там, а вие сте преподавали в съседната стая цели десет години, значи сигурно добре го познавате.

Лицето на Вайола грейна в усмивка.

— Искаш да кажеш Джим Айрънхарт!

— Точно така. Брат ми.

— Това е прекрасно, чудесно, фантастично! — ентусиазирано възклицаваше учителката.

Реакцията й беше толкова бурна, че Холи замига от изненада и не знаеше как да продължи.

— Той е добър човек — с истинска обич заговори госпожа Морено. — На нищо не бих се радвала повече, отколкото на син като него. От дъжд на вятър идва на вечеря, не толкоз често като преди, а аз му готвя и го заобикалям с майчински грижи. Не мога да ти опиша какво огромно удоволствие ми доставя това. — На лицето й бе застинало замислено изражение и тя замлъкна за миг. — Както и да е… не можеш и да мечтаеш за по-добър брат, миличка. Той е един от най-прекрасните хора, които познавам — отдаден на професията си, толкова внимателен, толкова мил, толкова търпелив.

Холи помисли за Норман Ринк, психопатът, който през май бе убил служител и двама купувачи в денонощен магазин в Атланта и на свой ред бе застрелян от милия, внимателен Джим Айрънхарт. Четири куршума, изстреляни в тялото, след като вече е било очевидно, че Ринк е мъртъв. Вайола Морено може би познаваше човека добре, но очевидно и представа си нямаше каква ярост може да за бушува у него.

— Откакто преподавам, познавам много добри учители, но никой от тях не е бил толкова загрижен за учениците си, колкото Джим. Обичаше ги от сърце, сякаш бяха негови деца. — Тя се облегна назад и поклати глава. — Отдаваше им толкова много, така искаше да направи живота им по-добър и само най-големите калпазани не откликваха. Другите учители душа даваха за неговото разбирателство с децата, но никога не е нарушавал правилните отношения учител-ученик, за да го постигне. Толкова хора се опитват да са приятели с учениците си, но никога не се получава.

— Защо се е отказал от преподаването?

Вайола се замисли, а после се усмихна:

— Отчасти заради лотарията.

— Каква лотария?

— Не знаеш ли?

Холи се намръщи и поклати глава.

— През януари спечели шест милиона.

— Не думайте!

— С първия билет, който купуваше през живота си.

Холи остави първоначалното изражение на изненада да прерасне постепенно в тревожен поглед, и каза:

— Божичко, сега ще си помисли, че съм се появила само защото изведнъж е забогатял.

— Не, не — побърза да я успокои Вайола. — Джим никога не посреща хората с лоши мисли.

— Самата аз се справям добре — излъга Холи. — Не ми трябват парите му, не бих ги взела, дори да ми ги даваше. Осиновителите ми са лекари, не богати, но с добро материално паложение, а пък самата аз съм адвокат с доста клиенти.

„Добре де, добре, настина не искаш парите му — мислеше си тя, изпълнена с парливо като киселина отвращение от себе си — но така или иначе си подла, лъжлива кучка, чийто талант да съчинява подробности направо плаши, и за вечни времена ще лъскаш ботушите на Сатаната.“

Настроението на Вайола изведнъж се промени, тя отмести стола, стана от масата и прекрачи бордюра на откритата веранда. После изскубна един плевел от огромната теракотена саксия, бухнала в бегонии, карамфили и медножълти невени.

Мълча дълго.

Холи се притесняваше дали не е казала нещо погрешно, с което без да иска е разкрила измамата. С всеки изминал миг се изнервяше все повече и дори й се прииска да се впусне в извинения за всичките изречени лъжи.

Най-сетне с разтреперан глас — но този път наистина — тя се обърна към домакинята:

— Госпожо Морено? Добре ли сте?

Вайола промълви:

— Ами, просто се чудя как да го кажа.

— Кое? — нервно попита младата жена.

Вайола се обърна отново към нея, доближи се до масата и каза:

— Попита ме защо Джим… защо брат ти е напуснал учителската професия. Отвърнах ти, че заради лотарията, но това не е вярно. Ако все пак обичаше преподаването както преди няколко години, дори преди една година, щеше да остане на работа, дори да бе спечелил сто милиона.

Холи едва не въздъхна облекчено, че маскировката й не е разкрита.

— А кое го настрои срещу нея?

— Загуби един ученик.

— Загуби?

— Осмокласник на име Лари Каконис. Много умно момче с добро сърце — но притеснено. От семейство с проблеми. Бащата биел майката откакто Лари се помнел; момчето искало да му попречи, но не можело. Чувствало се отговорно, макар да нямало никаква вина. Ето какво дете беше Лари, с невероятно чувство за отговорност.

Вайола взе чашата с лимонада, върна се на бордюра и отново замълча.

Холи зачака.

Най-сетне жената каза:

— Майката е от хората, които изпитват силна нужда от зависимост — била жертва на бащата, но сама допринесла за това. Както и бащата, имала своите психологически смущения. Лари не могъл да примири обичта към майка си и уважението си към нея с непрекъснато затвърждаващото се убеждение, че й харесва и изпитва необходимост да бъде бита.

Изведнъж Холи разбра накъде бие всичко това и никак не искаше да чуе останалото. Но нямаше избор.

— Джим бе поработил здравата с това момче. Нямам предвид само в часовете по английски. Лари му бе разкрил душата си така, както не бе имал възможност да се разкрие пред никой друг, и Джим му даваше съвети с помощта на д-р Лансинг, училищния психолог. Момчето сякаш се пооправяше, опитваше се с все сили да разбере майка си и себе си — и до известна степен успя. После една нощ, на петнадесети май миналата година — преди повече от петнадесет месеца, макар че е трудно човек да повярва, че е минало толкова много време — взел пистолет от колекцията на баща си, заредил го, поставил дулото в устата си… и изпратил куршум в мозъка си.

Холи потръпна като ударена. Истината е, че беше ударена, макар че ударите — два на брой — не се виждаха с просто око. Първо бе разтърсена от мисълта, че тринадесетгодишно дете може да извърши самоубийство, когато най-хубавото от живота тепърва му предстои. На тази възраст малките проблеми изглеждат големи, а наистина сериозните могат да се сторят на човек катастрофални и нерешими. Стана й мъчно за Лари Каконис и изпита неопределен гняв, че детето не е имало достатъчно време да разбере, че човек може да се справи с всички ужасни неща и в крайна сметка в живота има много повече радост, отколкото отчаяние. Но не по-малко я потресе датата, на която момчето се бе самоубило — 15 май.

Една година по-късно, този 15 май, Джим Айрънхарт бе извършил първото чудо. Сам и Емили Нюсъм. Атланта, щата Джорджия. Спасени от убийство, застрашаващо ги в лицето на социопатичен насилник на име Норман Ринк.

Не можеше повече да седи. Изправи се и застана до Вайола. Загледаха се в градината.

— Джим обвиняваше себе си — рече по-възрастната жена.

— За Лари Каконис ли? Но вината не е негова.

— Няма значение. Такъв си е. Но реакцията изглеждаше прекалена, дори за него. След смъртта на Лари изгуби интерес към преподаването. Престана да вярва, че може да промени нещо. Имаше толкова много успехи, повече от всеки друг учител, когото познавам, но този провал му дойде прекалено много.

Холи си припомни с каква смелост Айрънхарт измъкна Били Дженкинс изпод колелата на камиона. Това със сигурност не беше провал.

— Постепенно изпадна в униние — продължи Вайола, — от което не можа да се изтръгне.

Човекът, с когото Холи се запозна в Портланд, не изглеждаше потиснат. Тайнствен — да, а и самодоволен. Но имаше чувство за хумор и все се усмихваше.

Учителката отпи от чашата си.

— Странно, сега пък прекалено ми киселее.

Тя остави чашата на цимента и избърса влажната си ръка в панталона си. Понечи да каже нещо, после се поколеба, но най-после добави:

— После… стана малко странен.

— Странен ли? В какъв смисъл?

— Отнесен. Мълчалив. Започна да тренира бойни изкуства. Тае Куон До. Много хора се интересуват от такива неща, предполагам, но това бе толкова необичайно за Джим.

За онзи Джим Айрънхарт, когото Холи познаваше, изобщо не беше необичайно.

— Не беше и само за развлечение. Всеки ден след училище отиваше на урок в една школа в Нюпорт Бийч. Вманиачи се на тази тема. Тревожех се за него. Тъй че много се зарадвах, като спечели от лотарията през януари. Шест милиона долара! Такъв голям късмет, който отначало се надявах да промени живота му из основи, да го изтръгне от отчаянието.

— Но не стана ли така?

— Не. Не изглеждаше нито изненадан, нито доволен. Заряза училището, премести се от апартамента си в къща… и се откъсна от приятелите си още повече. — Тя се извърна към Холи и се усмихна. — Затова толкова се зарадвах, като ми каза, че си му сестра — сестра, която дори не знае, че има. Защото може би ти ще съумееш да направиш за него онова, което шест милиона долара не можаха.

Чувството на вина заради измамата отново обзе Холи и лицето й пламна. Надяваше се Вайола да изтълкува руменината като признак на доволство или вълнение.

— Би било чудесно, ако успея.

— Ще успееш, сигурна съм. Самотен е, или поне така се чувства. Това е част от проблема. Ако има сестра, вече няма да е самотен. Иди да го видиш днес, още сега.

Холи поклати глава.

— Не още. Имам нужда от време, за да… да се почувствам по-уверена. Няма да му кажете за мен, нали?

— Разбира се, че не, скъпа. Цялото удоволствие да му кажеш принадлежи на теб — и какъв чудесен миг ще бъде.

Младата журналистка усещаше усмивката си като чифт твърди изкуствени устни, лепнати на лицето й, по-фалшиви и от костюм за Халоуин.

След малко си тръгна и докато стоеше на входната врата. Вайола я хвана за ръката и каза:

— Не искам да оставям у теб погрешни впечатления. Няма да е лесно да му повдигнеш духа и да го върнеш в релсите. Откакто го познавам, винаги съм усещала някаква тъга дълбоко у него — като петно, което не излиза, което не е толкова изненадващо, като се има предвид какво се е случило с родителите му — осиротял едва на десет години, и така нататък.

Холи кимна.

— Благодаря. Наистина ми помогнахте.

Прегърна я импулсивно и залепи целувка на бузата й.

— Искам колкото се може по-скоро да дойдете с Джим у дома на вечеря.

Холи бе едновременно доволна и ужасена — доволна, че се е запознала с тази жена, която толкова бързо се наместваше в ролята на любима леля, която човек познава от сто години, и ужасена от факта, че бе приета от нея под фалшива самоличност.

През целия път на връщане към наетата кола се проклина полугласно. Не можеше да се оплаче от липсата на грозни думи и хитроумни заклеймяващи фрази. Дванадесет години по редакциите, в компанията на репортери, толкова се бе наслушала на неприличен език, че ако се явеше на състезание по ругатни, титлата й бе в кърпа вързана, дори и срещу най-сквернословната жертва на синдрома на Турет^[1].

В жълтите страници беше дадено само една школа по Тае Куон До в Нюпорт Бийч. Намираше се в търговския център, който излизаше на Нюпорт Булевар, между магазин за щори и пекарна.

Казваше се „Дойо“, което бе японската дума за зала за тренировки по бойни изкуства — все едно да наречеш ресторант „ресторант“ или фризьорски салон „фризьорски салон“. Холи се изненада от нарицателното название, защото азиатските бизнесмени често примесваха поетическа чувствителност, като избираха фирмите си.

Пред огромния прозорец на „Дойо“ стояха трима души, ядяха еклери, а около тях на талази се носеше вкусен аромат от пекарната; те гледаха как групата от шестима ученици провежда ежедневната си подготовка с набития, но изключително подвижен инструктор кореец, облечен в черна пижама. Когато учителят вътре хвърляше някой от учениците на постилката, плексигласовият прозорец потреперваше.

Като влезе, Холи премина от шоколадено-канелено-захарно-тестения въздух в киселинната среда на застоял тамян, понапоен със слаб дъх на пот. Понеже беше писала материал за един портландски младеж-медалист от националния турнир, тя знаеше, че Тае Куон До е агресивна корейска разновидност на карате, в която се използват яростни юмручни удари, саблени удари, ключ и всепомитащи удари с крака, придружени с отскок. Инструкторът мереше ударите си, но пак имаше доста ръмжене, хъркане, гърлени възклицания и стряскащо тупване, когато някой се тръшнеше на постилката.

В далечния десен ъгъл, седнала на табуретка зад един плот, седеше брюнетка и нещо пишеше. Всеки аспект и детайл на дрехите и външността й представляваше реклама на сексапила й. Плътно прилепналата червена тениска привличаше погледа към масивния бюст със зърна големи като череши. С разбърканата кестенява грива, на която бе придаден допълнителен блясък с изкусно изрусени кичури; дискретния, но екзотичен грим на очите; прекалено щедро сложеното тъмнокоралово червило; оптималното количество слънчев загар; осакатяващо дългите нокти, лакирани в тон с червилото, и толкова бижута-имитация на сребро, та човек да напълни цяла витрина, тя би била идеалната реклама, ако жените бяха търговски артикул във всеки местен супермаркет.

— Цял ден ли продължава това тръшкане и ръмжене? — попита Холи.

— През повечето време — да.

— Не ви ли влияе?

— О, да — отвърна брюнетката и намигна, — разбирам какво искате да кажете. Те са като стадо бикове, които се мушкат с рога по цял ден. За няма и час така се подгрявам, че не мога да стоя на едно място.

Холи не бе имала предвид това. Искаше да каже, че от толкова шум боли глава, а не че е възбуждащо. Но само намигна в отговор — „женска приказка, знаеш“ — и попита:

— Шефът тук ли е?

— Еди? Прави стълбища — загадъчно отвърна жената. — К’во искате?

Холи обясни, че е репортер и пише материал във връзка с „Дойо“.

При тази новина секретарката — ако изобщо беше секретарка, цялата грейна, вместо да се намръщи, както често се случваше. Еди, каза тя, винаги гледал да популяризира залата си. Тя стана от столчето и пристъпи към вратата зад плота — сега се видяха и краката й, в тесни бели панталонки, които прилягаха на задника й плътно като пласт боя, и със сандали на висок ток.

Холи почваше да се чувства като момче.

Както каза брюнетката, Еди разцъфна от удоволствие, като чу, че за „Дойо“ ще се споменава във вестника, пък макар и мимоходом, но искаше да го интервюират, докато „прави стълби“. Не беше азиатец, което може би обясняваше прозаичното нарицателно име на залата му. Висок, рус, с дълга разчорлена коса и сини очи, той се представи само по черен велосипедистки клин и по мускули. Покачен върху спортен уред, имитиращ изкачване на стълби, той се катереше енергично наникъде.

— Страхотно е — отбеляза, напрягайки забележително добре оформените си мускулести крака. — Още шест реда и ще съм на върха на паметника на Вашингтон.

Дишаше тежко, но не толкова тежко, колкото би дишала Холи, ако изкачеше бежешком шестте реда стълби до портландския си апартамент на третия етаж.

Седна в посочения от него стол — така се оказа точно пред уреда и можеше да гледа Еди в профил в цял ръст. Загорялата му от слънцето кожа лъщеше от пот, от каквато тъмнееше и косата, покриваща дебелия му врат. Клинът го обгръщаше толкова интимно, колкото панталонките бяха лепнати на секретарката. Човек направо можеше да си помисли, че е знаел за идването на Холи и внимателно бе подбрал местата на стола и на уреда така, че да се покаже в най-добрата си светлина.

Макар че отново се впускаше в измама, Холи не се чувстваше толкова зле като ментосваше Еди, колкото когато лъжеше Вайола Морено. Първо, историята, с която се подвизаваше този път, не беше чак толкова измислена — че пише разностранен, задълбочен очерк за Джим Айрънхарт (истина), съсредоточавайки се върху ефекта, който печалбата от лотарията е оказало върху живота му (лъжа), с пълното негово одобрение (лъжа). Цели тридесет процента истинност бе достатъчно висок коефициент за изкупление на греха й, което, както подозираше Холи, не говореше кой знае колко добре за съвестта й.

— Значи знаете правилния правопис на „Дойо“ — каза Еди. После добави, свеждайки поглед към задната част на десния си крак:

— Погледнете какъв прасец — як е като скала.

Като че ли въобще не го беше гледала досега.

— Слоят мазнина между кожата и мускула почти го няма. Еди беше суетен самодоволен нещастник, което бе друга причина да не й дреме много-много, че го лъже.

— Още три реда до върха на паметника — обяви той.

Ритъма на речта му зависеше от дишането му — интонацията му се покачваше и спадаше с всяко вдишване и издишване.

— Само три? Тогава ще изчакам.

— Не, не. Питайте си. Няма да спирам на върха. После искам да видя докъде мога да се изкача по Емпайър Стейт Билдинг.

— Айрънхарт е бил ваш ученик.

— А-ха. Аз самият му преподавах.

— Дошъл е тук преди да спечели от лотарията.

— А-ха. Преди повече от година.

— Мисля, че през май миналата година.

— Мое и така да е било.

— Каза ли ви защо иска да изучава Тае Куон До?

— Тц. Но много се впрягаше.

Следващите думи почти ги изкрещя, сякаш наистина се бе изкачил на монумента:

— Върхът на паметника!

После вместо да се отпусне, ускори крачка.

— Странно ли ви се стори?

— Защо?

— Че е преподавател, имах предвид.

— Имаме учители. Имаме какви ли не. Всеки иска да раздава юмруци. — Той пое дълбоко дъх, после го изкара и каза:

— Хайде сега нагоре по Емпайър Стейт.

— Айрънхарт добър ли беше?

— Страхотен! Можеше да стане състезател.

— Можеше? Искате да кажете, че се е отказал?

Дишайки малко по-тежко от преди и изричайки думите по-бързо, но в същия ритъм, той обясни:

— Мота се тук седем-осем месеца. Всеки ден. Голям хъс имаше да раздава справедливост тоя човек. Дигаше щанги и тренираше аеробика и освен това и се занимаваше с бойни изкуства. И веднъж не се оплака. Стана толкова як, че скала можеше да чука. Извинявайте за израза, ама така си беше. После се отказа. Точно две седмици, след като взе коланите.

— А-ха, разбирам.

— Не ме разбирайте погрешно. Не напусна заради парите.

— А какво тогава?

— Каза, че съм му дал онова, което му трябвало, а повече не искал.

— А от какво се нуждаеше?

— От достатъчно Тае Куон До, за това, дето иска да направи.

— Каза ли какво иска да направи?

— Тццц. Да скъса задника на някой, предполагам.

Еди вече наистина си даваше зор; тялото му така бе плувнало в пот, че изглеждаше като намазано с олио, а като поклатеше глава, от косата му хвърчаха капчици; мускулите на ръцете и на широкия му гръб се издуваха почти толкова усилено, колкото и тези на бедрата и прасците.

Седнала на два метра от него, Холи се чувстваше като на първия ред в евтин стриптийз-клуб с разменени роли. Стана да си върви.

Еди се взираше право в стената пред себе си. Лицето му бе набраздено от напрежение, но очите му гледаха замечтано и унесено. Може би вместо стената виждаше безкрайното стълбище на Емпайър Стейт Билдинг.

— Нещо друго да ви е казал, което да ви се е сторило… интересно, необичайно?

Еди не отвърна. Беше се съсредоточил върху изкачването. Вените на врата му се издуваха и пулсираха, сякаш бяха пълни с дебели рибки, които плуват из кръвта му на равни разстояния една от друга.

Холи посегна към дръжката вратата и той каза:

— Три неща.

Тя отново се обърна към него.

— Дааа?

Без да я поглежда, с все още разфокусиран поглед, но без да забавя ритъма си, той отвърна, сякаш от стълбището на небостъргача в далечния Манхатън:

— Айрънхарт е единственият човек, който може да те побърка повече от мен.

Намръщена, Холи прехвърляше наум тази идея.

— Какво още?

— Пропусна часове само веднъж — през септември, за две седмици. Отиде някъде на север. Марин Каунти или някъде там, да кара курсове по агресивно шофиране.

— А това какво е?

— Общо взето обучават шофьорите на разни политици, дипломати и богати бизнесмени как да се оправят с колата като Джеймс Бонд, да се измъкват от терористи, покушители и ей такива простотии.

— Говорил ли е защо му са такива умения?

— Каза, че му звучало купонджийско.

— Това прави две неща.

Той кимна. Капки пот хвърчаха по килима и мебелите наоколо. Холи не попадаше в обсега им за една бройка. Еди продължаваше да не я гледа.

— Номер три — както реши, че вече достатъчно се е занимавал с Тае Куон До, искаше да изучава оръжия.

— Да изучава оръжия?

— Пита ме дали не знам някой да го научи да стреля, и всичко там за оръжията. Револвери, пистолети, карабини, автоматично оръжие…

— При кого го пратихте?

Той вече пъхтеше, но все още беше в състояние да говори ясно между задъхванията.

— При никой. Не съм по оръжията. Ама знаете ли какво мисля? Мисля, че е от ония, дето четат „войник на съдбата“. Връзва се на измислицата. Иска да става наемен убиец. Сто процента се стягаше за война.

— Не ви ли притесняваше факта, че подпомагате такъв човек?

— Докато си плаща уроците — не.

Тя отвори вратата, но се позачуди и го погледна.

— Имате ли брояч на това чудо?

— А-ха.

— На кой етаж сте вече?

— Десети — отвърна Еди, а думата се изкълчи, понеже я изрече, като издишаше. На следващото издишване нададе заедно с излизащия от дробовете му въздух доволен пуфтеж.

— Божке, имам крака от камък, направо гранит, майка му стара, и мисля че ако склещя някой, ще го кръцна надве. Пишете и това в статията, става ли? Мога с крака да строша някой на две половини.

Холи излезе и тихо затвори вратата след себе си.

В големия салон групата по бойни изкуства беше по-активна отпреди. Настоящото упражнение се състоеше в това, неколцина ученици да нападат вкупом инструктора кореец, но той им правеше блок, премяташе ги, въртеше се, подскачаше като дервиш и се справяше с тях в мига, в който го доближаха.

Брюнетката беше махнала сребрата. Сега беше с маратонки „Рийбок“, беше се преоблякла в по-широки гащета, друга тениска и си беше сложила сутиен. Застанала пред рецепцията, правеше упражнения за разтягане.

— Един часът — обясни тя на Холи. — Обедната ми почивка. Винаги тичам по седем-осем километра, вместо да ям. Довиждане.

Изтича до вратата и излезе навън в горещия августовски ден, после мина пред търговския център и тичешком се изгуби от поглед.

Холи също излезе, постоя малко на чудното слънце и наново отбеляза колко много от пазаруващите, които се качваха или слизаха от колите си, са в добра физическа форма. Беше се преместила на северозапад преди повече от година и половина и вече беше забравила колко много се грижеха за здравето си хората в Южна Калифорния — и какво внимание отделяха на външния си вид. В Ориндж Каунти на глава от населението се падаха далеч по-малко двойни гуши, огромни цици и крушовидни задници в сравнение с Портланд.

„Изглеждай дооре“ и „чувствай се добре“ бяха императиви за живота в Южна Калифорния. Това бе едно от нещата, които обичаше тук. И едно от нещата, които мразеше.

Влезе в пекарната в съседство със залата да обядва. Избра си от витрините шоколадов еклер, тарталета с крем брюле и киви най-отгоре, канелен геврек и портокалова рулада.

— И една диетична кола — каза тя на продавачката.

Отнесе таблата на маса близо до витрината, за да гледа парада от източени, загорели от слънцето тела в летни дрехи. Сладкишите бяха прекрасни. Наченваше ту това, ту онова, задържаше в устата си всяка хапка и възнамеряваше да омете всичко до последната троха.

След известно време усети, че някой я гледа. През две маси седеше тежка наглед жена на около тридесет и пет години и се взираше в нея с нещо средно между завист и невяра — тя си беше взела само една мизерна плодова паста — сладкоманския еквивалент на диетична бисквита.

Изпитвайки едновременно съчувствие и необходимост да обясни, Холи каза:

— Предпочитам да нямах пред себе си такава чиния, но не мога да се спра. Нищо не мога да направя, освен да се натъпча, като ми се приискат сладкиши.

Едрата жена кимна.

— И аз.

 

 

Отиде с колата до къщата на Айрънхарт на Бугънвила Уей. Вече знаеше достатъчно за него, за да рискува да му се представи — това и възнамеряваше да направи. Но вместо да спре пред къщата му, тя пак мнна бавно по улицата.

Интуицията й подсказваше, че моментът не е подходящ. Портретът който му рисуваше, само изглеждаше завършен. Имаше някаква празнина. Предусещаше, че може да се окаже опасно да действа, преди да я запълни.

Върна се в мотела и прекара следобеда и ранната привечер на прозореца — пиеше сода, после диетичен Севън-ъп, взираше се в басейна, подобен на скъпоценен камък сред китната растителност в двора, и мислеше. Мислеше.

„Добре — казваше си тя, — историята дотук: Айрънхарт е човек, тъжен дълбоко в себе си, вероятно защото е останал сирак едва на десет години. Да кажем, че е прекарал голяма част от живота си в разсъждения за смъртта, особено за това колко е несправедливо да се умира преждевременно. Посветил се е на това да учи деца и да им помага, може би защото до него не е имало никой, когато е бил още момче и е трябвало да се справя със смъртта на родителите си. После Лари Каконис извършва самоубийство. Айрънхарт е съсипан, струва му се, че е трябвало да предотврати това по някакъв начин. Смъртта на момчето изважда на бял свят цялата погребана досега ярост на Айрънхарт — ярост към съдбата, ориста, биологическата уязвимост на човешкия вид — яростта към Бога. В състояние на тежко душевно разстройство, граничещо с пълен дисбаланс, решава да се превърне в един вид Рамбо и да направи нещо, с което да се противопостави на съдбата, което в най-добрия случай е чудата реакция, а в най-лошия — напълно откачено. Вдига тежести, тренира аеробика и Тае Куон До и се превръща в бойна машина. Научава се да кара кола като каскадьор. Научава се да използва всякакви видове оръжие. Вече е готов. Остава само едно нещо. Научава се да прозира в бъдещето, за да спечели от лотарията и да стане богат и независим, за да бъде възможно да се отдаде на кръстоносния си поход — а и да знае точно кога се задава нечия преждевременна смърт.“

И тук всичко се разпада. Човек може да отиде в зала като „Дойо“, за да изучава бойни изкуства, но в „Жълтите страници“ училище по ясновидство не е вписано. Откъде, по дяволите, е добил силата си на медиум?

Оглеждаше проблема от всички възможни страни. Не се опитваше да измисли отговора по метода на свободната асоциация, а просто се мъчеше да открие подход за изследване на възможните обяснения. Само че магията си е магия. Не подлежи на изследване.

Започваше да се чувства не като репортер, а като драскач, нает от някой скапан таблоид да забърква историйки за космически пришълци, които живеят под земята в Кливлапд, за бебета полугорили-полухора, родени от перверзни пазачки в зоологическата градина, или пък за необясними дъждове от жаби и пилета, които се изливат над Таджикистан. Но, по дяволите, голата истина е, че Джим Айрънхарт бе спасил от смърт четиринадесет души, и то в цялата страна, винаги в последната секунда, все благодарение на чудотворната си способност да вижда в бъдещето.

Към осем часа вече изпитваше желание да блъска глава в масата, в стената, в циментовия парапет на басейна отвън — в което и да е нещо, достатъчно твърдо да пропука блокажа на съзнанието й и да я доведе до прозрение. Реши, че е време да престане да мисли и да отиде да вечеря.

Отново се отби в заведението на мотела — поръча си само пиле на скара и салата, за да изкупи днешния обед в пекарната. Опита се да прояви интерес към другите клиенти и да се позанимае с наблюдение на хора. Но не можеше да спре да мисли за Айрънхарт и магьосничествата му.

Той не напусна мислите й и по-късно, когато бе в леглото и се опитваше да заспи. Взряна в сенките на тавана, хвърляни от полуотворените жалузи на прозореца, тя бе достатъчно честна пред себе си да си признае, че той я очароваше на ниво, различно от професионалното. Представляваше най-важният репортаж в целия й живот, да, това е вярно. И, да, толкова е мистериозен, че би заинтригувал всеки, бил той репортер или не. Но я привличаше, защото дълго време бе живяла сама и самотата бе оформила у нея някаква празнина, а Джим Айрънхарт бе най-привлекателният мъж, когото бе срещала от… не помнеше откога.

Което си беше чиста лудост.

Може би защото той не беше наред.

Не беше от онези жени, които преследват съвсем неподходящи за тях мъже, като подсъзнателно искат да бъдат използвани, наранени и изоставени. Когато ставаше дума за мъже, Холи беше придирчива. Нали затова бе сама, за Бога. Малко мъже можеха да се мерят с изискванията й.

„Да, бе. Придирчива — саркастично си мислеше тя. — Затова и си взела тоя коцкар за тип, дето се изживява като Супермен, ама без наметало. Слез на земята, Торн. Боже мили.

Да се подхранват романтични фантазии за Джим Айрънхарт е късогледо, безотговорно, безполезно, и чисто и просто глупаво.“

Но тези очи.

Холи заспа с образа на Джим — той я гледаше сякаш като портрет от огромно знаме, което нежно се полюшва в светлосиньото небе. Очите му бяха по-сини и от небесния фон.

Не след дълго пак потъна в онзи сън за слепотата. Кръглата стая. Дървен под. Миризма на влажен варовик. Трополене на дъжд по покрива. Ритмично скърцане. Вууу. Нещо се задава, част от тъмнината, която някакси е оживяла, чудовищно присъствие, което тя нито вижда, нито чува, а само усеща. Врагът. Вуу. Той се приближава, неумолим, злонамерен, жесток и от него лъха студ, както лъха горещина от пещ. Тя се благодари, че е сляпа, защото знае, че това нещо е толкова необичайно, толкова ужасяващо, че само при вида му би умряла. Вууу. Нещо я докосва. Влажен, леденостуден филиз. В основата на врата. Тънък като връх на ластар. Тя крещи, връхчето на пипалото пробива врата й, пронизва черепа й…

Вууу.

Събуди се с тих вик на ужас. Не се запита къде е. Веднага се сети — в мотела в Лагуна Хилс.

Вууу.

Звукът от съня продължаваше да се чува. Огромно острие, което свисти във въздуха. Но не идваше от съня. Беше истински. А в стаята бе студено като в онзи чернилник от кошмара. Сякаш прикована към леглото, от изпълненото си с ужас сърце, тя се опита да помръдне, но не можа. Улавяше миризмата на влажен варовик. Някъде отдолу — сякаш под мотела имаше огромни зали — идваше тихото потропване на — тя някакси знаеше това — огромни каменни колела, които се трият едно в друго.

Вууу.

Нещо неописуемо с думи продължаваше да се гърчи отзад по врата й, да се извива змиеподобно под черепа й — зловещ паразит, който бе избрал нея да се храни, да се промъкне в тялото й, да се загнезди в мозъка й. Но тя не може да помръдне.

Вууу.

Не виждаше нищо друго, освен ивици бледа, бледа светлина, очертани върху част от черния таван, където мекия лунен блясък на външното осветление очертаваше наклона на щорите. Холи отчаяно се нуждаеше от повече светлина.

Вууу.

Покъртително скимтеше от ужас и така се презря за слабостта си, че в крайна сметка успя да се отърси от обзелата я парализа. Пъхтейки се изправи и седна в леглото. Посегна към врата си, опитвайки се да отмахне мазното, твърдо, червееподобно пипало. Там нямаше нищо. Нищо. Преметна крака през ръба на леглото. С разтреперани ръце затърси лампата в тъмното. Едва не я катурна. Намери ключа. Светлина.

Вууу.

Скокна от леглото. Отново опипа тила си. Врата си. После лопатките на гърба. Нищо. И там нищо. Въпреки това още го усещаше.

Вууу.

Беше прекрачила ръба на истерията, но не можеше да се върне назад и току надаваше странно, немощно, животинско скимтене на уплаха и отчаяние. С крайчеца на окото си забеляза движението. Обърна се като ужилена. Стената зад леглото. Запотена. Лъщяща. Издуваше се към нея, сякаш бе мембрана, настоятелно притисната от някаква огромна ужасна маса. Пулсираше отвратително, като огромен вътрешен орган в разтворените димящи вътрешности на праисторически бегемот.

Вууу.

Отдалечи се заднешком от влажната, зловещо оживяла стена. Обърна се. Хукна. Трябва да излезе навън. Бързо. Врагът. Идва. Следва я. Извън съня. Вратата. Заключена. Зарезена докрай. Освободи резето. Ръцете й треперят. Врагът. Идва. Медна верига. Дрънчи, докато я освобождава. Врата. Отваря я със замах. На прага имаше нещо, което изпълва цялата каса, по-голямо от нея, нещо невиждано от човешко същество, нещо едновременно насекомовидно, паякообразно и подобно на влечуго, което се увиваше и се тресеше, оплетена маса от крачка на тарантул, пипала, змийски пръстени, мустаци като на хлебарка, многофасетни очи и зъби като на гърмяща змия, хиляди кошмари, вплетени в едно, само че тя е будна. То се втурна през вратата, сграбчи я; болка раздра ребрата й, където се впиха ноктите му, и тя изпищя…

… нощен ветрец.

Това бе единственото, което влизаше през отворената врата. Слаб нощен ветрец. Холи стоеше на вратата, трепереше, задъхана и смаяно се взираше в циментовата алея пред мотела. Дантелени кралски палми, австралийски дървесни папрати и други храсти се полюшваха сластно под милувките на тропическия зефир. Повърхността на басейна леко се къдреше и по водата се образуваха безброй непрекъснато менящи се фасети, които отразяваха светлината на прожекторите по дъното тъй, че на човек му се струваше, че насред двора има не водна площ, а ров, пълен с пиратско съкровище от шлифовани сапфири.

Съществото, което я нападна, се бе стопило и сякаш никога не бе съществувало. Не бе избягало, нито пък се бе изкачило по някоя паяжина; просто в миг се бе изпарило.

Вече не усещаше ледения, увиващ се филиз по врата си, нито пък вътре в черепа си.

Неколцина други гости на мотела бяха наизлезли от стаите си на алеята, явно да разберат какво става.

Холи отстъпи от прага. Не искаше да привлича вниманието им.

Хвърли поглед през рамо. Стената зад леглото отново си беше просто стена.

Вграденият в нощното шкафче часовник показваше 5:08.

Затвори вратата и изведнъж й се наложи да се опре на нея, защото краката й трепереха.

Вместо да си отдъхне, че странното премеждие е свършило, тя се чувстваше смазана. Обви ръце около себе си, цялата разтреперана, а зъбите й тракаха. Заплака тихо, но не от страх от преживяното, загриженост за безопасността си или за разума си, а от всеобземащото чувство, че е била омърсена. За кратък миг, който обаче бе продължил прекалено дълго, се бе чувствала безпомощна жертва, пленница на ужаса, подвластна на същество извън пределите на разума си. Бяха я изнасилили психологически. Нещо жадно я бе овладяло, силом се бе промъкнало в нея, прегазвайки свободната й воля; и макар сега вече да го нямаше, то бе оставило там следите си, някакъв остатък, който мърсеше съзнанието й, душата й.

„Просто сън“ — окуражаваше се тя.

Но като седна в леглото и светна лампата, не беше само сън. Кошмарът я бе последвал и в света на действителността.

„Това е само сън, не го преувеличавай толкова, вземи се в ръце — мислеше си тя, опитвайки се да се овладее. — Сънува, че си в онова тъмно място, после сънува, че сядаш в леглото и светваш лампата, после насън видя издуващата се стена и хукна към вратата. Ходеше в съня си, нищо повече, и като отвори вратата, още спеше, продължаваше да спиш, когато видя върколака и изпищя. Когато пък най-сетне наистина се събуди, причината бе писъкът ти.“

Искаше й се да повярва в това обяснение, но то бе прекалено нагласено, за да бъде истинно. Ни един от кошмарите, които бе сънувала досега, не бе толкова ясен и осезаем. А освен това никога не ходеше насън.

Нещо истинско се бе домогвало до нея. Може би не насекомо-влечуго-паякът на вратата. Може би това бе просто образ, в който нещо друго се бе облякло, за да я изплаши. Но нещо се опитваше да проникне в този свят от…

Откъде?

Няма значение откъде. Оттам. От отвъд. И едва не я пипна.

Не. Това е смехотворно. Достойно за таблоид. Дори „Нешънъд Енкуайарър“ вече не публикува чак пък такива боклуци. СЪЗНАНИЕТО МИ БЕ ИЗНАСИЛЕНО ОТ ЗВЯР ОТ ОТВЪДНОТО. Подобни мерзости са три нива по-долу от ШЕР ПРИЗНАВА, ЧЕ Е ИЗВЪНЗЕМНО, две нива под ИСУС ПРОГОВАРЯ ОТ МИКРОВЪЛНОВА ПЕЧКА НА МОНАХИНЯ, и дори цяло ниво по-долу от ЕЛВИС ЖИВЕЕ С ТРАНСПЛАНТИРАН МОЗЪК ПОД ИМЕТО РОЗЕАН БАР.

Колкото по-глупава я караха да се чувства подобни мисли, толкова повече се успокояваше. Щеше да се отърси от преживяното по-леко, ако съумееше да повярва, че всичко е продукт на свръхактивното й въображение, възбудено до крайност от случая Айрънхарт, в който имаше, не може да се отрече, доста фантастика.

Най-сетне успя да се закрепи на крака, без да се опира на вратата. Пусна отново резето и сложи веригата.

Пристъпвайки към стаята, усети парлива болка отляво. Не беше нещо кой знае какво, но я накара да потръпне; изведнъж осъзна, че чувства подобна, но по-лека, болка и отдясно.

Понечи да повдигне тениската, за да се огледа — и откри, че платът е раздран. Отляво имаше три дупки. Отдясно — две. Беше опръскана с кръв.

Отново я обзе ужас, отиде в банята, запали лампата и острата флуоресцентна светлина сякаш разряза очите й. Постоя пред огледалото, позачуди се, а после свали разкъсаната тениска.

От трите драскотини отляво се стичаше тъничка струйка кръв. Първата резка беше точно под гърдата й, а другите две се редуваха по-надолу през пет сантиметра. Отдясно пък пламтяха две драскотини, макар че не бяха дълбоки като тези отляво и не кървяха.

Ноктите.

 

 

Джим повърна в тоалетната, пусна казанчето, а после изплакна устата си два пъти с ментова вода.

От огледалото го гледаше най-изтерзаното лице, което някога бе виждал. Трябваше да се отвърне от отражението на собствените си очи.

Подпря се на мивката. За хиляден път през тази година се питаше какво, за Бога, му става.

Насън отново попадна в мелницата. Никога досега един и същи кошмар не го бе тревожил в две последователни нощи. Обикновено минаваха седмици, преди сънят да се повтори.

Че и по-зле, имаше нов обезпокоителен елемент — освен дъждът, който бие в тесните прозорци, премигващата свещ и танцуващите сенки, които тя хвърляше, сега вече се бяха появили и звукът от въртенето на огромните крила отвън, тихото громолене на камъните долу и необяснимият страх, който сякаш го обгръщаше отвсякъде. Този път усещаше невидимо злонамерено присъствие, което се доближаваше с всяка изминала секунда; нещо толкова зло и чуждо, че той не можеше дори да си представи формата и намеренията му. Едва ли не очакваше от него да срине стената, да изскочи от дъсчения под или да връхлети отгоре му през тежката дървена врата от цели греди, зад която се спускат стълбите на мелницата. Не успя да реши накъде да хукне да бяга. Най-после отвори със замах вратата — и се събуди с писък. Дори и там да бе имало нещо, сега не можеше да си го припомни.

Независимо от това как бе изглеждало на външен вид, Джим знаеше как трябва да го нарича — врагът. Освен дето сега вече мислеше за него с главно „В“ — Врагът. Безформеното страшилище от другите му кошмари бе успяло да проникне в съня с вятърната мелница, в който преди не го бе измъчвало.

Колкото и да е налудничаво, усещаше, че чудовището не е просто фантазия, изскочила от подсъзнанието му, докато е спял. То беше толкова истинско, колкото него самия. Рано или късно щеше да прекрачи бариерата между света на сънищата и действителния свят почти толкова леко, колкото прескачаше от един кошмар в друг.