Дийн Кунц
Студен огън (1)

1

Още преди събитията в супермаркета, Джим Айрънхарт трябваше вече да е разбрал, че се задава беда. През нощта сънува ято огромни косове, които го преследват през някакво поле, надават крясъци наоколо му и го нападат с извитите си човки със заострената точност на хирургически скалпел. Като се събуди, едва дишаше и бавно се отправи към балкона да глътне малко свеж въздух. Но в девет и половина сутринта горещината — вече беше тридесет и два градуса — само усили у него чувството, че се задушава.

Продължителният душ и бръсненето го освежиха.

В хладилника се подмяташе само парче изсъхнал кейк „Сара Лий“. То приличаше на лабораторна посявка от нова, изключително жизнеспособна култура ботулинус^[1]. Трябваше да умре от глад или да излезе навън в убийствената като в пещ жега.

Августовският ден беше толкова зноен, че птиците — извън пределите на лошите сънища — предпочитаха клонака на дърветата пред опърлената от слънцето шир на южнокалифорнийското небе; бяха накацали по разлистените клони, чуруликаха от време на време, и то без желание. Кучетата притичваха безшумно, с бързината на котки по тротоарите; нагорещени като тиган за палачинки. Нито един мъж, жена или дете не поспираше да разбере дали циментът е достатъчно горещ, за да се опържи яйце отгоре му, приемайки, че това е по-скоро въпрос на личен скептицизъм.

След леката закуска на засенчената с чадър маса на откритата тераса в едно крайморско кафене на Лагуна Бийч, Джим пак се изнерви и целият плувна в пот. Това беше един от онези редки случаи, когато откъм Тихи океан не полъхваше никакъв ветрец.

Отправи се към супермаркета, който отначало му се струваше като спасително убежище. Беше само по бели памучни панталони и тъмносиня тениска, та климатичната инсталация и студените вълни, които лъхаха от хладилните щандове, му действаха освежаващо.

Когато го връхлетя пристъпът, се намираше в отдела за сладки и тъкмо сравняваше съставките на целувките с тези на ананасово-кокосово-бадемовите пръчици, опитвайки се да прецени кое от двете е по-малкият диетичен грях. В сравнение с други подобни явления, неговият пристъп не беше кой знае какъв — без конвулсии, без неудържими контракции на мускулите, без ненадейни реки от пот или брътвежи на странни езици. Той просто се обърна рязко към купувачката до себе си и каза:

— Спасителен мост.

Тя беше на около тридесет, носеше къси панталони и потник и беше достатъчно хубава, за да предположи човек, че през главата й са минали милион досадни мъжки покани. Сега вероятно реши, че той се опитва да я сваля. Погледна го предпазливо и попита:

— Моля?

„Отпусни се — рече си той. — Не се плаши.“

Затрепери, но не от климатика, а заради няколкото вътрешни потръпвания, които пробягаха през него като змиорки. Цялата сила се изпари от ръцете му и той изпусна пакетите със сладките.

Смутен, но неспособен да се контролира, повтори:

— Линия на живота.

— Не разбирам — рече жената.

И макар това да му се беше случвало неведнъж досега, Джим отвърна:

— Нито пък аз.

Тя стисна кутията с ванилови вафли, сякаш щеше да му я метне в лицето и да се втурне да бяга, ако реши, че има пред себе си вестникарско заглавие: „МАЛОУМЕН ЗАСТРЕЛВА ШЕСТИМА В СУПЕРМАРКЕТ“. Но все пак беше достатъчно добра самарянка, че да остане още малко — колкото да попита:

— Добре ли сте?

Без съмнение беше пребледнял. Струваше му се, че цялата кръв се е дръпнала от лицето му. Опита се да си лепне успокоителна усмивка, макар да знаеше, че тя прилича на смъртнишка гримаса, и промълви:

— Трябва да вървя.

Обърна гръб на пазарската количка и излезе от магазина в палещата августовска горещина. Двадесетградусовата температурна разлика веднага го остави без дъх. Тук-там асфалтовата настилка лепнеше. Слънцето посребряваше предните стъкла на колите и сякаш се разбиваше на ослепителни късчета в никелираните им брони и решетки.

Запъти се към форда си. В колата имаше климатична инсталация, но дори след като вече беше прекосил паркинга и бе излязъл на Краун Вели Паркуей, въздушната струя от таблото минаваше за освежителна само защото купето беше нажежено като фурна. Джим отвори прозореца.

Отначало не знаеше къде отива. После го обзе смътното усещане, че трябва да се прибере у дома. То бързо се превърна в догадка, после догадката прерасна в увереност, а тя пък на свой ред се превърна в неистов стремеж. На всяка цена трябваше да се прибере у дома.

Караше прекалено бързо и използваше всяка възможност да се стрелка насам-натам между колите, което не му беше присъщо. Ако го беше спряло ченге, нямаше да може да обясни за къде се е разбързал толкова, защото самият той не знаеше.

Сякаш всяко негово движение бе дирижирано от невидима сила, която го управляваше почти така свободно, както той управляваше колата.

Отново си рече, че трябва да й се остави, което беше лесно, тъй като нямаше друг избор. Освен това си каза да не се страхува, но страхът беше присъствие, от което не можеше да се откачи.

Когато зави по алеята към гаража си в Лагуна Нигел, призрачните черни сенки от палмовите листа по ослепително бялата мазилка на малката му къща приличаха на пукнатини — сякаш от горещината постройката се бе разсъхнала и пропукала. Червените керемиди на покрива се застъпваха като огнени езици.

От оцветените прозорци в спалнята се сипеха слънчеви лъчи с медни оттенъци. Те покриваха леглото и кремавия килим със сияйни червеникави райета, които се редуваха с тъмните, продълговати сенки на полуотворените капаци в колониален стил.

Джим включи нощната лампа.

Не осъзнаваше, че ще си стяга багажа да заминава, докато не откри, че измъква куфар от дрешника. Най-напред събра приборите за бръснене и тоалетните си принадлежности. Не знаеше нито посоката на пътуването, нито колко дълго ще се бави, но взе два ката дрехи. Тия работи — приключения, мисии, или каквото там, по дяволите, бяха — обикновено не изискваха от него да отсъства повече от два-три дни.

За миг се поколеба, питайки се тревожно дали багажът е достатъчен. Но тези пътешествия бяха опасни; всяко от тях можеше да се окаже последното; в този случай нямаше особено значение дали е взел прекачено много или прекачено малко багаж.

Затвори куфара и се втренчи в него, без да знае каква е следващата стъпка. После рече:

— Трябва да летя.

И вече знаеше.

Шофирането до летище „Джон Уейн“ в югоизточния край на Санта Ана, му отне по-мачко от половин час. По пътя забеляза едва доловимите следи, които напомняха, че преди каналите да докарат вода тук, Южна Калифорния е била пустиня. Огромно табло край пътя приканваше да се пести водата. Пред нов блок в югозападен стил градинари садяха кактуси, които не изискваха много грижи, и някакво растение, чиито листа бяха сякаш от лед. Растителността по необработваемите полета и хълмове сред зелените общински площи и китните градини на частните имения беше прегоряла и кафява и чакаше целувката на клечката, захвърлена от треперещата ръка на някой пироман, като принос към ежегодния опустошителен огнен сезон.

В централната сграда на летището от и към изходите се точеха пътници. Многонационалната тълпа рушеше ширещия се мит, че Ориндж Каунти е хомогенна в културно отношение област и се населява предимно от бели англо-саксонски протестанти. По пътя към мониторите, които даваха информация за кацащите и отлитащите пътнически самолети, Джим чу четири езика, освен английския.

Прочете местоназначенията на полетите отгоре до долу. Предпоследният град — Портланд, щата Орегон — го озари с искрица вдъхновение и той се запъти към гишето за билети.

Чиновникът, който го обслужи, беше стегнат млад мъж, съвестен и спретнат като служител в Дисниленд — поне така изглеждаше на пръв поглед.

— Самолетът за Портланд, който излита след двадесет минути — каза Джим. — Има ли места?

Чиновникът провери в компютъра.

— Имате късмет, господине. Три места са свободни.

Докато младежът се занимаваше с кредитната карта и издаваше билета, Джим забеляза, че ушите му са пробити. Не носеше обеци, но дупките бяха достатъчно видими, за да заключи човек, че в свободното си време носи украшенията редовно и предпочита тежките. Като връщаше на Джим кредитната карта, ръкавът му се повдигна достатъчно, за да открие върху дясната му китка озъбената муцуна на разноцветен дракон, който очевидно беше татуиран с най-големи подробности и се простираше нагоре по цялата му ръка. По кокалчетата на същата ръка имаше корички от рани, сякаш ги беше ожулил, докато се е бил.

Докато вървеше към изхода, Джим се питаше в каква ли субкултура се гмурва чиновникът като захвърли униформата си в края на работния ден и намъкне ежедневните си дрехи. Предполагаше, че младежът съвсем не е обикновен пънкар-моторджия.

Самолетът излетя на юг, а слънцето блестеше безмилостно в прозорците от страната, където седеше Джим. После машината изви на запад, а над океана се насочи на север и вече се виждаше само отражението на слънцето, където пламтящият му диск сякаш превръщаше водата в безкрайна нажежена магма, която извира изпод земната кора.

Джим осъзна, че стиска зъби. Сведе очи към страничните облегалки на седалката, в които ръцете му бяха здраво вкопчени като ноктите на орел в клатушкаща се върлина.

Опита се да се отпусне.

Не се страхуваше от летене. Онова, което го плашеше, беше Портланд… и всевъзможната форма, под която може би там го очакваше смъртта.