Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (65)

Глава девета

Беше утрото на деня, който задълго щеше да остане в паметта ми като „неделята на Симънс“.

Пак се свивах в килера, но този път на вратата имаше четлива табела „Заето“, жадно наблюдавах какво ставаше.

Седнал зад бюрото си в офиса, Хелър се трудеше над някакви изчисления за количествата на спорите. По едно време стана и надникна през прозореца. Манхатън се простираше под булото на осветения от слънцето смог.

Графиня Крек се излежаваше по средата на килима и проучваше какви музеи има в града, а котаракът й мъкнеше все нови програми и листовки.

— Какво има, мили? — обърна се тя към Хелър. — Струваш ми се доста възбуден.

— Аз ли? Възбуден? Има нещо, но не чак толкова. Бумбум ми се обади преди час по телефона — преместили часа по „Удоволствие от природата“ в парка Ван Кортланд. А трябваше да се проведе в зоологическата градина на Бронкс. Чудех се защо.

— Заради мис Симънс, мили, нали така?

— Ще ми се да забравиш приумиците си за мис Симънс. За нея съм като отрова. Интересувам се от нея, само защото може да ме лиши от диплома и никой няма да се вслуша в предложенията ми.

— О, скъпи, на твое място не бих правила предложение на мис Симънс.

— Моля те, не може ли да сключим примирие за…

— Мили, а какво е времето навън?

— Топъл пролетен ден — съобщи Хелър. — Ако не беше този смог, щеше да бъде прекрасен. Знаеш ли, в много неща тази планета е чудесна.

— Е, може затова да са преместили часа — предположи графиня Крек. — Кой би искал да се напъха в някаква миризлива зоологическа градина? Мили, ти ли ще караш колата?

— А, да. Това е добра идея — каза Хелър. — Монтирах новия карбуратор на това „Порше“ и още не съм го поразкарал както трябва, за да проверя работата му.

— Ами направи го тогава — поощри го Крек. — Скъпи, бих искала да разгледам някои изложби, затова ще тръгвам, ако нямаш нищо против.

Тя скочи като изстреляна. Нейното синьо велурено манто, чантичката, пазарската чанта, шапката бяха оставени до вратата. Награби ги в движение и изчезна.

Хелър пак погледна през прозореца. После взе своя тренчкот от бяла коприна, събра някакви листове и един бележник, пъхна ги в джоба. Наведе глава да си погледне краката. Бе избрал туристически обувки до над глезените, а не шпайковете си. Стана ми приятно — ако полицията го чакаше там, не можеше да ги рита с шиповете. Той се поддаваше на радващо ме безгрижие.

А графиня Крек побърза да се спусне с асансьора до 34-та улица. Бързо се запъти към новия многоетажен гараж. Дежурният й махна за поздрав. Тя влезе в асансьор и се понесе нагоре.

Потърси нещо в чантичката си. Откри синьото „Порше“ сред редиците коли. Отвори вратата, пъхна се вътре и после, както само обучените помощници на фокусниците могат да направят, тя се сви в големия багажник зад предната седалка и затвори капака над себе си.

Изнервих се. Бях забравил да заредя с касети нейния екран и не можех да проверя какво е взела със себе си. Не допусках, че ще присъства на часа днес. Може би Бумбум, да го „бибипам“, й е намерил отнякъде разглобяема снайперска пушка. Тъпите мъже около нея май наистина не разбираха, че си имат работа с убийца! В сравнение с графиня Крек най-добрите професионалисти на мафията бяха като момченца, които си играят на топчета. Познавах я — опасен звяр, чиято кръвожадност надминаваше дори апетита на легендарния земен герой Дракула.

Не след дълго се появи и Хелър. Вероятно забеляза, че колата малко е приседнала върху амортисьорите, защото набързо я огледа отвън и провери двигателя за поставени бомби. Махна с ръка и включи двигателя. Трябва да е помислил, че неговото бърникане е променило баланса или тежестта.

Завъртя се бясно надолу по рампата и профуча към улицата. Беше неделя и Ню Йорк несъмнено се бореше с махмурлука от съботната вечер, така че по улиците имаше движение колкото и по алеите на гробище.

Хелър сменяше скоростите като пилот на рали. Мъркащото „Порше“ скоро мина по магистралата на Уест Сайд, след малко се озова на „Хенри Хъдзън“. Синята река искреше под пролетното слънце. За нула време прекоси моста „Джордж Вашингтон“.

Притеснявах се. Той следеше само оборотите на двигателя, без да го интересува скоростта и макар с това „Порше“ можеше да се откъсне от всяка патрулна кола, сякаш е спряла, пак се боях, че ще го арестуват за превишена скорост и ще осуетят срещата му със съдбата. Но по улиците просто нямаше никой. Който напускаше града през почивните дни, отдавна бе сторил това, а беше рано за задръстванията при завръщането в неделя вечер. За първи път се радвах, че полицията не обръщаше внимание на Хелър. Нищо не биваше да попречи на наближаващата катастрофа.

Той пусна радиото и се заслуша в някаква песен за фаталната жена.

Така се ухилих, че едва не си разкъсах устните. Песента имаше двойно значение за Хелър — едната фатална жена се криеше в колата зад гърба му, а другата го чакаше в парка с ножица в ръка, готова да пререже нишката на живота му.

Почти бях готов да съжаля жалкия „бибипец“. Ето го — кара си весело своето форсирано „Порше“, радва се на пролетното утро и не подозира, че жената отзад е заложила бомба. А и двамата не знаят, че аз подпалих фитила.

Достатъчно лошо е да се бориш дори с една жена. Но около него имаше твърде голямо изобилие от представителки на този опасен вид.

Влезе по главния път в парка Ван Кортланд и скоро сви надясно. Движеше се сред просторите на площадки за голф. Намери отбивка и паркинг. Излезе и заключи колата. С лека походка подмина неколцина любители на голфа и тръгна по пътека, водеща навътре в гората.

Графиня Крек изчака. Стана и се огледа. Нямаше опасност да я видят. Излезе и заключи колата. Пред страничното огледало нагласи на главата си черна барета и сложи много тъмни очила, сякаш искаше да не я познаят. Тръгна след Хелър, метнала на рамо пазарската чанта.

Озадачих се. Аудиолинията от следящото устройство на графиня Крек сякаш ми предаваше стъпки от два чифта крака. За момент спрях звука от екрана на Хелър. Ами да, звук от стъпки на двама души.

Много ми беше трудно да схвана как беше възможно това.

Та тя вървеше поне двеста ярда зад Хелър и въобще не го виждаше.

А той енергично продължаваше по пътеката. Явно графиня Крек не се притесняваше, че може да го загуби из гората.

Хелър стигна до едно възвишение. Познах мястото. Там стоеше и преди няколко месеца, когато бандата го спря. Този път той внимателно огледа зад дърветата вляво и вдясно от себе си. Там никой не се криеше. Но по кората на едно дърво ясно личеше следа от куршум.

Той погледна надолу в падината. Новата трева вече зеленееше. По клоните напъпваха цветове.

Неколцина студенти седяха на пънове и камъни.

Мис Симънс стоеше зад широк, плосък пън. Приличаше на олтар. Надявах се този олтар да е жертвен.

Хелър, невъоръжен и неподготвен, се спусна по пътеката към групата. Мис Симънс го забеляза отдалеч. Когато доближи, той понечи да се настани зад другите студенти.

Мис Симънс го изгледа безизразно. Посочи му бял камък вдясно от олтара. И изрече твърдо:

— Уистър, ти седни тук.

Все едно го караше да седне на пейката за обвиняем в съдебна зала. Или както се надявах — на мястото, където щеше да изслуша присъдата си.

Мис Симънс изглежда бе обзета от силно напрежение. Носеше черно манто и черна шапка с широка периферия. Нямаше очила и оглеждаше пътеката с присвити, неразгадаеми очи.

Още няколко студента се довлякоха при групата. Едно момче каза:

— Божичко, това местенце не е лесно за намиране, мис Симънс. За малко да се загубя.

— Роджър, седни ей там — нареди мис Симънс с нетърпящия възражения глас на учител. Сочеше останалите.

Мина още време. Още трима студенти намериха падината. Лек ветрец разклащаше върховете на високите дървета.

Мис Симънс гласно преброи студентите.

Графиня Крек се спря на възвишението и се скри зад широк ствол. Загледа се в хората долу.

Гласът на мис Симънс звучеше и от екрана на Крек. Недоумявах. Разстоянието между двете беше прекалено голямо.

Тогава графинята докосна нещо на очилата си и звукът се усили.

ОЧИЛАТА!

Носеше устройство от „Очите и ушите на Волтар“, прикрито като слънчеви очила, което усилваше далечните звуци. Нищо чудно, че можа да проследи Хелър. Отдалеч чуваше стъпките му.

Тя отново пипна нещо встрани от затъмнените стъкла и внезапно образът на мис Симънс сякаш скочи към нея. Значи в това устройство имаше и телеобектив! А пък приличаше на съвсем обикновени очила.

— Кучката й с кучка — промърмори графиня Крек.

— Двадесет и девет — студено промълви мис Симънс. — С Уистър ставате тридесет. Подготвила съм ви някои изненади. Да започваме.

Колко зловещо!

Очаквах Графърти и други полицаи да се крият някъде в гората. Прегърнах се от радост. Ако бяха там, можеха да арестуват графиня Крек! Може би дори и Хелър за онези осем убити хулигани!