Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (57)

Глава първа

Скочих в една мотриса на метрото и скоро вече се носех на север. Моето съдбоносно решение щеше да предизвика верижна реакция от събития, която дори Хелър не би успял да спре.

Грохотът на колелата сякаш ме тласкаше безмилостно напред. Не забелязвах гъмжилото от хора във вагона. Най-после действах. Ще изпълня дълга си да въздам справедливост. Кръв, червена кръв щеше да бъде отплатата за всички мои мъки, изтощили силите ми и наранили душата ми.

Енергично изскочих от вагона на спирката при 116-та улица. Със сурово и неумолимо изражение тръгнах към университета „Емпайър“.

Научих къде е мис Симънс. Седеше зад бюрото в някаква аудитория. Гледаше трескаво — ами да, какво друго й оставаше, след като злодеят Хелър се набърка в нейния живот.

Не беше сложила очилата си, а аз знаех много добре, че без тях нищо не виждаше. Забелязах ги на бюрото и ловко ги покрих с една книга.

— Аз съм от „Морнинг Прес“ — казах й. — Дойдох да взема от вас интервю във връзка с мнението на вашата антиядрена организация за проекторезолюцията на ООН по правата на жените.

Тя се помъчи да ме види.

— Ако не я приемат, направо ще взривим цялото ООН, хич не ни пука от Тактическата полиция на Ню Йорк. Сега аз съм председател на нашата организация и каквото кажа — това става! — Зашари с ръка за очилата си, не ги намери и добави: — Можете да ме цитирате.

— Зад тази проекторезолюция стоят черни сили — обадих се аз.

— Не искам да чувам лоши думи за организациите на черното малцинство — тросна се тя. — Харлемското погребално дружество е твърдо решено да върви с нас до гроб. — Тя разсеяно опипваше по бюрото. — Не съм ли ви виждала и преди? Може би в психиатричното отделение?

— Да, срещали сме се — потвърдих. — И двамата сме революционери. Всъщност аз съм от Организацията за освобождение на Палестина. Използвам работата си в „Морнинг Прес“ като прикритие.

— Значи можем да разговаряме свободно — отдъхна си мис Симънс. — Термоядрените бомбардировки трябва да бъдат предотвратени, дори ако за това се наложи да унищожим целия свят. Не ходехме ли заедно на лекции по психология?

— Точно така. Аз седях зад вас и винаги споделях мнението ви.

— Значи се казвате Трогепъл — сети се тя. — Никога не забравям състудентите си.

— Права сте.

Тя пак плъзна ръка по бюрото в търсене на очилата си и реших да отклоня вниманието й.

— Сега какво преподавате? — попитах, като уж посочих книгата, но само, за да я побутна и да съборя очилата в подложената си ръка.

— Следдипломна квалификация на смотаняци — обясни тя. — Тези млади учители отиват в средните училища и стават големи гадняри. Затова ние ги превъзпитаваме да бъдат невъзмутими и да се владеят при всяко положение. Днес не оформяме характера на децата с тояги. И не одобряваме истеричното поведение на учителите, дори ако се случи да намерят пълна шепа червеи в чантата си. Но къде си оставих очилата, по дяволите? Трогепъл, не виждате ли някъде моите очила?

— Не — отвърнах аз и беше вярно, защото вече се намираха в джоба ми. — Но да се върнем на позицията на вашата организация, в случай че Съветът за сигурност не приеме резолюцията?

Свих се от уплаха. Тя подскочи, заблъска с юмрук по бюрото и закрещя разни кратки думички, каквито дори аз не бях чувал.

— И можете да ме цитирате! — изпищя тя накрая. Изтощено се свлече на стола. — Разбира се, немислимо е да не я приемат. Всички жени на света ще се съберат, за да ги разкъсат на ситни мръвки с ноктите си, при това с усмивки на уста!

Не обичам да гледам разстроени жени. Действат ми на нервите. Реших, че е време да я успокоя, да насоча съзнанието й към представата за меките очертания на хълмовете и весело бълбукащите поточета. Трябваше да угася бесния огън в очите й.

— Доколкото ми е известно, преподавате „Удоволствие от природата“.

Погледът и стана още по-пламенен!

— Трогепъл, имаше време, когато се наслаждавах на тези кратки неделни разходки из горите. Можех радостно да си бъбря със зайчетата и да се усмихвам на нарцисите. Но миналата година, Трогепъл, се случи нещо ужасно. То напълно промени живота ми!

— Разкажете ми — подканих я аз.

— Трогепъл, в миг, когато моето майчинско сърце се свиваше от жал в гърдите ми, аз приех в своя курс най-злата, най-ужасната, най-гнусната разновидност на тварите, сътворявани някога от дявола…

Тя можеше да рухне окончателно всеки момент. Устните й се изпънаха и оголиха стиснатите зъби. Дишането й се учести.

— Разбирам — изрекох съчувствено. — Бил е студентът по ядрено инженерство Уистър.

Тя отскочи от стола. Вдигаше маса след маса, струпваше ги в ъгъла на аудиторията, после ловко се изкатери върху тях и затрепери. Озърташе се сляпо във всички посоки.

— Но той не е тук — окуражих я.

— Слава богу! — извика тя.

Двама студенти стояха на вратата и ни гледаха с отворени уста.

— Както разбирам, вие не го обичате — продължих аз.

Тя се разкрещя. Заболяха ме ушите.

Двамата студенти помислиха, че аз я тормозя. Единият изчезна светкавично. Другият — едър младеж — стоеше на вратата и ме зяпаше гневно.

Мис Симънс май се задъха и престана да крещи.

На вратата се събираха все повече студенти. Първият им шепнеше нещо, сочеше мен и мис Симънс, седнала под тавана върху струпаните като кула маси.

— Мис Симънс, — обърнах се аз към тавана, — моля ви, да продължим интервюто. Получихме неопровержими доказателства, че съществува чудовищен таен заговор, за да бъде провалена резолюцията, затова моят редактор иска да получи вашето мнение.

Тя сведе поглед и вече не го отдели от мен. Вероятно й изглеждах като сиво петно.

Привлякох вниманието й, затова реших да осъществя замисъла си. Знаех точно какво да кажа.

— Сигурен съм, че ви е абсолютно ясно — някои са готови да дадат и живота си, за не бъде приета тази резолюция.

Кулата се разтресе. Тя шареше с невиждащите си очи, за да ме намери. Устата й се напрегна за вик.

— Те заговорничат ден и нощ, като изпълзяла от храсталака отровна змия, събират се на черни литургии и свикват всички свои съмишленици, тайно се прокрадват с коварство, на което е способен само той — онзи човек, който подкупва делегатите с наркотици и жени, изнудва ги и заплашва, за да провали резолюцията толкова страшно, че никой никога да не я предложи отново.

Знаех, че съм приковал вниманието й. Както и вниманието на враждебната тълпа студенти. Това беше драматичен момент. Помълчах, за да засиля напрежението.

И когато вече бях сигурен, че всяка мозъчна клетка на мис Симънс жадува да чуе думите ми, нанесох смъртоносния удар.

— Името на този потаен враг е Уистър.

Тя се изпъна в страховит спазъм.

Кулата от маси се наклони.

Отначало бавно, а после все по-бързо, кулата падаше.

Масите се пръснаха във въздуха.

Мис Симънс се стовари на пода.

ТРЯС!

Облак от трески и винтове. С мощен рев студентите ме връхлетяха.

— Той я бутна! — крещеше един.

— Хванете го! — пищеше друг.

— Убийте тоя „бибипец“! — нададе вой трети.

Бях допуснал грешка. Не се бях сетил, че когато човек се движи сред студенти напоследък, все едно, че влиза в хангара на Афийон. А бях дошъл без оръжие!

Те ме блъскаха и дърпаха. Изнесоха ме от аудиторията. Един от по-настървените пъхна ръка в моето пукащо по шевовете палто и отмъкна портфейла ми.

— Тоя е ФЕДЕРАЛЕН АГЕНТ! — кресна студентът. — Мръсен, смрадлив, гаден АГЕНТ!

Само това им трябваше.

Изтъркаляха ме по стълбата.

Тупнах тежко.

Освирепели, те ме замериха с шапката и портфейла ми.

Надхитрих ги. Преди някой да се втурне към мен, аз си прибрах нещата и избягах със скокове на леопард от сградата.

Тропотът на моите офицерски обувки заглуши техните ревове.

Стигнах до 116-та улица. Тъкмо навреме, за да скоча в експресна мотриса.

Чак когато вратата се затвори, аз си позволих да избухна в смях.

Успях! Всъщност изпълних съвършено замисъла си.

Ако приемат резолюцията, тя ще се подиграва на Хелър, че това е станало въпреки зловещите му кроежи. Ако пък не я приемат, отсега нататък неговият живот щеше да се превърне в ад, какъвто дори той не би могъл да понесе.

В друсащия се, тътнещ вагон аз доволно облизвах драскотините по ръцете си.

В края на краищата, какво като ме посмачкаха малко? Нали в Апарата все повтарят, че техните служители трябва да бъдат твърди и издръжливи. Точно такъв бях и аз. А в такива победни мигове болката е едва ли не приятна.

Нанесох удар, който Хелър нямаше да забрави, а и от който трудно би се опомнил.

Бях видял пътя, посочен ми от моя дълг. И го извървях. Това е пътят на Апарата.