Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (49)

Глава трета

Беше много стар човек. Край него обикаляха две кучета. Той се взираше в мен на слабата лунна светлина.

Трагедия. Забелязаха ме. Не бях прикрил следите си.

Но аз не издадох тревогата си.

— Къде съм?

— На острова — каза той.

Аха, измама. Знаех си, че не можех да вярвам на онзи лъжец капитана. Вместо да ме свали някъде по континенталната част на Гърция, решил да се отърве от мен на някакъв остров.

Тогава ужасът ме обзе с пълна сила. Старецът ме заговори на турски! Ако говореше на гръцки, не бих го разбрал!

О, Богове, значи онези жени все пак щяха да ме настигнат. И техният Пророк се рее над облаците, готов да заповяда пребиването ми с камъни.

Но по-добре да науча нещо повече за положението си и да си плюя на петите.

— Кой остров? — попитах.

— Лимнос — отговори старецът.

Земната география ми беше доста смътна в главата, но не бях чувал Турция да притежава такъв остров. И името не звучеше като турско. Със слаба надежда продължих да разпитвам:

— А коя е страната?

— Гърция — каза той.

— Тогава защо говорите на турски?

Той вдигна от пясъка парче дърво. И на тази лунна светлина надписът личеше добре — „Санджи“.

— Заради това и заради дрехите ви — той посочи на изток. — Турция е само на двайсет и пет мили, жена ми беше оттам.

Не можа да ме заблуди. Той просто се опитваше да ме бави, за да повика полицаите. И щом жена му е туркиня, значи вече е научила всичко. Жените всичко си споделят. И са много лукави създания.

— Елате с мен в колибата — каза той. — После ще повикам някой да ви закара.

Реших да изиграя ролята си хитро.

Той видя сака ми, вдигна го и тръгна нагоре по брега, като ми махна да го последвам. Разбира се, водеше ме право в някоя клопка. Вървях след него и обмислях как да постъпя.

Двете кучета все ме душеха. Знаех си аз — разбрали са кой бях. Трябваше и тях да включа в плановете си.

Колибата беше мизерна. Наоколо имаше още постройки. Сториха ми се изоставени.

Той ме настани до масата и извади отнякъде бутилка узо. Това само потвърди подозренията ми. Искаше да ме напие, за да ме арестуват без съпротива.

Аз обаче не забравях обучението си в Апарата — когато не си в безопасност, бъди хитър и пресметлив, а понеже никога не си в безопасност, бъди хитър и пресметлив винаги.

— Къде е жена ви?

— Умря преди години.

— Ами онези колиби? Къде са хората?

— Всички се преместиха в градовете. Вече никой не живее тук.

— Къде е най-близкият град?

Той посочи на юг.

— Мудрос. Доста е далечко.

— Никой друг ли не идва насам?

— Сам съм. От години нищо не правя. Ловя по малко риба. Изпийте си чашата. Сигурно сте премръзнал до кости. Ще трябва да отида чак до пътя, за да се обадя.

Вече знаех всичко, което исках. И нямаше да му позволя да ме върже, когато се напия, нито пък да извика полицията. Когато тръгна към вратата, застрелях го със зашеметяващия пистолет. Беше на пълна мощност и тесният лъч му отнесе половината глава.

Кучетата започнаха да протестират.

Застрелях и тях.

Завлякох трите трупа на брега. Избутах останките на лодката във водата. Сложих в нея телата. Зарових парчето с името на лодката.

Ако някой минеше насам, щеше да помисли, че са загинали при взрива на гемията. А после вълните са ги изхвърлили на брега.

Прикрих си следите.

Върнах се в колибата.

Нямаше много кръв и можах да залича дребните пръски.

Старецът имаше още един костюм. Сигурно за празнични дни. Гърците носят европейски костюми и ризи, обикновено без вратовръзка.

Съблякох се. Изсуших своите дрехи пред огъня. И докато съхнеха, намерих някакви сухари, после утолих жаждата си с малко вода.

Отворих сака и прибрах арабското облекло. Навлякох костюма на стдреца. Не ми беше по мярка, затова съвсем заприличах на грък.

Хрумна ми, че може да изпадна в беда, защото не говоря техния език. Затова издух бузата си с топка памук и овързах главата си с парцал. Щях да се престоря, че не мога да говоря от зъбобол.

Най-после се приготвих. Нарамих сака. Беше понатежал. Но нямаше как да се отърва от каквото и да било.

Отново поех по пътя си, а душата ми изгаряше от желание да отмъстя на Хелър!

Препъвах се в мрака, но все пак по дългата пътека стигнах до опустяло шосе.

Тръгнах на юг.

Вървях, вървях, вървях.

Беше много изтощително, но имах твърде силен стимул. Каквото и да ми струваше, но щях да се добера до човека, който ме принуди да изтърпя всичко това. И нищо не можеше да ме спре!

На зазоряване стигнах до градче от безредно пръснати къщурки. Не беше особено привлекателна гледка.

До края на дълъг кей бе закотвен малък кораб. От комина му се издигаше рехава димна струя. Беше типичен морски съд, свързващ островчетата в Егейско море.

Трепнах. О не, никакво море!

Но можех ли да направя нещо друго? Трябваше да стигна до континенталната част на страната. За разлика от някои, които според слуховете преди време живели на тази планета, нямах способността да ходя по вода.

Само свещеният дълг окончателно да унищожа врага ми вдъхна решимост да стъпя на мостчето, свързващо кея с корабчето.

Качих се на палубата. Някой излезе от една каюта и погледна към кея.

Аз също се озърнах. Разтърси ме ледена тръпка. Няколко човека вървяха по кея. Някои от тях бяха жени!

Напрегнах се, готов за бягство.

Човекът ми каза нещо на гръцки. Сигурно искаше пари. Ами сега! Нямах гръцки драхми! Не можех да размахвам пред всеки турските лири. Така бих оставил следи!

С изключително самообладание бръкнах в джоба си и извадих стодоларова банкнота.

Очите му едва не изскочиха!

Сграбчи парите и затича нанякъде. Ръката ми стисна дръжката на пистолета в джоба.

По кея прииждаха още хора.

Първият мъж се върна, водеше и друг!

Заклещиха ме!

Твърде много бяха. Не разполагах с картечно оръдие.

Устните ми зашепнаха беззвучна молитва.

Новодошлият държеше кутия. Бърбореше неспирно. Сигурно в тази кутия бяха електрическите белезници. Не разбирах и една дума от приказките му. Той вдигна капака. Усещах ръката си гореща и лепкава върху дръжката на пистолета.

Онези сочеха отворената кутия. Първият мъж размаха моята банкнота. Пак посочи кутията, през цялото време плямпаше като побъркан.

Постоянно повтаряше думата „пирея“. И изведнъж се сетих за значението й. Пирея е морското пристанище на Атина.

Коленете ми почти се подгънаха от облекчение. Явно ми обясняваше, че няма достатъчно пари да ми върне рестото и ще ми го даде в Пирея.

Кимнах леко.

Първият мъж набута билет в ръката ми.

Повлякох се към бара и отлепих лепкавата си длан от пистолета. Погледнах я, като си мислех, че никога досега ръцете ми не са се изпотявали така. Но не беше от потта. Бях спукал кървавите мазоли, които се появиха от събирането на багажа в този „бибипан“ сак. Значи не съм бил чак толкова нервен.

Избрах си едно ъгълче, откъдето можех да наблюдавам цялото помещение. Част от съзнанието ми очакваше със страх момента, когато корабът щеше да се отдели от кея, а другата част не сдържаше нетърпението си този момент да настъпи. Нима се превръщах в шизофреник с противоречащи си личности?

Усетих засилващ се сърбеж. Ставаше все по-зле. Започна да ме сърби на няколко места едновременно. Нервни тикове. Според психологията когато човек е подложен на извънредно напрежение, има склонност да усеща сърбежи. Щом психологията го твърди, значи е абсолютна истина. Но не ми се вярваше да съм чак толкова изнервен. Чудех се какво ли би направил екипажът с мен, ако изпадна в нервна криза. Бях уверен, че на това корабче няма лекар.

Сърбеше ме все по-силно. Да, налагаше се да призная, че бях готов да рухна от нервното пренапрежение.

Но забелязах как нещо дребно и черно пропълзя по ръката ми. Взрях се отблизо. Бубонна чума? Нима ми излизат черни циреи по кожата? Надявах се да не е така. Ще ме изолират в карантина, докато турските жени съберат достатъчно камъни.

Я чакай. Чумните петна и циреите не мърдат. Пък и не подскачат.

Вглеждах се внимателно в нещото, което с един скок се премести на коляното ми.

БЪЛХА!

О, Богове, призракът на стареца си отмъщаваше! От съжителството с онези две кучета дрехите му бяха претъпкани с бълхи!

Що за страдания трябваше да изтърпя заради Хелър!

Поддържаше ме само мрачната решимост в края на този мъчителен път да го докопам.

Корабчето се отдели от кея. Заклати се.

Стомахът ми реши да се раздели със сухарите на стареца.

След малко се опомних, провесен през релинга.

И при всеки напън повтарях свещената си клетва.

Хелър щеше да ми плати за това. Щеше да ми плати за всичко!

Само тази причина ме подтикваше да понасям страданията и да живея.

ОТМЪЩЕНИЕ!

ХЕЛЪР ЩЕ СИ ПЛАТИ!

Повтарях си това във всеки миг на отдих между напъните за повръщане.

Поне знаех кой е виновен за жалкото ми положение. И щях да предприема каквото трябваше!

Само това ме спаси по време на ужасното морско пътуване.