Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (47)

Глава първа

Все напред през Мраморно море, през Дарданелите — двадесет и един часа напъни за повръщане, двадесет и един часа в най-страшния ад.

Седях в смърдяща на риба каюта и се опитвах да си изкарам червата в гадната воня на някаква кофа. Да, „Санджи“ си заслужаваше името! Но всъщност никаква „болка в корема“ не можеше да се сравни с това, което преживях. Неравните вълни се надигаха, тласкани от вятър, зародил се някъде в Егейско море и все по-намръщен с всяка измината миля.

Не само вятърът беше срещу мен. Отначало стоях нащрек на палубата, загледан в отдалечаващите се светлини на Истанбул. Струваше ми се неизбежно турският военен флот да връхлети с тътен на корабни двигатели, за да ме залови и бях решил, че моят живот ще им струва твърде скъпо. Но после вълните започнаха да си играят с мен. Имаше опасност да се преметна през борда, както се напъвах, затова капитанът ме натика в каютата и ми подхвърли кофа. Каза, че не искал да се прости с остатъка от парите, които му дължах.

Отначало ми беше толкова зле, че се страхувах да не умра. Но после стана толкова по-зле, че се страхувах да не остана жив.

Постепенно между напъните започнах да размишлявам, както всеки би направил, как успях да се забъркам в тази история. Нима не съществуваше и друг живот, в който нямаше да съм принуден да търпя непоносими космически кораби и лудо мятащи се гемии? Нима не беше възможно да си намеря тиха и спокойна професия, която отдалеч заобикаля подобни опасности? Просто не бях предназначен за живота, който водех.

Час след мъчителен час всичко ми се изясняваше, не оставаше място за никакви съмнения. Една очукана, ръждясала кофа, в която рибешки люспи се плискаха сред доскорошното съдържание на стомаха ми, може да се превърне в забележителен заместител на кристалното кълбо за гадаене. И човек съзира в нея, че ако и бъдещето му изглежда по същия начин, може лесно да се прости със здравето си.

Започнах да се питам какво ме тласна в това окаяно положение. Някъде в миналото Съдбата бе сплела нишките на този ужас.

Сивият ден бавно се изнизваше, сивият вятър надигаше сива пяна по сивото, мръсно море, а сивотата на моето настроение се превръщаше в непрогледната чернилка на абсолютна увереност.

ХЕЛЪР! Ако той не бе извършил онова рутинно наблюдение на планетата, аз нямаше да съм тук — преследван от жени-демони, удрян и бутан от зли, присмехулни ветрове, подхвърлян така, че стомахът ми вече нямаше какво да добави в кофата, освен шумно хълцане.

ХЕЛЪР! Ако не беше чувството му за дълг на боен инженер, вдовицата Таил нямаше да ми обърква живота. Сестра Билдирджин сега нямаше да е въплъщение на заплахата от едрокалибрени сачми и женитба.

ХЕЛЪР! Ако той никога не се бе появил, онова отдавнашно фатално повикване от Ломбар не би прекъснало ловния ми излет и сега, вместо да се взирам в кофата за кървави съсиреци, щях весело и доволно да си стрелям по пойни птички сред планините Блайк на Волтар.

ХЕЛЪР! Той насъска всички срещу мен — Мийли, Ске, Боуч, Фахт Бей. Той все заговорничеше да ме вкара в беда. Прахд, Крек, Ахмед, Терс и онази сбирщина от пищящи демони нямаше да ме тормозят и да ми се подиграват, а Пророкът нямаше да подканва от небесата онези жени да ме пребият с камъни.

ХЕЛЪР! О, колко ясно разбирах, че вината беше само негова!

ХЕЛЪР! Дадох най-свята клетва пред мръсната кофа, че ще посветя остатъка от живота си, колкото и да е кратък, за да стоваря върху него меча на възмездието за всички страдания, които ми причини с ликуване на садист.

И когато вече нямаше защо да се питам как е тръгнал накриво животът ми, знаех точно какво да направя.

Трябва да отида в Ню Йорк. Колкото и опасности да ме дебнат, колкото и усилия да ми струва, длъжен съм да свърша с Хелър веднъж завинаги. За доброто на Конфедерацията, за доброто на Земята, за доброто на живота, длъжен съм да премахна заплахата за цялата вселена — ХЕЛЪР!

И щом стигнах до това твърдо и непоколебимо решение, олекна ми.

Като знамение от Съдбата, в този миг капитанът влезе и ми съобщи, че сме стигнали където трябва.

Това напълно потвърждаваше разсъжденията ми. Гемията вече не се клатушкаше и аз не се чувствах болен. Ето какво може да направи с човек правилният отговор!