Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (46)

Глава осма

Постарах се да остана незабелязан на излизане от банката. Сега ми предстоеше да реша задача с три условия:

1. Да се махна от Турция.

2. Да не ме хванат.

3. Да прикрия следите си.

На теория изглеждаше елементарно. Всъщност Апаратът непрекъснато набива в главата на всеки свой агент винаги да се грижи за втора и трета точка. Та това са основните условия за успех в плана на всяка акция.

Но теорията е едно, а да се озовеш посред нощ в Истанбул, заобиколен от прокрадващи се врагове и преследван безмилостно от жени с нюх на хрътки — това е съвсем друго.

Минаретата на безбройни джамии стърчаха край мен като сочещи пръсти. И сякаш самите облаци ей сега щяха да се разтворят, за да отекне кухо от небесата гласът на Пророка, заповядващ да се изпълни повелята на Корана — ПРЕЛЮБОДЕЕЦЪТ ДА БЪДЕ ПРЕБИТ С КАМЪНИ!

Да те полазят тръпки, чак. Никога не можеш да бъдеш сигурен с тези първобитни религии. Ами ако съвсем неочаквано се окаже, че има нещо вярно в тях. Току-виж и минаретата се срутят върху мен, за да ми го докажат.

Увещавах ума си да не се побърква. Богове, каква беда ме сполетя заради тези жени!

Огледах улицата и реших, че Мудур не е пресметнал добре времето. Сигурно искаше първо да има моя подпис на документа, преди да повика полицията. Но щях да го надхитря!

Побягнах като заек, притиснал сака към гърдите си. Изнесох се от този квартал със скоростта на реактивен снаряд.

Криех се и завивах по незнайни улички и пресечки. Все още не забелязвах преследвачите. И докато тичах, грижливо съставях плана как да се изплъзна и прикрия следите си.

Отпред видях малък западнал хотел. Тръгнах съвсем спокойно към него. За начало измислих много добра уловка. Когато полицията смята, че престъпникът се крие в хотел, веднага обкръжава сградата. Те ще си мислят, че съм вътре, но аз ще бъда отвън и веднага ще ги забележа.

Влязох. Мъжът зад гишето на рецепцията спеше дълбоко. Събудих го, за да поискам стая. Без да си отвори очите, той се пресегна нагоре, взе ключ и ми го подметна.

Прокраднах се по стълбището. Намерих стаята. Скрих сака. И слязох по улука.

По една затънтена уличка се качих на хълма до Големия пазар, където по всяко време можеш да намериш отворени дюкянчета. През нощта нямаше тълпи. Повечето магазини бяха със спуснати кепенци. Но скоро намерих, каквото ми трябваше — магазинче за арабски облекла. Вътре вонеше до задушаване на препарати срещу молци и камилска вълна. Една-единствена гола лампа осветяваше безразборно натрупаните дрехи по рафтовете. Започнах да ровя. Търсех „джелаба“ — наметало с качулка. Исках от онези, каквито носят арабските племенни вождове. Намерих. Беше изтъкана от мека, жълта вълна. Малко се набиваше в очи, защото беше обточена със златна нишка. Все едно, щеше да ми свърши работа. Намерих тюрбан. После и един торбест панталон. Избрах и елек със златна бродерия и риза. Измъкнах от купчината патрондаш с множество джобчета.

Собственикът помисли, че са влезли крадци и стана. Беше ужасно дебел. Прозяваше се. Изгледа ме някак странно. Започна да пресмята общата цена на избраните от мен дрехи. Пак се прозя.

— Осемнайсет хиляди лири.

— Девет хиляди — казах аз.

И тогава той направи нещо твърде подозрително. Сви рамене и кимна! Дори не опита да се пазари! Знаех какво означаваше това. Стараеше се да приспи присъщата ми бдителност.

Извадих една банкнота! О, Богове! Мудур Зенгин ми бе дал само банкноти по сто долара!

Нямах избор. Подадох я на търговеца.

— Ще трябва да събудя лихваря Махмуд, съсед ми е — каза дебелакът.

Подозренията ми се потвърждаваха! Искаше да ме задържи по-дълго!

Но аз действах напълно хладнокръвно.

— Ами вървете тогава.

Нямаше го цели пет минути! Бях уверен, че се е обадил на полицията.

— Ето ви рестото. Деветдесет и една хиляди лири.

Беше прекалено дебела пачка, цялата от дребни банкноти. Той смяташе, че ще се забавя, докато ги преброя. Но аз го разочаровах. Просто ги прибрах в джоба си.

Той пак ме изгледа особено. Хрумна ми, че искаше да ме запомни добре, за да ме опише на полицията. Сега знаеше и какви дрехи купих. Щеше да обясни най-подробно на онези жени, когато дойдат да ме търсят в магазинчето.

Бях готов за предизвикателството. Налагаше се да изпълня трета точка — прикриване на следите.

Докато той пак се настаняваше на диванчето отзад, аз се престорих, че ми е трудно да вдигна вързопа с дрехите. Наведох се и плъзнах бомбичка със закъснител под най-долния рафт. Натиснах взривателя.

Излязох.

Тръгнах надолу по хълма. Не бързах.

Минаха десет минути.

ТРЯС! БУМ!

Магазинчето, заедно с още много край него, хвръкна към небето сред горнило от оранжеви пламъци. Ударната вълна натроши прозорец съвсем близо до мен.

Тази следа я прикрих. Сега жените не можеха да получат описанието ми от него!

Почувствах се окуражен. Но пак бях нащрек. Доближих хотела. Никакви полицаи около олющената съборетина. Капанът не проработи. Може би просто закъсняват. Затова по-добре да не се размотавам.

Бързо се покатерих по улука. Е да, трябваше да изпълзя нагоре само четири фута. Вмъкнах се в стаята.

От хълма се чуваха сирените на полицейски коли и линейки. Добре им отвлякох вниманието. Вероятно затова не са дошли да обкръжат хотела. Умен съм.

Отворих сака. Съблякох европейските си дрехи. Вместо тях се премених с арабските, заедно с патрондаша. Отново сложих на краката си военните обувки. Вързах си тюрбана и наметнах вълнената джелаба. Каква промяна!

Прибрах останалите ми бомбички и доларите в джобчетата на патрондаша. Сложих вътре и дипломатическия си паспорт. Натъпках пачката турски лири в пояса — беше твърде обемиста.

Сгънах европейските дрехи и ги пъхнах в сака. Внезапно се сетих и извадих от сака пистолет „Берета“, 38-ми калибър. Беше лек, удобно влизаше в джоб, пълнителят му побираше тринадесет патрона. Избрах за пистолета вътрешния джоб на моята джелаба. Огледах стаята внимателно. Не бях оставил нищо. Нарамих сака.

Сега трябваше да прикрия следите си.

Натиснах взривателя на поредната бомбичка и я сложих под дюшека.

Слязох по стълбата. Мъжът на гишето се опитваше да ме излъже — преструваше се на заспал. Но аз не направих нищо необичайно. Оставих му ключа върху банкнота от сто лири. И привидно лениво се повлякох навън.

Никакви полицаи наоколо. Акцията на Големия пазар беше успешна. Пожарите там май доста буйстваха.

Стараейки се да не изпъквам с нищо, минах по няколко малки улички и излязох на близкия булевард.

Попаднах на такси. Събудих шофьора и влязох в колата. Сега да оставя лъжлива следа. Произнесох гръмко:

— Откарайте ме до „Шератон“.

Той запали двигателя.

ТРЯС! БУМ!

Хотелът хвръкна във въздуха.

И тази част от задачата изпълних безупречно.

Гейзери от оранжев пламък налитаха към небето.

Таксито леко се разклати от ударната вълна.

— Това пък какво е? — промълви шофьорът.

Аха, иска да измъкне информация, за да я съобщи след това на жените! Ще се разправя и с него.

Потеглихме. Той зави по тясна и пуста улица.

— Спрете за момент — помолих го.

Той натисна спирачките.

Ударих го по главата с дръжката на пистолета. Свлече се на предната седалка.

Излязох от колата, избутах го надясно и седнах зад волана. Знаех къде да отида. Не и в истанбулския „Шератон“, да ме пазят Боговете от такава глупост! Трябваше да напусна Турция.

Ориентирах се къде бях в момента. Карах към един фериботен пристан на Златния рог.

Подминавах джамия след джамия. В Истанбул е направо претъпкано с джамии. До една готови да пребият с камъните си всеки грешник по заповед на Пророка. Гледката ми стържеше по нервите. Но волята ми надделя над напрежението.

Посред нощ на пристана нямаше никой. Знаех си. Излязох от колата и си взех сака. Включих на първа скорост. Вървях до таксито и придържах волана. На крачка преди ръба отстъпих встрани.

ПЛЯС!

В тъмното се разлюляха вълни.

От потъващото такси изскачаха бълбукащи мехурчета.

Заличих и тази следа.

Бях сигурен накъде да тръгна.

Забързах по брега към струпани накуп рибарски корабчета.

Спрях. В разсеяната светлина на града видях точно каквото ми беше нужно.

В края на това стълпотворение във водата си почиваше гемия с дължина около деветдесет фута. Имаше твърде висок нос и кърма, присъщи на по-малките кораби, порещи водите на Мраморно море. Имаше високи мачти, за да лови вятъра в платната, ако се наложи. Щом беше в самия край, значи трябваше да отплава на зазоряване.

Стъпих на най-близката палуба. Прескачах борд след борд, корабчетата се клатушкаха и скърцаха в иначе тихата нощ. Стигнах и до моя избраник. Видях името му — „Санджи“. Това ме разколеба за миг. На турски „санджи“ означава „болка в корема“. А аз понасям морето не по-добре от открития космос.

Но дългът ме зовеше.

Стъпих на палубата.

На кърмата имаше нещо като барачка. Бутнах вратата.

Проснат по гръб огромен турчин хъркаше вътре. Най-грамадният мъж, който бях срещал в Турция. Значи трябва да е капитанът на гемията.

Направих малко вятър за да го събудя. Беше много хитро от моя страна. Разперените като ветрило турски лири могат доста силно да раздвижат въздуха.

Сепна се, както си похъркваше. Очите му се заковаха в парите.

— Отплавайте сега — казах му, — свалете ме на гръцкия бряг и това е ваше.

Това го накара да седне.

— Колко?

— Четиридесет хиляди лири.

— Осемдесет хиляди — заяви той.

— Седемдесет хиляди — отстъпих аз, — но ако вдигнете котва на минутата.

Той стана от койката и посегна да си вземе палтото и шапката.

— Ей сега ще събудя екипажа — обеща капитанът, но не помръдна.

Схванах намека. Отброих тридесет хиляди лири.

— Останалите ще получите, точно преди да ме свалите на брега.

Той изръмжа, взе парите и отиде да буди своите хора.

След малко започна суетня. Навиваха въжетата, с които бяха вързали гемията.

Хвърлих поглед на другите корабчета, по които минах. Ами ако някой от дежурната вахта ме е видял.

Не биваше да се осланям на случайността.

— Ей сега ще дойда — казах на капитана. — Май забравих нещо на кея.

Бързо прекосих палубите. Добрах се до кея. Там имаше малка постройка.

Извадих бомбичка със закъснител. Тази заредих за след половин час. Оставих я под вратата и натиснах взривателя.

Върнах се на гемията.

Оттласнаха се от съседното корабче.

Моторът ръмжеше, пелтечеше и сякаш се оплакваше. Носехме се по вълните на Златния рог. Паметникът на Ататюрк се очертаваше като тъмен силует в странно осветеното небе.

ТРЯС! БУМ!

Прикрит от паметника и носа, който заобикаляхме, блясъкът на взрива се сля с вече пламтящото небе.

Озърнах се през рамо. Бях си прикрил следите.

Над Истанбул играеха оранжевите пламъци на неукротими пожари.

Напредвах към целта!

Нищо не може да се сравни с обучението в Апарата, когато трябва да се спасиш от опасност.

Но все още не се бях отървал!