Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (30)

Глава девета

Хелър докосна яката си.

— Скъпа, как е при тебе?

— Джетеро, няма нищо страшно.

Хелър надигна глас, но не и главата си. Развика се на поносим италиански:

— Дайте ми заложник и ми оставете пистолета, тогава ще си приказваме.

В края на коридора започна разпален спор.

— Ти отиди.

— Защо да съм аз?

— Слушай бе, Джими, като син на шефа Гобо Пиегаре, аз ти заповядвам да тръгнеш по тоя гаден коридор и да се предадеш за заложник!

— Как пък не! Като толкова ти се иска да му даваме заложник, отиди ти, дон Джулио.

Хелър извика:

— Ще взема сина на шефа, ако не възразявате.

Още по-бурна препирня. И накрая:

— Майко Божия, защо не може някой друг да му е „бибипания“ син?

— Ами ти си му син, не сме ние.

Някой беше избутан на открито в коридора. Като видя, че не го застреляха незабавно, човекът плахо запристъпва край стената към барикадата от диван и кресла в мецанина. Спря и извика през рамо:

— Ей, Господ да ви „бибипа“, без разни тъпи игрички! Да не гръмнете мен или някой друг в гърба!

Като се погрижи за това, мъжът тръгна напред.

Хелър му позволи да доближи на два фута от него. Мъжът беше около трийсетгодишен, облечен в копринен смокинг и риза с бродерия отпред и имаше типично лице на сицилианец. Същият, който ръководеше прехвърлянето на парите от гише на гише в игралната зала.

Хелър притискаше към тялото си ръката, стиснала дръжката на „Лама 45“. Измъкна пистолет „Берета“ от кобура под смокинга и го пусна в джоба на сакото си.

— Дон Джулио, можем да се спогодим с тебе — каза Хелър. — Засега никой не е пострадал и ще е много жалко ти да си първият труп. Даваш ли ми дума да ме отведеш право при баща си и при никой друг?

— Кълна се в гроба на бащината си любовница — изрече дон Джулио. — Ще бутнеш ли напред предпазителя на твоя топ? Току-виж се спъна някъде. Тая вечер малко са ми кекави коленете.

— Щом така ще си по-сговорчив — съгласи се Хелър, но опря цевта на пистолета в ребрата на дон Джулио.

Завъртя го и го побутна напред, сложил приятелски ръка на рамото му — близо до една от парализиращите нервни точки на шията.

Стигнаха до врата на асансьор. Дон Джулио натисна бутона за повикване на кабината. Качиха се на друг етаж. Дон Джулио зави по коридор, където май имаше не спални, а кабинети. На последната врата дон Джулио почука първо два пъти, после още три.

Някой отвори.

Беше чудесен офис, просторен, облицован с жълта кожа. Килимът на пода беше доста скъп. Висящи растения по стените придаваха на стаята странен вид на джунгла.

Зад огромно бюро седеше много дребен мъж. Покрай стените стояха още неколцина спретнати мъже с ръце в джобовете и нахлупени над очите шапки. Всички бяха мургави италианци.

— Баща ми — внушително изрече дон Джулио. — Това е Capo Гобо Пиегаре, главният шеф на мафията в Атлантик Сити. — Той погледна Хелър с ъгълчето на окото. — Съжалявам, но не ти знам името.

— Кативо — каза Хелър. — Джони Кативо. На вашите услуги — добави той вежливо.

Все още говореше на италиански, изглежда бе усвоил тънкостите на техните сложни любезности.

— Седнете — покани го шефът, сочейки жълто кресло, обърнато с гръб към стаята.

— Благодаря, но твърде много седях тази вечер — отказа Хелър. — Мисля, че вашият мил син и аз ще застанем до ей онази стена.

— Само се опитвам да ви настаня удобно — укори го Гобо Пиегаре. — Тогава, с твое позволение, да преминем към деловата част. Не знам как си подкупил крупиетата, та винаги да спират топчетата на твоите числа, ама карай, това вече е минало. Къде са мангизите?

— Моя си работа, нали така? — отсече Хелър.

— Е, прав си и по закон, и по обичай — призна Гобо. — Това е вярно. Обаче трябва да ти кажа, колкото и да ми е неудобно, че всеки изход от този хотел, заедно с паркинга, е под прицела на деветмилиметрови автомати „Хеклер и Кох“ в ръцете на много опитни стрелци, които имат заповед да те застрелят на секундата, ако имаш и едно малко пакетче в ръцете си. Поставил съм хора и на покрива.

— Ценя вашата загриженост — каза Хелър, — но се налага и аз да изтъкна, че вие и вашият син без никакво съмнение ще бъдете разкъсани на парчета от куршуми 45-ти калибър, преди другите ви хора в тази стая да стрелят през джобовете си. Пък и въобще не можете да се досетите къде са парите, знаете само, че аз сложих ръка на тях.

Гобо Пиегаре събра пръстите на двете си ръце, опря по-здраво лакти на бюрото и отпусна брадичка в дланите си. Замисли се.

— На такова положение му викат „мексиканска безизходица“. Ти ме постави в много неприятно положение. Изсмука наличните и от това казино, и от останалите четири. А без тези пари финансите ни могат доста да се заплетат. Имам едно предложение. Склонен ли си да ме изслушаш?

— Стига предложението да е добро — съгласи се Хелър.

— О, това е много добро — увери го Гобо. — Като цяло, „Скалпело Казино Корпорейшън“ притежава пет прекрасни казина-хотели, включително това тук. Построени само преди десетина години. Имат всякакви съвременни удобства. Освен това корпорацията притежава каква ли не недвижима собственост наоколо, четвърт миля от крайбрежната улица, също две мили от бреговата ивица край плавателния канал, ловен резерват за дивеч, пристанище за яхти и два кея. Е, хлапе, как ти звучи?

— Ами доста е впечатляващо — призна Хелър.

— А от друга страна — продължи Гобо, — някъде тук ти разполагаш с няколко милиона суха пара. Сега ще ти направя и същинското предложение. Срещу тези налични пари ще ти продам цялата корпорация и всички нейни акции.

Стреснах се. Нима въпреки всичко Хелър щеше да се измъкне невредим от тази опасност?

— Моят consigliere по една случайност е тук — съобщи Гобо. — Оказа се, че всички нотариални актове и акциите са в куфарчето му. Покажи ги на хлапето — заповяда шефът.

Един италианец с изражение на добре образован човек пристъпи напред, намести си очилата и отвори куфарчето си. Измъкна дебело тесте документи и карти, остави ги на бюрото, където Хелър можеше да ги разгледа, без да изпуска от очи стаята, и започна да ги разлиства. Като свършиха с това, той извади от куфарчето и пачка акции, показа на Хелър, че това са всички законно емитирани акции на „Скалпело Казино Корпорейшън“, щат Ню Джърси и ги остави на креслото.

— Ами… — измънка Хелър.

— Добре е да помисли човек — похвали го Гобо. — Покажи му и договора — обърна се той към съветника си. После каза на Хелър: — Поисках да го подготвят за всеки случай — ако все пак схванеш, че интересите ни донякъде съвпадат.

Съветникът остави договора на масичка вдясно от Хелър. Бе готов веднага да му предложи писалка.

Гобо продължи:

— По-уместно е да се подпишеш със собственото си име, а не да се представяш за Джони Кативо. Дочухме, че бил убит, а пък ти не ми приличаш на призрак. Щом ти проверихме документите следобед, направихме справка с компютърната система. И на вечеря ти пребъркахме джобовете. Онзи човек ти прибра портфейла, преди да опита да вземе пистолета. Пък и ние си знаехме, че само един човек в момента може да показва паспорта на Джони Кативо — и това е Джером Терънс Уистър.

Хората от охраната сякаш замръзнаха, после внимателно и бавно измъкнаха ръцете от джобовете си, показаха празните си ръце и се притиснаха към стените.

А Гобо не млъкваше.

— Точно това име е написано на истинския ти паспорт и шофьорската книжка. Значи си Джером Терънс Уистър, самото Гениално хлапе. Кой знае, може да не си подкупвал крупиетата. Може да си измислил първата система в историята на хазарта, която наистина печели. Но все едно, дори бронираните коли на „Бринкс“ не могат да измъкнат ония мангизи от Атлантик Сити нито днес, нито друг ден. Затова най-добре подпиши тоя договор и си купи цялата „Скалпело“. Но подпиши с истинското си име.

— Ако прочетете внимателно този паспорт — посъветва го Хелър, — ще научите, че Уистър е само на седемнадесет години. Тъй като съм непълнолетен, този договор няма никого с нищо да обвърже.

— Ами точно паспорта ти гледам — заяви Гобо, — и откривам, че Уистър е имал рожден ден само преди три дни, вече е на осемнайсет и според новите закони на щата Ню Джърси има всички права на пълнолетен. По-законно от това — здраве му кажи. Да речем, че това ще ти е подаръкът за рождения ден. Чудесен подарък. Пет хотели с казина и всичко останало. Тук имам под ръка и нотариус, готов да завери подписите ни. Купуваш цялата корпорация срещу „един долар и другите предвидени от споразумението и законите условия“. Даже ще ти оставя двете хилядарки в портфейла, та когато ти го върна, ще ми дадеш тоя долар от своите пари, за да няма после разни въртели. Така че дори не купуваш с печалби от комарджийство и всички хора тук ще свидетелстват за това. Хайде, подпиши и ми достави удоволствието да ти пожелая само радост за рождения ден.

Хелър взе писалката и сложи подписа си. След него се подписаха Гобо, синът му и съветникът като единствени акционери. Нотариусът завери всичко.

Гобо притисна договора с длан към плота на бюрото.

— Взимаш си това, щом покажеш парите. Не се тревожи. Тук всички сме честни бизнесмени. Пак ще можеш да пръснеш червата на дон Джулио, ако не ти дадем договора, когато ни донесеш парите. Та нали той ми е син. Как бих могъл да те измамя?

Хелър докосна яката си.

— Скъпа, удобно ли ти е да донесеш парите в стая 201? На втория етаж. Просто се ориентирай по указателите, сигурен съм, че въоръжените мъже наоколо няма да ти се пречкат.

Зачакаха.

Чу се звънецът на асансьора. И някакви приближаващи звуци. Един от биячите отвори вратата и демонстративно показа празните си ръце.

В стаята се намъкна голяма количка за пране, натоварена догоре с торби. До нея стоеше наглед стара камериерка. Беше графиня Крек, облякла хотелска униформа и гримирана.

— Майко Божия — ахна един от мъжете, — че аз минах три пъти до тая количка на шестия етаж!

Но Гобо не любопитстваше кой е докарал количката. Стана и даде сигнал с ръка. Съветникът и още двама започнаха да свалят торбите. Отваряха и оглеждаха пачките банкноти. Показваха ги на Гобо.

Той застана до тях, пъхаше ръка дълбоко във всяка торба, за да се увери, че беше пълна само с пари, а не с някакви боклуци. Вадеше по някоя банкнота и проверяваше дали не е фалшива.

Целият под бе затрупан от торби! Големи и препълнени, но не с пране.

Гобо плесна два пъти с ръце. Торбите бяха завързани и отново натоварени на количката.

Шефът махна на двама да я изкарат от стаята.

Хелър вдигна пистолета към него. Но Гобо вече му подаваше договора. Все пак изчака да чуе звука от затворената врата на асансьора, после се поклони и връчи документа на Хелър. После размаха величествено ръце — същински диригент на симфоничен оркестър.

— Честит рожден ден — произнесе Гобо на английски.

Другите в стаята веднага запяха:

Честит рожден ден,

честит рожден ден,

честит рожден ден,

скъпо Гениално хлапе,

изработихме те с кеф.

И се разсмяха в хор.

Гобо каза:

— Ей, Гениално хлапе, прибери го тоя пистолет. Никой не иска да те гръмне, щом вече си едноличен притежател на „Скалпело Казино Корпорейшън“ и цялата й собственост. Преди три дни Комисията по хазартните игри на Ню Джърси ни предупреди, че в края на седмицата ни отнема всички разрешителни, защото не сме си плащали подкупите и ни заповяда да продадем всичко на тоя, който пожелае да го купи.

Но да знаеш, Хлапе, че никой не щеше и да припари до корпорацията, защото утре на обяд банката „Греб-Манхатън“, която държи и първата, и втората ипотека за всички тия хотели и останалото, ще ги конфискува, за да си върне парите. Дори ни попречиха да се обърнем към съда по фалитите, като ни заплашиха, че ще заведат срещу нас дела за разни криминални деяния.

Хлапе, тия пари, дето ги беше спечелил, минаха през компютрите като законни загуби за нас, изплатени на неизвестни клиенти. Сега до последния цент са изпрани и никой не може да ги проследи. Та така — ти ни даде възможност да спазим разпореждането на комисията, а утре „Греб-Манхатън“ ще конфискува твоята собственост! Пък и ни пъхна в ръчичките тия прекрасни милиони, за да се покрием някъде и да си живеем на спокойствие. Хайде, честит рожден ден, Гениално хлапе. Самата Дева Мария те е пратила при нас. Но да си призная, като те засякохме следобеда тук, и ние доста й помогнахме.

Гобо се върна при бюрото. Взе кош за писма и нахвърля в него няколко лични вещи. Заповяда на дон Джулио да носи коша и двамата тръгнаха към вратата.

Другите се изнизаха един по един. Гобо се задържа на вратата и с широк жест показа цялата стая.

— Всичко е твое, Уистър. Ама съвсем всичко. Само едно не мога да разбера — защо ти викат Гениалното хлапе. При сключване на сделка ти се оказа най-тъпия „бибипец“, когото съм срещал!

Гобо се поклони и излезе.

Хелър постоя неподвижен. След малко скочи към телефона. Започна бясно да натиска бутоните.

В слушалката прозвуча сънлив глас:

— Ало.

Хелър изкрещя:

— ИЗИ! НА ПОМОЩ!