Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (21)

Глава девета

Когато излязох от чартърния реактивен красавец, един нов, наперен и гордо крачещ Грис се показа на летище Йесилкьой в Истанбул.

Имиграционната служба ми удари входния печат, без дори да забележи, че Султан Бей нямаше печат за излизане от страната.

В митницата само хвърлиха поглед на белезниците и верижката на куфарчето, не обърнаха никакво внимание на оръжията и веднага ме пуснаха да мина. И без това вече ме познаваха.

И сред пъстрата тълпа на летището ме очакваше Деплор от планетата Модон, също наречен Ахмед, таксиметровият шофьор.

— Божке! — изрече той с гангстерския си английски. — Шефе, като те гледам, все едно си схрускал петдесетина канарчета наведнъж.

— Въобще не ги усетих — потвърдих аз. — Хайде, да вървим, че имаме доста работа. Време е да променим всичко тук!

Много хора още не знаеха, че настъпват съдбоносни дни за тях. Какви планове се въртяха из главата ми!

Пробихме си път през тъпканицата от коли около летището, после с мъка си проправяхме път по седемнадесетте мили до града. Минаретата, възправили се към небето като зидана гора край Златния рог, никога не бяха ми изглеждали толкова хубави. С фучене навлязохме в тесните, шумни улици. Не обръщахме внимание на протестите, че гумите на колата минавали на косъм от нечии обувки, побутвахме количките на разносвачите и неспирно надувахме клаксона, но все пак се добрахме до първата си цел — „Пиастра Банкасъ“.

Набивах крак като завоевател по мраморните плочи на подовете. С царствено движение отстраних от пътя си дребния чиновник, който си позволи да ме попита каква работа ме води при тях. Нахълтах в офиса на Мудур Зенгин, царят на най-голямото банково обединение в Турция.

Дебел, с безупречен маникюр, облечен в пепелявосив костюм на тънки райета, той вдигна поглед от своето облицовано със седеф бюро, за да види кой се осмелява да стъпи на неговия скъпоценен персийски килим.

Не бе свикнал да приема за делова среща в кабинета си хора с кръстосани патрондаши през рамо и рязана двуцевка в ръка. Може би беше и малко късоглед — пенснето му падна от носа и се залюля на верижката си — и като зърна палтото, вероятно ме взе за мечка.

— Аллах! — възкликна той.

Крачех към него. С рязко щракане на ключалките отворих куфарчето. И моите 515 внушителни сертификата зашумоляха под носа му.

— О, Аллах, тъкмо щях да ви поканя да седнете.

Напипа пенснето, изтри стъклата с кърпичка и го намести на носа си. Явно не се нуждаеше от очила, за да вижда парите. Служеха му само да различава хората. Вгледа се в мен.

— Аха — промълви накрая. — Вие трябва да сте Султан Бей. Доколкото знам, работите с нашия клон в Афийон. От „Банкова корпорация Цюрих“ ме известиха за пристигането ви, но не ви очаквах толкова скоро. А сега, какво можем да направим за вас?

— Искам сейф за съхранение на ценности, до който да няма достъп никой, освен мен. Абсолютно никой.

Бяха натиснати звънци, влязоха хора от банковата охрана. Не след дълго се озовахме в подземието със сейфовете.

— Две комбинации — изрече Мудур Зенгин. — Последното нововъведение. Едната е ваша, другата — наша. Само вие можете да идвате тук. Никой друг не може да се разписва в дневника на сейфа. Там ще бъде залепена ваша снимка и охраната ще има грижа за разпознаването.

Скоро влязох сам в едно стайче с кутията от сейфа. Наредих милите на сърцето ми сертификати в нея. Отгоре оставих документа за продажбата на златото. Отделих пет сертификата, всеки за половин милион долара. Болеше ме да се разделя с тях, но бях принуден. Все пак в кутията ми оставаха още 510 такива.

Върнах се при Мудур Зенгин. Той потриваше ръце. Прекъснах това негово занимание, като напъхах в ръцете му петте сертификата.

— Искам да обърна това в пари — заявих.

Той ме зяпна.

— В налични ли?

Изведнъж ме забута енергично към своя кабинет. Настани ме в най-удобното кресло. Не искаше да чуе и дума, преди един от чиновниците да внесе кафе на сребърен поднос. Същото като в Швейцария, само че там беше шоколад.

След като се увери, че съм сложил достатъчно захар в кафето, че то е достатъчно горещо, че не ми е студено и възглавничките на креслото са удобни, той премина към деловите въпроси.

— Султан Бей, най-добре подробно да ми обясните банковите си проблеми. Бях приятел на вашия баща, великия герой от революцията. — Това беше една традиционна лъжа, съмнявах се дали някога е виждал първия командващ на волтарианската база. — Смятам вашите проблеми за свои. Така че — говорете.

Казах му, че съм задлъжнял на кредитните фирми, че трябва да им платя и да направя опит за анулиране на кредитните си карти.

А той вече тракаше с пръсти към вратата. Чиновникът донесе палто от туид и мека шапка.

— Имате нужда от професионални напътствия — каза Мудур Зенгин. — Онези типове от кредитните фирми са твърде лукави. Никога няма да си простя, ако те ви въвлекат в беда.

Излязохме, качихме се в таксито и започнахме нашите обиколки. Първа беше „Америкън Опрес“.

— Да анулираме картата ви? — писна мениджърът. — Никога! Ами ако останете клиент на някоя друга фирма от бранша! Та това е дискриминация. Ще ви съдим за опит да опетните доброто ни име! Султан Бей, като изтъкнат гражданин с неограничен кредит вие имате социално-икономическото задължение да поддържате основните световни институции!

Мениджърът на „Америкън Опрес“ така се разбесня, че подчинените взеха да надничат в кабинета, приготвили за всеки случай бухалките, ако си позволим още да го разстройваме.

— Оставете това на мен — прошепна ми Мудур Зенгин.

Отиде при мениджъра и утешително го потупа по рамото. Зашепна на ухото му, а онзи започна да кима и да се усмихва.

— Да тръгваме — подкани ме Мудур Зенгин.

Минахме през „Дънър’с Клъб“. И там същото. Отидохме в „Маскър-Чардж“. Същото. Промъкнахме се в истанбулското леговище на „Старт Бланчинг“ и повторихме ролите си. И така нататък — кредитна фирма след кредитна фирма. Все същото. Накрая ни остана само една.

— Какво им казвате? — попитах го.

— Много е просто. Казвам им, че ви откривам банкова сметка за изплащане на задълженията. Не бива да си губите времето с такива дреболии. Нужно е само да внесете половин милион в тази сметка, те ще ми пращат платежните нареждания и аз ще им ги изплащам. Вече няма защо да се навъртат около вас.

Прелестно! Точно както исках — повече да не виждам тези гладни хрътки. Смеех се беззвучно. Според моя план в бъдеще никога, никога, ама никога нямаше да бъде използвана нито една от тези кредитни карти!

И така, стигнахме до последната — „Скуийза“. Тук работата беше малко напечена. Нали графиня Крек разполагаше с тази карта. Ако я анулирам, ще научи още при следващия си опит да купи нещо — търговците ще се опитат да я разкъсат на парчета. И в главата на графиня Крек ще се зародят подозрения, току-виж реши да ми поиска обяснения. Можех по-късно да се разправя с нея, стига само Ломбар да ми прати съобщението, че вече трябва да убия Хелър. Но да се сблъскам преждевременно с графиня Крек не беше по силите ми. Нямаше как да прекратя използването на тази кредитна карта.

И разбира се, мениджърът на „Скуийза“ ни посрещна с ликуваща усмивка.

— Аха! Султан Бей! Вашата наложница поддържа традицията, която ви налагат задълженията на гражданин. В Ню Йорк тя купува, купува, купува — и то направо по глобалния си мобилен телефон. Великолепно, Султан Бей. Великолепно!

Погледнах Мудур Зенгин. Стори ми се малко стъписан. Явно за него този фактор бе непредвиден в изтънчените му кроежи на банкер. Казах:

— В банката откриваме специална сметка за разплащане с всички кредитни фирми. Сигурен съм, че няма да възникнат никакви затруднения.

— Ох, не знам — въздъхна мениджърът. — Нашата фирма се различава от останалите. Гордеем се с нашия индивидуален подход. И точно затова са толкова високи нашите месечни наказателни лихви. Всъщност тъкмо преглеждах вашата сметка, когато секретарката ми ви видя да излизате от таксито. Естествено, знаехме, че скоро кацнахте тук с чартърен полет и за двадесет и една минути се добрахте от летището до банката. А след още двадесет и два часа вашият дълг попада в параграфа за 100-процентната наказателна лихва при просрочено изплащане, според новия закон за лишаване на длъжниците от всякакви права. Накратко — ще платите ли или да конфискуваме вилата?

Краката ми омекнаха.

Мудур Зенгин ме прихвана през рамо, за да не падна и се намеси:

— Мениджър, още сега ще ви напиша банков чек за изплащане на дълга.

— А, така ли! — одобри преданият на работата си човек от „Скуийза“. — Този път ще го приемем като лична услуга за вас. Но това не може да продължава.

— Е, все ще намерим някакъв начин да се спогодим — предположи Мудур Зенгин.

— Ами да, има начин — потвърди мениджърът. — Ако ни оставите на съхранение само един от онези сертификати на „Банкова корпорация Цюрих“ — само като допълнителна гаранция, пак си остава ваш — ще ви обещаем най-тържествено да не ви начисляваме наказателни лихви и да не конфискуваме вилата ви, освен, ако в края на някое тримесечие дългът ви надхвърли стойността на сертификата.

— Това е добро предложение — прошепна ми Мудур Зенгин.

Въздъхнах. Какво друго ми оставаше? Измъкнах от куфарчето един скъпоценен сертификат и го оставих на бюрото.

— Всъщност — добави мениджърът на „Скуийза“, — вече съм подготвил договора и разписката. Ето ги. Моля ви, подпишете.

Най-отдолу в договора бе отпечатано със съвсем дребен шрифт, че сертификатът става тяхна собственост, ако в края на някое тримесечие имам каквито и да е финансови задължения към тях. Но нямаше да допусна такава грешка. Подписах се. Мудур Зенгин попълни чек, за да плати досегашния ми дълг.

— А сега запомнете — каза мениджърът, стиснал в челюстите си документите и чека, за да ги остави в сейфа си, — че отсега нататък трябва лично да си плащате сметките. Това е едно от правилата на нашите собственици — банката „Греб-Манхатън“ от Ню Йорк.

Охо! Една от фирмите на Роксентър! Нищо чудно, че толкова добре си вършеха работата!

— Само ако нашите клиенти всеки месец идват да ни се подмазват, можем да сме сигурни, че участваме в провеждането на световните преобразувания, като насаждаме робство и мизерия — изрече мениджърът. — И не забравяйте нашия девиз — „Купувай, купувай“!

Предпочетох да се махна възможно най-бързо.

Слава на Боговете, включително и Аллах, кредитните фирми ми се махнаха от главата!

А тепърва предстояха промени. Боговете да са на помощ на всички онези, които ми се пречкаха и ме тормозеха. Парите са ВЛАСТ, а отмъщението — наслаждение! Сега онези щяха да страдат много повече, отколкото страдах аз. Най-вече Крек и Хелър!