Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (17)

Глава пета

Ако не броим дребните засечки ката медальона, всичко по плана ми вървеше гладко.

Върнах се да нагледам работниците. Напредваха задоволително.

При мен дойде Фахт Бей.

— Ти какво пак си намислил? Материалите и хората, които използваш, са на Апарата. Внимавай това да не е поредният ти номер за лично облагодетелстване.

— Изпълнявам си задълженията — отвърнах с най-праведния си тон.

— Нещо ме съмняваш — отбеляза той. — Досега не съм виждал тези хора с такава готовност да изпълняват твои заповеди. Като си помисля, май въобще не ти се подчиняваха.

— Това са заповеди на Ломбар Хист — осведомих го. — Работя по проект, особено важен за задачата ми тук.

— Надявам се да е така — недоверчиво каза той. — Нещо да знаеш за кражбите на хероин от склада?

— Пак ли има кражби? — учудих се аз. Той ме изгледа особено и кимна, а аз продължих: — По-добре да разнищиш случката, преди да съобщя на началството.

— Това е последното нещо, за което бих се тревожил, докато ти си тук — тросна се той и се махна.

Успя да ме ядоса. Съвсем явно беше, че според него аз крадях от хероина, който бяхме длъжни да изпращаме на Ломбар Хист.

Това отношение беше нетърпимо. О, за него също щяха да настъпят промени. Само да имам парите!

Знаех, че ми предстоят разнообразни опасности. Казах си, че не е зле да си поема дъх, докато имам възможност. Изтегнах се на койката си. Но бях толкова възбуден, че не можех да заспя. В главата ми имаше вихрушки от долари.

Следобедът напредваше. При десетото си отиване в хангара намерих всичко безметежно утихнало. Вече не блестяха дъги от заваръчни апарати.

Резултатът от упоритата работа лежеше насред хангара, поглъщащата излъчванията боя по него беше засъхнала. Проверих всичко. Изглеждаше прекрасно.

На пръв поглед това беше плоска, дебела платформа от тежка стомана с масивни греди и грамадни крепежни болтове. Само че имаше две неща, които бяха скрити. Опорните греди бяха направени от алуминий. А горните плочи се сваляха лесно — платформата беше куха!

За да ви покажа колко важно беше за мен това начинание, ще изтъкна, че наистина платих на строителния техник обещаните двеста долара! Бях готов на всякакви жертви, за да постигна бляскавия успех!

Влязох в „Бликсо“ и намерих помощник-капитана. Той събра хората от екипажа, които още бяха в кораба. Отключих складовото помещение. И за нула време сандъците със златото бяха отнесени при платформата.

Вдигнахме плочите. И един по един, сандъците бяха наредени в кухината. Закрепиха ги неподвижно. Триста сандъка с шестстотин кюлчета злато по петдесет фунта всяко заемат немалко място. Но златото е твърде тежко. Човек би помислил, че дванайсет тона злато са цяла планина. Но не са. И въпреки това трудничко наместихме последните сандъци.

След това закрепихме плочите отгоре. И сега за всеки непосветен това беше просто една масивна платформа от стоманени греди и плочи.

Следващата стъпка оставаше за мен. Беше много изтощителна задача. Намерих товарна количка и с няколко отивания и връщания превозих фалшивото злато от моята тайна стая. Натоварих го на платформата. Махнах всички волтариански етикети.

Помощникът от „Бликсо“ услужливо закрепи деветте сандъка с осемнадесетте оловни кюлчета, боядисани като златни.

Проверих дали всичко беше както трябва. Отново подчертавам колко важен беше за мен този проект — дадох и на помощника останалите сто долара. Той се зарадва. Предположих, че съвсем скоро той и екипажът му ще се напият до вцепеняване, защото той изтърча до най-близкия телефон. А това означаваше, че няма да се заприказва с антиманкосите, когато се върнат от болницата.

Погледнах нагоре през електронната илюзия над хангара. Вече се смрачаваше. През януари в Турция слънцето залязва рано.

Тръгнах нагоре по тунела и влязох в къщата. Набързо глътнах нещо за вечеря. Вързах тайния кобур на глезена си и пъхнах в него специалния „Колт“. Напълних си джобовете с останалите оръжия. Вързах на кръста си колана, проверих барабана на „Ругер Блекхоук“, после го сложих в кобура. Метнах през рамо двата патрондаша и ги вързах за колана.

Обадих се на Прахд. Да, бил готов да ми изпрати антиманкосите, и то отдавна. Обадих се на таксиметровия шофьор да ги прибере от болницата.

Притеснявах се от необходимостта да разигравам пълно спокойствие пред тези пирати. Но наметнах палтото от меча кожа, взех рязаната двуцевка и слязох в хангара.

Антиманкосите дойдоха през тунела откъм бараките, раздразнени и сприхави. Щеше ми се да бях казал на Прахд да ги пръсне с малко успокояващ газ. Или поне да беше пръснал мен.

Чаках ги при платформата.

— Що за скапана безсмислица! — избухна капитан Стаб. — Приличам на възглавничка за игли. Оня „бибипец“ ни биеше какви ли не инжекции.

— А даде ли ви удостоверенията за ваксинация? — с уж напрегнат глас попитах аз.

— Ами да, връчи ми някаква „бибипска“ хартийка — изръмжа Стаб.

Даде ми листчето. Взех го, плъзнах поглед по него и го прибрах в джоба.

— Никак няма да е добре — обясних на Стаб, — ако както си грабиш банката, някой те арестува, защото си нямаш удостоверение за ваксинация.

Ефектът от думите ми беше ТОЧНО какъвто желаех. Очичките на капитан Стаб светнаха от алчност.

Антиманкосите се скупчиха около мен. Знаех си аз. Всичко вървеше според плана.

— Тази нощ — много тихо заговорих аз, — ще извършим предварителния набег. Съчиних превъзходен план. За да ограбим златния резерв на Швейцария…

— Златният резерв на Швейцария! — ахнаха те от изненада и алчност.

— Точно така — потвърдих. Казах на Стаб, но така че и останалите да ме чуят: — За да откраднем нещо, първо трябва да знаем къде е то.

Всички кимнаха.

— И с голям риск за главата си, аз ще направя точно това.

— Но как? — прошепна Стаб.

— Вижте тази платформа.

Те се обърнаха. И им се струваше, че виждат стоманена платформа, върху която бяха закрепени девет сандъка със златни кюлчета.

— В тези сандъци въобще няма злато — доверих им аз. — Това е само олово с тънък златен слой отгоре. Ако искате, проверете.

Те отвързаха един сандък. Отвориха го и внимателно изчегъртаха с кама една люспица. После аз прикрих драскотината.

— Но с това как ще ограбим Швейцария? — недоумяваше Стаб.

— Много просто — уверих го. — Ще стоварите мен и това на летище Клотен в Цюрих. Те ще откарат „златото“ в трезорите, а аз ще ги придружавам. Ще установя точните координати на трезорите и щом се подготвим за нападението, ще прехвърчим дотам с линейния скачач и ще вдигнем всичко!

— Охо! — възкликна капитан Стаб, а в очите му тлееше познатият огън. — Само че има едно затруднение. Този линеен скачач може да вдигне най-много двеста тона.

— По-добре е от нищо — напомних му аз.

— Двеста тона злато — промълви единият корабен инженер. — По дяволите! При цените на тази планета можем да си купим някоя малка държавица!

— Поемаш сериозен риск — каза Стаб.

— Нали затова си нося пушката — аз потупах двуцевката.

— А после ще те приберем, така ли? — попита Стаб.

— Не. Само трябва да оставите платформата близо до митницата. Ще сляза от скачача и ще се спусна върху платформата. А вие отпрашвате обратно. Ако трябва, ще си пробия път с бой.

— По дяволите — със страхопочитание каза единия пилот. — На това му викам аз нахалство.

— Хайде, побързайте и се подгответе — подканих ги аз. — Отлитаме след час.

Как се разтичаха само!