Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (13)

Глава първа

— Къде беше, по дяволите? — ревна капитан Болц.

Отскочи от окачената на пружини койка, сякаш беше катапулт. Космите по гърдите му щръкнаха от ярост.

Стоях уплашен до овалния люк на каютата му и нервно мачках шапката си в ръце. Повелителят на очуканата развалина „Бликсо“ не беше на себе си. Нямаше дружелюбна покана да седна, нямаше намеци за подмазване.

— Това беше едно скапано пътуване! — ръмжеше Болц. — Един „бибипски“ педал се мотае из краката ми и флиртува с целия екипаж, някакъв побъркан доктор плещи неспирно глупости и се опитва да убеди пилотите ми, че щели по-добре да управляват кораба, ако вместо ръце имат пипала, а най-страхотната красавица, която съм зървал през живота си, се заключила в каютата и не мога дори с едно бедро да си напълня очите! После пристигаме тук и тъкмо да се мушна през оптическата илюзия на планинския връх и контролното табло ме убеждава, че ей сега ще се сблъскам с някакъв си друг кораб!

Потреперих. Знаех каква е причината за инцидента. Прекъсвачът за хипношлемове в черепа ми!

— Тъкмо благополучно настанявам кораба в хангара — дърдореше той, — след безброй незнайни опасности и какво заварвам? Никакъв те няма. Няма уиски. Няма „Здрасти, Болц“, ама и това дори не е всичко! Преди три месеца като отскочих до Истанбул си намерих оная богата вдовичка. И ми разправя тя, че щяла непременно да умре, ако не отида пак при нея, Грис, да ти го „набибипам“, заради тебе се мотая из тоя вонящ хангар вече ден и половина и никой не може да те намери!

— А защо искаше да ме видиш? — плахо попитах аз.

Недоумявах. Присъствието ми не беше наложително при всяко кацане.

— Първо най-неотложните неща — тросна ми се той. — Седни на оня стол! Ще свършим навреме, за да хвана самолета сутринта, ако не се разтакаваме.

Седнах много предпазливо, ръката ми не се отделяше от ръкохватката на зашеметяващия пистолет. Тези космонавти са големи чудаци. Лесно губят задръжките си. Ами нали за да стане някой космонавт, първото условие е вече да е превъртял. Едва ли трябваше да се разстройва толкова, само защото го чакала някаква си вдовица. Или пък имаше защо?

Той стовари пред мен плътна купчина хартии. Празни пропуски за прекарване на товар през космодрума на Апарата на Волтар. Необичайно много празни пропуски.

— Подпечатай ги, иначе няма повече думичка да ти кажа — заплаши ме той.

— Не са ли прекалено много? — осмелих се да попитам.

В края на краищата, човек трябва да внимава, когато слага името си на официални документи.

— Въобще не си пъхай носа в моите работи. Само ще ти доверя, че вдовичката има и работилница за фалшиво уиски, а на Волтар уискито взе да излиза на мода — направо ги просва под масата! Пък и не ти предлагам дял нито от работилницата, нито от вдовичката. Трябват ми повечко пропуски защото може да не останеш на тая службица още дълго.

Зловещи думи. Твърде зловещи. Вече бях сигурен, че ми е подготвил неприятна изненада.

— Да ме „бибипат“, ако ти кажа нещо, преди да подпечаташ тия „бибипани“ пропуски — заяви Болц. — И не им слагай дати. Изключи тази част от картата си. Мога да ги подправя и с моята.

Съдбата знаеше добре как да ме измъчи. Знаех, че нищо няма да ми разкрие, докато не свърша с подпечатването. Но и без това бях прекалено смазан, за да се впускам в спорове. Извадих личната си карта от джоба, изключих датата и започнах да подпечатвам.

Сякаш нямаше никога да се справя с тази купчина.

Капитан Болц си наля горещ главотръс. Но на мен не предложи. После довърши опаковането на багажа си и се преоблече в европейски костюм.

Аз подпечатвах ли, подпечатвах. С всички тези пропуски можеше да пренесе контрабандно десет кораба, пълни до пръсване с фалшиво уиски.

Накрая едва сгънах болящата си ръка. Посегнах да прибера личната си карта.

Болц, който тъкмо се чудеше дали земните обувки не му стягат, забеляза движението ми.

— А, не — спря ме той. — Има още нещо.

Прибра подпечатаните празни бланки за пропуски в личния си сейф. После извади от там внушителен документ.

— Искам да подпечаташ и това, заедно с подписа ти.

Погледнах големия лист, оставен на масата пред мен. Имаше плашещо официален вид. Зловещ.

Аз, Солтан Грис, второкласен служител от Координирания информационен Апарат, Външно управление, Имперско правителство, Волтарианска конфедерация (Дълъг живот на Негово величество Клинг Надменния), с настоящото удостоверявам, че получих и приех пратката по товарна фактура 239-765-933 AZ, в която няма никакви липси по описа.

Освен това изрично заявявам, че лично заповядах експедицията на тази пратка и че няма да държа отговорни за това никакви трети страни по произтичащите от това отношения, нито ще искам от тях евентуално получени суми от компанията „Занко“, като свидетелствам, че гореспоменатите трети страни са действали под заплаха и по моя изрична заповед.

(Подпис)

(Печат от лична карта)

Четях с растящо изумление. И се реших да попитам:

— Добре де, но КАКВО е това?

Съвсем ясно надушвах някаква опасност.

— Ще получиш пратката по фактурата, след като подпишеш това, но не по-рано — сопна ми се Болц. — И повярвай ми, с голям кеф ще се отърва от нея!

— Но аз не мога да подпиша такъв документ. Не знам за какво се отнася. Ако е нещо незаконно, може просто да ме разстрелят.

— Хайде, хайде! — настояваше той. — Заради тебе пак ще изпусна самолета! Подписвай! Подпечатвай! Досега никога не си увъртал така!

Той разполагаше с още много часове. Защо ли беше толкова припрян?

Той забеляза колебанията ми. Протегна ръка и се опита да хване ъгълче на листа, но грубите му пръсти се плъзгаха по лъскавата маса.

— Така да бъде, значи просто ще отбележа в края, че си отказал да приемеш пратката. Но според мен ти си един „бибипан“ будала, щом това си решил.

Лукавството най-после се пробуди в ума ми. Ако фактурата се окажеше опасна за мен, щях да измъкна пистолета от кобура, да застрелям Болц и да си прибера документа. Е, с това бих си навлякъл сериозни неприятности, но току-виж нямам друг изход.

Той вече дърпаше листа от масата и аз го притиснах с длан. Придърпах го обратно. Взех писалка. Включих личната си карта за пълен печат, за да показва отново датата и часа, после подпечатах.

Той прибра документа грижливо в своя сейф. Взе друг лист. Хвала на Небесата, остави сейфа отворен. Имах възможност да осъществя замисъла си.

Новият документ се плъзна по масата към мен. Само като го погледнах, очите ми се изцъклиха и долната ми челюст увисна.

ТОВАРНА ФАКТУРА 239-765-933 AZ

Превозва:

Космически товарен кораб

на Апарата „Бликсо“

Капитан Болц

Изпраща:

Компания за целологическо оборудване и материали „Занко“

Отговорно лице:

Колтар Занко

Съдържание:

30 000 фунта в кюлчета

по 50 фунта всяко

Злато, чистота 100%

Олюлях се на стола. Вместо мисли в главата ми се вихреха спирални мъглявини.

Писмото ми до „Занко“ се оказа сполучлив удар! Нали им се оплаках, че ме лишиха от възможността да си купя злато с трийсетте хиляди кредита подкуп, който забравиха да ми дадат! А те са ми изпратили направо ЗЛАТОТО!

— Искаш ли да върна документите и товара? — попита Болц с някакъв особен присмех в гласа.

— Богове, не! — креснах аз.

Целият ми свят за секунда се преобърна. Преди малко бях пропаднал в бездънна бездна. Но само един поглед — и се възнесох.

— В кораба ли е? — попитах трескаво.

— Що за тъп въпрос — отвърна Болц. — Добре де, ще ти угодя на капризите. Ела да слезем по тази стълба.

Отведе ме до едно от складовите помещения. Отключи вратата. Беше пълно със закрепени сандъци.

Спуснах се хищно към тях. С треперещи ръце отворих най-горния сандък.

ПРЕКРАСЕН ЖЪЛТ БЛЯСЪК!

С майсторско движение светкавично измъкнах специалния нож и направих дълбока драскотина на едно кюлче.

Чисто, меко, лъскаво злато!

Отварях сандък след сандък.

Кюлчета ЗЛАТО!

По две в сандък.

Безбройни златни кюлчета!

— Триста сандъка — отбеляза капитан Болц. — По сто фунта на сандък. Хайде, ако вече им се налюбува, ела да удостовериш получаването в моя екземпляр на фактурата.

Не исках да излизам оттам. Той ме задърпа навън, без да обръща внимание на инстинктивно протегнатите ми към златото ръце. Хубавото, чудесно злато.

Колкото и да ме влачеше, запънах се на вратата и се заех да броя сандъците.

— О, богове — изпъшка Болц. — Всички са си на мястото. — Задърпа ме по-силно. — Ще си изтърва самолета!

—… 297, 298, 299, 300! — преброих аз. — Всички са тук!

— Да, всички са тук — успокояваше ме Болц. — И да ме убият Боговете, ама „бибипски“ много се радвам да се отърва от тоя товар, като знам що за хора имам в екипажа и каква е цената на златото на тая планета. Ето, виж. Заключвам вратата. Сега ела в моята каюта.

Успя да ме отведе. Замаян, аз подпечатах фактурата. Той я прибра в сейфа и го заключи. Връчи ми ключа от складовото помещение. Взе си сака и нахлупи мека шапка на главата си.

— Сега прави каквото щеш — снизходително каза Болц. — Някои от екипажа са още в кораба, заповядах на помощника си да ти помогнат при разтоварването, но от този момент не поемам никаква отговорност. Хайде, ще се видим пак.

Излезе.