Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (12)

Глава осма

Чувствах се само на крачка от смъртта, потресен и с изцедени сили, потънал в най-мрачните дълбини на депресията. Стоях насред кабинета в болницата и тъпо се питах къде ли бих могъл да отида.

Имах нужда от дупка, в която да пропълзя и се свия. Но дори това би ме спасило за кратко. Знаех, че в края на краищата Съдбата ще се добере до мен.

Но не можех и да остана тук. Всичко в тази болница ме потискаше.

Дупка. Някои от помещенията за временно настаняване на екипажите от товарните космически кораби в подземията на базата повече приличаха на леговища, отколкото на човешко жилище. Утанч нямаше как да ме открие там. Поне щях да намеря убежище от взрива на нейната свирепост, щом откриеше, че липсва нейният любим медальон.

Нямах пари, бях лишен и от портфейла си и затова силно се съмнявах, че можех все още да използвам таксиметровия шофьор на кредит.

Болницата беше тиха като гробище. Сигурно наближаваше три часа сутринта. А това е времето, когато хората са най-малко склонни към изблици на жизненост. Именно в този час те умират най-често. За миг се поколебах дали и за мен не е най-добре да умра.

Небрежно опаковах наблюдателните си екрани. Някак се вмъкнах в палтото от меча кожа, стори ми се странно неудобно. Затътрих се навън в нощта и се повлякох по дългия тъмен път.

Беше студено, непоносимо студено. Със стонове и плач вятърът сякаш пееше погребална песен за мен.

Мислех си колко неосъществимо е желанието ми да попреча на тези двамата. Нямах пари. И не след дълго кредитните фирми щяха да ме схрускат в движение. А незнайният убиец, пратен от Ломбар, също нямаше дълго да сдържа ръката с ножа, щом открие моя провал.

Замръзнал и безчувствен, най-сетне се добрах до бараките. Влязох в тайния тунел. Минах край стаята на дежурния капитан в края на тунела. Учудих се, че си правеше труда да седи зад бюрото си.

Разбира се, още с първата си стъпка в тунела бях включил светлинната аларма.

— А, ето ви и вас! — отбеляза дежурният с тона на немска овчарка, изненадана от подозрителен непознат. — Къде бяхте, по дяволите? Влезте веднага!

Стоях под конуса зелена светлина, която използват за прицелване в нежеланите посетители, преди да ги пръснат на парчета. Много неприятно усещане. Чувствах се съвсем беззащитен. Открих в себе си някакви остатъци от енергия, за да вляза в неговата стая и предпазливо да опра гръб в стената.

— Заповедта — мърмореше той. — Къде е проклетата заповед? Без заповед за задържане не мога да продължа ареста на смахнатия доктор, когото докараха с „Бликсо“. А вие изчезнахте за цели два дни! На сутринта щях да го освободя, ако не бяхте потвърдил заповедта за задържането му.

Той тупаше с юмрук по неподпечатан лист хартия.

О, Богове! Колкото и да бях зле, самата мисъл доктор Кроуб на воля да шета из базата в Афийон едва не ме събори в несвяст. Само това щеше да стигне, за да дочакам най-после фаталния инфаркт.

Неловко затършувах из джобовете си за личната си карта. Но не можех да намеря дори скапаните си джобове!

Капитанът от стражата прихна.

— Грис, облякъл сте си палтото наопаки!

Погледнах се. Вярно. Както бях зашеметен, облякъл съм го с хастара навън. Затова не можах да го закопчая и мръзнах по целия път дотук.

Някак успях да се освободя от палтото. То падна на пода. Зарових пръсти из гънките и след малко напипах картата си. Подпечатах заповедта два-три пъти, за да съм сигурен. Ръцете ми трепереха.

Мразовитият въздух на хангара сякаш гризеше костите ми. Незнайно как успях да напъхам личната си карта в някой от джобовете. Наведох се и опитах да вдигна палтото от пода.

Два пъти не улучих, накрая докопах един ъгъл и се изправих. Не можех да проумея от кой край съм хванал мечата кожа. Завъртях я в ръцете си и след малко вече държах палтото с яката надолу.

ПЛЯК! ДРЪН!

Капитанът от стражата попита:

— В името на всички Богове, Грис, да не сте пиян или друсан?

Взрях се в него. Той сочеше пода.

МЕДАЛЬОНЪТ!

ПОРТФЕЙЛЪТ!

Объркан до полуда, аз само зяпах глупаво. Още стисках пеша на палтото. Погледнах го.

Имал съм вътрешен джоб, за който дори не подозирах! Медальонът и портфейлът изпаднаха от него!

Като в мъгла се опитвах да разбера какво бе станало. Все пак си спомних, че когато с подкуп осигурих безпрепятственото изпращане на свръхбагажа, бях прибрал портфейла в онова, което сметнах за преден джоб на туниката си. Но както личеше, вместо това съм го пуснал в джоба на палтото. И съм успял да закача верижката на медальона, да я скъсам и да натикам и него в джоба заедно с портфейла!

Бях слисан. Не знаех, за съществуването на този джоб. Вдигнах портфейла. Остатъкът от 880 долара си беше на мястото.

Взех медальона. Верижката дори не беше скъсана. Просто съм забравил да щракна закопчалката на врата си.

Значи графиня Крек не ги е взела!

И целувката по бузата е била от искрена благодарност, защото погрешно е помислила, че съм й подарил кредитната карта.

Тя дори не знаеше, че покупките с кредитна карта трябва да се ПЛАЩАТ по-късно — нали й спестих тази подробност с надеждата да доведе Хелър до финансова катастрофа.

Изведнъж се сетих, че в болницата тя попита кой е шефът и когато разбра, че съм аз, сметнала е всичко наоколо за собственост на Апарата и е вземала различните неща само за да си помогне в изпълнението на своята задача, поставена от Ломбар. Нищо не бе откраднала.

А това беше най-нечестният удар от нейна страна! Значи не е престъпничка! Може пък Хелър да се окаже прав — ами ако нейното полицейско досие е фалшификат и тя наистина е пострадала без вина! Ами ако се окаже, че предсмъртното признание на истинския престъпник е вярно открай докрай и тя е само жертва!

Вече побеснявах малко по малко. Ненавистта ми към графиня Крек се надигаше като кървава задушаваща вълна!

Тя се възползваше дори от невинността си!

Дори ме лишаваше от облекчението да вярвам, че е престъпничка!

В този миг разбрах, че лукавството й няма граници!

Смътно осъзнах, че капитанът продължаваше да ми говори нещо. Непрекъснато повтаряше едни и същи думи с надеждата да стигнат до слуха ми. Все пак успя да привлече вниманието ми.

— Какво? — попитах го.

— Капитан Болц! — за кой ли път натърти той. — Опитвам се да ви кажа, че капитан Болц от „Бликсо“ ви е ужасно сърдит. Никой никъде не можа да ви открие. А той искаше да тръгне за Истанбул, но не могъл, преди да поговори с вас. Ден и половина ви търсеше и вече е готов всекиго да разкъса. Пощурял е като хиляда дяволи. Опитвам се да ви обясня, че незабавно трябва да отидете при него, нищо че е среднощ.

О, Богове! Съдбата беше неизтощима в желанието си да ме тормози.