Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (11)

Глава седма

В Ню Йорк беше вечер.

Получила уверенията на момчето от асансьора, че мистър Джет, както тук го наричаха, още е в своя офис, графиня Крек раздаде щедри бакшиши на шофьора и стюардесата на лимузината, както и на портиерите в сградата. Просто им спомена номера на кредитната карта, а от сумите, които назова, те се втрещиха. Аз пък припаднах пак. Накрая всички се оттеглиха и оставиха Крек сама пред вратата до количката с планина от багаж.

Тя бе пристигнала!

Огледа отражението си в лъскавата стена на коридора. Махна лепенката от челото си и си оправи косата. Нагласи по-добре на раменете си коженото палто „Блекгама“. Отново се вгледа придирчиво в отражението си. Остана доволна.

Вдиша дълго и дълбоко. Подслушвателното устройство предаваше тежките удари на сърцето й. Преглътна. Вирна нос. С рязко движение отвори широко вратата. Застана в рамката на вратата.

Хелър седеше зад бюрото, разтворил множество книги.

Вдигна поглед.

Зяпна.

Не вярваше на очите си! Долната му челюст увисна.

Той промърмори:

— Нима сънувам?

Графиня Крек заговори, макар и трудно:

— Джетеро, не сънуваш. Аз съм.

Хелър скочи от стола. На скорост заобиколи бюрото и се втурна към нея.

Тя се затича да го пресрещне.

Награбиха се в прегръдка насред стаята.

И след свирепото вкопчване и двамата се разплакаха.

Стояха си там, прегръщаха се и ревяха!

Минутите отминаваха една след друга. Нищо не правеха, нищо не говореха. Само стояха и подсмърчаха!

Накрая, притиснала лице в рамото му, тя каза приглушено:

— Значи не си се влюбил наведнъж в хиляда красавици!

— Не, не — дрезгаво отрече той. — Всяка нощ слагам твоята снимка на възглавницата до себе си. И винаги те сънувам.

Целунаха се.

Екраните ми потънаха в див хаос от ленти и точки, после всичко изчезна! Дори нямаше звук. Мощно енергийно въглероднокислородно отприщване, пък и двата следящи комплекта бяха твърде близо един до друг.

Най-сетне двамата неохотно се дръпнаха на една ръка разстояние. Хелър внимателно настани графинята в едно кресло. После излезе в коридора и вкара количката с грамадния куп багаж в стаята. Затвори вратата.

Върна се при графинята и коленичи до нея. Тя си изтриваше сълзите с дантелена кърпичка. После изтри и неговите. Засмя се с треперещ глас.

Той също се разсмя. И каза с натежал от чувства глас:

— Дори не смея да говоря колко се радвам да те видя тук. Все едно небето изведнъж се разцепи на две и ти падна отгоре. Кои Богове те доведоха при мен?

— Солтан поискал да ме изпратят тук.

— Но ти как научи, че съм тук?

— Той ми каза.

— А как се измъкна от Спитеос?

— Ломбар заповяда да ме пратят. А и вече няма кого да обучавам на циркови номера. Дори няма да превръщат хора в изроди. Ломбар е затънал в други грижи и не се занимава с това. И затова ме изпрати да ти помагам. Каза, че си се преуморявал. Поискал си целолог, затова ти изпраща и Кроуб.

— Онзи лудия ли? Той къде е сега?

Тя му обясни:

— Според мен Солтан ще го задържи при себе си още малко. По време на пътуването, в кораба той не се напрягаше да научи английски език. Опитах се да му помогна, но той каза, че нямало смисъл да учи езика на хора, на които и без друго първо щял да отреже езиците. Доколкото разбрах, Солтан ще го държи затворен, докато научи английски.

— И Солтан знаеше адреса на този офис?

— Да.

— Добре де — подхвърли Хелър, — пристигнала си жива и здрава, прекрасна си и аз те обичам. А с това изчерпваме всичко, което има значение.

Внезапно пак се награбиха. След време се пуснаха и се загледаха очи в очи.

Графиня Крек каза:

— О, мили, толкова ми липсваше, толкова много! Стори ми се, че са минали безброй години. Цял живот. Два живота. Моля те, не позволявай пак да ни разделят! Няма да го понеса!

Тя пак се разплака и притисна към лицето си дантелената кърпичка. Хелър промълви нещастно:

— Съжалявам. Наистина. Исках бързо да приключа тази мисия и да се върна у дома при тебе. Но нямах кой знае какъв късмет, изникнаха всякакви пречки. Тази планета е малко грубичка.

Графиня Крек отпусна длани на раменете му.

— Слушай, имам чудесна изненада за тебе. Обещах да не ти разкривам каква е и затова няма да ти кажа повече. Но само искам да знаеш, че е нещо прекрасно за нас двамата.

Подскочих от уплаха. Тя намекваше за „императорските“ фалшификати, за нейното „помилване“ и неговото „бъдеще“ без опасни бойни задачи. Типично за „бибипното“ й коварство да спази обещанието си към мен и да не му каже. Само ако нарушеше дадената дума, можех да хвана следите на фалшификатите и да ги унищожа. Все едно, ако някога ги представеха в Императорския двор, там щяха да екзекутират не само Крек, но може би и самия Хелър. Но не исках да съм третия участник в този празник на електрическите шокове с високо напрежение!

Хелър каза:

— Звучи интересно. И така ти вярвам, че е нещо добро за нас.

— Не само добро, но и чудесно, колкото никога не сме си мечтали! Затова да се залавяме за работа, бързичко да постигнем успех в тази мисия и да си отиваме вкъщи.

О, Богове! Изпращането й тук щеше да има точно обратен ефект на очаквания от мен. Дори Ломбар й бе казал, че Хелър се преуморява, но тя не обръщаше никакво внимание на съветите! А тези двамата непременно трябваше да бъдат спрени, имах си достатъчно други неприятности и без тях. Ако ги принудя да се размотават, накрая ще получа обещания сигнал за действие и с няколко изстрела ще ги довърша. Започнах да се моля. О, Богове на злото, поне веднъж застанете на моя страна. Как да им попреча? Само да имах пари. Само ако можех да се отърва от всички останали проблеми, вероятно щях да се справя и с тези двамата. Не, не вероятно, а непременно. Бях принуден да успея, защото от това зависеше моят живот.

Хелър вече я развеждаше из офиса.

— Поне имаме къде да работим — обясняваше той. — Е, до следващата дата за плащане на наема. Тук е стаята за почивка на секретарките. А това е „стаята за мислене“, аз спя на този диван. Ето я банята. Това е барът, съчетан с „кухня“. В момента това е домът, с който разполагам. Засега и с това ще трябва да се задоволим.

— Да се задоволим ли?! — възкликна графиня Крек, доскоро обитавала задушна килийка на крепостта-затвор Спитеос. — Та това е цял палат!

Очите й светнаха любопитно, щом зърна котката, втренчила поглед в тях откъм бюрото. Тя попита:

— Това какво е?

Хелър отговори:

— О, това е нашият котарак.

Котаракът се смъкна от бюрото, дойде пред нея и седна на задни лапички, гледаше я с интерес.

Тя попита:

— А няма ли си име?

— Той има малко съмнително минало. Не ще да си признае.

Графинята си свали палтото и го метна върху едно кресло. Приклекна и също загледа котарака втренчено. Заговори му:

— Изходът е да ти дадем прякор, който не е записан в компютрите на Вътрешната полиция. Искаш ли така да направим?

Както си седеше срещу нея, животинчето замърка силно. Ах, каква глупачка. Говореше му на волтариански, а това си беше най-обикновена земна котка.

Хелър се обади:

— Много е придирчив при запознанствата си. Или фучи, или не обръща внимание на никой, освен на мен и Бумбум, нашия шофьор. Но по тебе си падна веднага, разбира се.

— Ти що за котарак си? — попита графиня Крек.

Хелър обясни:

— Това е африканска порода. Веднага се познава, защото е бял на черни и оранжеви петна. Казват за тях, че били страхотни бойци. Невероятно хитри са и носят късмет… нали така, котак? А, наричат ги калико.

— Значи все пак имаш име. Мистър Калико. Така харесва ли ти?

Котаракът замърка.

— Добре — каза графиня Крек на глупавата твар. — Я да те видим колко си хитър. Колко прави две плюс две?

Котаракът следеше показалеца й. Крек го бе протегнала и върхът му почти опираше между очите на животинчето. После тупна с пръста четири пъти пред котарака.

Той вдигна лапа и също тупна четири пъти по пода!

Гледах слисан. Не ми се искаше да вярвам на приказките, че тя могла да обучи всеки на всичко. Беше достатъчно опасна и без тази своя способност. Но може би това беше чисто съвпадение.

— Много добре — похвали го графиня Крек. — Мистър Калико, хайде пак — колко е две и две?

Котаракът най-сериозно тупна четири пъти с лапичка!

Крек се разсмя от удоволствие. Взе зверчето на ръце и го погали.

Хелър каза:

— Ей, имаме си достатъчно сметачни машини. Защо не го научиш на нещо полезно?

— Това и ще направя! — увери го графинята.

— Е, засега не знае как да ти разопакова багажа, затова нека ние се погрижим за настаняването ти.

Тя пусна котарака на пода и отиде да помогне на Хелър да разтовари багажа. Започнаха да отварят някакви кутии, но изведнъж ги пуснаха и се вкопчиха един в друг.

Хелър каза:

— Не мога да повярвам, че си тук.

Двамата пак заплакаха.

Мина много време, преди тя да каже:

— Трябва много да се стараем, за да си отидем у дома, да се оженим, да си имаме деца и да заживеем щастливо. Джетеро, всъщност дойдох тук, само за да те отведа вкъщи. Времето си минава. Само след няколко години ще сме съвсем зрели хора. Не бива напразно да рискуваме на опасна планета като тази.

— Съгласен съм. Това не е планета за една изтънчена дама. Веднага започваме да действаме.

Мижавите остатъци от моите надежди излиняха съвсем. Този път тя нямаше намерение да го бави. Щеше да го пришпорва бясно.

Боговете да се смилят над нас. Но особено над мен. Графиня Крек връхлетя върху Земята!

И ако не успеех да спра тази двойка, те щяха да спасят планетата, да съсипят Роксентър и завинаги да преградят пътя на Ломбар към властта.

Само аз, като крехко и малко стръкче трева, се възправях срещу този ураган. А в момента представлявах окаяник без пукната пара, страхувах се дори да се прибера у дома.