Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (7)

Глава трета

Повиках таксито и я откарахме до летището заедно с нейните огромни чанти, кутии с хипношлемове и сак. С помощта на шофьора и един от носачите пренесохме багажа до гишето. И естествено, трябваше да плащаме свръхбагаж — 329 долара! Но нали я излъгах, че нямам пари. Все пак измислих нещо.

Когато й дадоха бордовия пропуск, аз я отведох да се настани в чакалнята. Върнах се на гишето. И приложих най-проста уловка — пъхнах в ръката на чиновничката двайсетдоларова банкнота, така че багажът веднага се украси с лепенки „Платен свръхбагаж“, чак до Ню Йорк.

Тя оглеждаше няколкото чакащи пътници. Дори с наметки и воали, жените не бяха зле облечени. Прозираха бяла коприна и златен брокат. Тя печално погледна своите дрехи. Сравнението не беше никак утешително. Потиснах веселието си. Изглеждаше наистина-ужасно с опърпаната наметка и качулка с дупчици, а вехтият воал беше посивял. О, щеше да надуе сметките на Хелър за дрехи, не се съмнявах в това!

Отекващият глас от високоговорителите обяви нейния полет, първо на турски, после на английски:

— Моля, пътниците за полет 19 на THY до Истанбул да се отправят към изход 1.

Афийон е забутано градче с малко летище, оттук излита само един самолет дневно и има само един изход, но откакто откриха наново летището преди няколко години, харесва им да се правят на велики.

— Това е вашият самолет — побързах да я подсетя.

Само като стоях около нея и нервите ми се изпъваха. Ако се досетеше на какви пачи яйца я бях насадил, би могла най-спокойно да ме размаже по пода на чакалнята.

— Почакай — спря ме тя. — Солтан, не забрави ли нещо?

Сведох поглед. Документите за полета още бяха в ръката ми.

— Ето — подадох й ги. — Това е отрязъкът от билета, квитанцията за багажа и за платения свръхбагаж. Изходът е ей там…

— Добре — каза тя и ловко издърпа бордовия си пропуск от другата ми ръка. — Но доколкото зная, Ню Йорк е един от най-големите градове на тази планета. И макар да съм сигурна, че вече всеки е чувал за Джетеро, може би той също използва друго име. А аз дори не зная адреса му!

О, Богове, как можах да пропусна това! Ако не успееше да го открие, току-виж ни я пратили обратно.

Кухият глас отново заехтя из чакалнята. Който и да обявяваше полета, виждаше добре, че има пътници, които не са тръгнали към изхода, тоест ние!

— THY, полет 19! Изход 1. Султан Бей, ще си изтървете самолета! Побързайте!

Да ги „бибип“, тук всички ме познаваха. Съвсем се обърках. Нямах химикалка. Втурнах се към гишето да взема. Нямах хартия. Порових из джобовете си и напипах някакво парче. Припряно написах на гърба земното име и адрес на Хелър. На бегом се върнах при графиня Крек, пъхнах хартийката в ръката й и я избутах към изход 1.

Застаналият на вратата мъж взе бордовия пропуск и настоятелно посочи самолета. Всички други се бяха качили. Но графиня Крек се обърна към мен. Сграбчи ме за раменете и ми лепна целувка по бузата през воала си.

— Благодаря ти, Солтан, за всичко, което направи. Ти си добър човек, Солтан.

Врътна се на пети и затича към самолета, направо прелетя стъпалата на подвижната стълба. Спря на най-горното и ми махна с ръка. После изчезна в самолета.

А аз стоях и ми беше особено неловко. На пръв поглед като я доведох тук, като уредих да й махнат белезите и я пратих при нейния любим, аз си заслужих похвалата. Но ако човек се задоволява само с пръв поглед, може бързо да се хлъзне при надхитрянето с графиня Крек. Тя бе намислила нещо. Този изблик на чувства беше толкова нетипичен за нея, че осъзнах дори с гръбначния си мозък — не вещаеше нищо добро. Да, колкото повече размишлявах, толкова по-уверен бях в това. Тя ми приложи някакъв дяволски номер! Твърде добре я познавах! За съжаление!

Самолетът с тътен изпълзя към пистата за излитане, двигателите изреваха мощно и машината се понесе в небето.

Още не се бях отървал от нея. Може пък в Истанбул да не се прехвърли на международния полет. Ами ако нещо й хрумне и се върне тук?

Таксито ме откара с шеметна скорост пред болницата.

Влязох в кабинета за прегледи и заключих вратата. Извадих екрана от шкафа.