Метаданни
Данни
- Серия
- Мисия Земя (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fortune of Fear, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- vax(2016 г.)
Издание:
Автор: Л. Рон Хабърд
Заглавие: Зловеща сполука
Преводач: Владимир Зарков
Година на превод: 1996
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Вузев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1996
Тип: роман
Националност: Американска
Печатница: „Полиграфия“ АД
Редактор: Емилия Димитрова
ISBN: 954-422-040-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1874
История
- —Добавяне
Глава пета
Тръгнах към наредените едно зад друго таксита, след мен вървеше носач с моя сак.
Шофьорът на първата кола в колоната беше много набит и мърляв, но дори си направи труда да излезе и да ми отвори вратата. Май въобще нямаше чело, а надвисналите му вежди скриваха очите.
Носачът метна сака на задната седалка и ми препречи пътя с протегната ръка. Да, наистина вече бях в Америка.
Опитах да се пъхна в таксито. Носачът ми пречеше. Знаех, че няма да му се изплъзна, ако не му дам бакшиш. Би могъл да повика полицаите от летището. А те постоянно поддържат връзка с щаба на нацисткото Гестапо в Страсбург, прикриващо се под името Интерпол. Използват радиовръзките на ЦРУ, за да предупреждават за пристигащите самолети и за хора, които не харесват или пък не са достатъчно престъпни, за да постъпят при тях на работа. Така че докато бях на летището, все още имаше опасност. Реших да му дам пари.
В голямата зала имаше клон на банката „Греб-Манхатън“, но бих се разкрил напълно, ако се опитах да обменя там лирите и драхмите. Затова бях решил да отида до Таймс Скуеър, където има множество обменни бюра. Там щях да се разплатя и с шофьора на таксито. Нямах долари в дребни банкноти, обаче нямах и никакво намерение да се откупя от носача с цели сто долара — и то само защото насила взе сака от ръката ми и се повлече след мен.
Дадох му драхми.
Престори се, че не знаеше що за пари са те.
Дадох му лири.
Пак се престори.
Аз пък се престорих, че ровя в пътната чанта.
— Нямам други пари — казах му.
Таксиметровият шофьор потвърди това. Той също започна да тършува в чантата. Видя пачките сто доларови банкноти на дъното. Но си затваряше устата. Завъртя се към носача и отсече:
— Вярно, няма други. Разкарай се.
Онзи промърмори нещо гадно и изчезна.
С големи мъки дръпнахме ципа на чантата. Накрая все пак успях с помощта на шофьора.
— Откарайте ме до Таймс Скуеър.
Седнах отзад. Таксито пропълзя няколко фута напред и спря.
— Само минутка — помоли шофьорът. — Радиото ми се прецака и трябва да звънна по телефона на диспечерката.
Забави се цели пет минути. Тъкмо когато се върна, по радиостанцията му повикаха кола 73. Точно този номер бе изписан на табелата, прикрепена към предната седалка.
— Тъпа „бибипка“ — изсумтя той. — Тъкмо й разправях, че ми се прецака радиото.
Потеглихме съвсем бавно. Завихме надясно. Имаше указатели за отклоненията към Бруклин и стадион „Флойд Бенет“. Влачехме се по шосето. Студеният вятър вееше през спуснатото стъкло на прозореца. Обърнах глава наляво и видях океана, поне беше някакъв залив.
— Ей — подвикнах на шофьора, — да не си объркал пътя?
— Развеждам ви по туристическия маршрут — обясни той. — Нали сте чужденец, та си помислих, че ще искате да поразгледате. И един цент в повече няма да ви взема. Вижте, изключил съм брояча.
Какво ли пък имаше за разглеждане. Ветровит зимен ден. От време на време можех да виждам само сива вода.
Според указателите в момента се движехме по Крайбрежния булевард. Шофьорът въобще не бързаше. Поредният указател ни съобщаваше, че трябва да отбием вляво, ако искаме да отидем в Спринг Крийк Парк. Стигнахме до отбивката, отбелязана с номер 14. Завихме.
Не беше особено приятна гледка — голи и безжизнени зимни дървета. Но шофьорът упорито криволичеше по пустите пътища. И отляво, и отдясно — само голи клони.
Внезапно някакъв дънер с трясък се стовари напреко на шосето, точно пред таксито!
Шофьорът наби спирачки.
Чу се мощен рев!
Два мотоциклета се заковаха пред таксито, а още един — зад нас!
Мъжете бяха закрили лицата си с кърпи!
И насочиха оръжия към колата!
— Хвърлете оръжието! — заповяда най-близкият мотоциклетист. — Всички пътници — вън! И без номера! Държим ви на прицел!
А аз нямах никакво оръжие под ръка!
Предпазливо се измъкнах от таксито с високо вдигнати ръце.
Мъжът слезе от мотора. Тръгна към мен. Избута ме назад. Пресегна се в колата и взе пълната с пари пътна чанта!
Надникна в нея.
Заотстъпва и я подхвърли на друг мотоциклетист. Пак дойде при мен. Пребърка ми джобовете и извади портфейла. Взе го. Бръкна в друг от джобовете ми и дръпна дипломатическия ми паспорт, но не можеше да го извади.
— Ей сега ще ви го дам — обещах.
Но не посегнах към този джоб.
Бърз като светкавица, сграбчих пластмасовата вилица.
Забих я с цялата си сила в опакото на дланта му!
— Тоя тип е въоръжен! — писна мотоциклетистът.
Метнах се под таксито.
Изстрел!
Нещо удари колата.
Изреваха три двигателя на мотоциклети.
Махнаха се!
Шофьорът се държеше за рамото.
— Тия мръсни „бибипци“! — изпъшка той.
Припряно се мушнах на задната седалка. Отворих сака и извадих пистолета „Берета“.
Шофьорът ме зяпна. Оръжието беше насочено право в него.
— Тръгвай след тях! — гласът ми изскърца. — Веднага!
— Не мога да карам! — изстена той. — Ранен съм!
Скочих към вратата. Изритах го да се дръпне и седнах зад волана.
Горящ от нетърпение да подкарам колата, аз установих, че не зная накъде да тръгна. Отникъде не се чуваше шум на мотори. Само вятър.
— Къде отидоха? — изчегърта гласът ми.
Той се свиваше на празното място отпред, където обикновено шофьорите оставят багажа на пътниците.
— Не знам — изстена.
И загуби съзнание.
Твърде добре знаех, че крадците са безчестна пасмина. Бяха простреляли съучастника си. И вероятно му бяха определили среща за подялба на плячката, на която нямаха намерение да отидат.
Самият аз се спасявах с бягство и не можех да се обадя в полицията. Ако този тип въобще ми кажеше нещо, то щеше да бъде, за да ме отведе в поредния капан.
Седях си и се надявах те да се върнат, а вече имах в ръцете си оръжие. Но за какво ли им трябваше да се връщат? Имаха пътната чанта, тъпкана с пари. Имаха моя портфейл. Дори имаха моя дипломатически паспорт.
Всичките ми кредитни карти бяха в портфейла. Но и без това не бих могъл да ги използвам. В мига, когато покажа някоя от тях, кредитните фирми ще научат къде съм. И цялата глутница ще се сбере от всички краища на света, за да ме пребие с камъни.
Не смеех да се обадя на Мудур Зенгин.
И само от мисълта да се върна в Истанбул по челото ми изби пот.
Ако се обадя в нашия нюйоркски офис, сигурно ще ме издадат.
Бях в Съединените щати, без пукнат цент в джоба. И нямах нищо ценно, което да продам. Студената зима още не бе отминала и не бях сигурен дали ще оцелея, като спя по пейките в парка.
Я почакай.
Знаех къде имаше пари.
Пълен сейф.
Все още беше рано.
Колкото и да беше отчаяна постъпката, нямах друг избор, освен да се изправя срещу опасността.
О, от идеята да отида там студени тръпки полазиха по гръбнака ми. Но пък никой дори не би заподозрян, че съм отишъл точно на това място.
Все пак щях да изпълня дълга си и да възпра Хелър!
Запалих двигателя на таксито.
Насочих се към изхода от Спринг Крийк Парк. Отклоних се от пътя край Джамайка Бей и поех на северозапад. Минах по няколко улици и потеглих към Манхатън Бридж. Прекосих го и завих надясно, излязох на булевард „Франклин Д. Рузвелт“. Завих към Роксентър Плаца.
Зъбите ми скърцаха, но аз решително и тайно се прокрадвах към жилището на мис Пинч.