Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (50)

Глава четвърта

В Пирея, където се добрахме след цяло мъчително денонощие, аз стреснато установих, че вече нямам бомбички. Не можех да взривя кораба. Това страшно изопна нервите ми.

Трябваше да бъда по-ловък от всякога. Корабът вече не се клатушкаше и аз насилвах мозъка си, за да извлека от него и последната подробност от похватите на Апарата, с които да си послужа. Поне се изплъзнах на надничащия от облаците Пророк. Гръцките Богове си живеят на Олимп, а този връх е далеч на север. Така че имаше надежда да не забележат краткото ми присъствие в тяхната страна.

Слей се с тълпата — една от първите повели на Апарата. Но в мига, когато понечих да я изпълня и да сляза на пристана, някой се втурна да ми попречи.

Забеляза ме! Изпаднах в паника. Потокът от слизащи хора не ми позволяваше да избягам. Свих се, когато човекът протегна ръка към мен.

Държеше кесия. И издърдори нещо, докато я набута в ръцете ми. Предположих, че е бомба, но си казах, че е по-добре да надникна вътре, преди да я запратя в лицето му и да офейкам.

Надникнах.

Драхми! Голяма книжна кесия, пълна с драхми в дребни банкноти. Рестото за билета.

Слязох на бегом от кораба.

Един автобус ме откара до Атина. Но не беше сега момента за културни развлечения, като разходки из Партенона. До гуша ми дойде от история и забележителности. Нуждаех се от преобличане. Би ми помогнало и да залича следите си.

По една от главните улици на Атина има много съвременно подредени магазини. Бързо свърших с покупките. Шлифер, костюм, чорапи, риза, вратовръзка, шапка. Платих всичко с драхми. Парите в кесията не намаляха забележимо. Но пък и дрехите ми не бяха от прекалено скъпите.

Не смеех да отида в хотел. Там записват името ти и номера на паспорта. Взех такси до летището. Купих си билет до Ню Йорк.

Отбих се в една тоалетна. Влязох в кабинка. Оставих сака на седалката. Смъкнах от себе си дрехите на стареца. Но нямаше как да ги унищожа. Прибрах ги в сака.

Махнах от себе си две-три бълхи и облякох новите дрехи. Развързах парцала, стягащ главата ми и извадих твърде подгизналата памучна топка от устата си.

Преместих оръжията в сака. Вече беше препълнен и не остана място за парите. Имах почти сто хиляди долара, деветдесет и една хиляди турски лири само в дребни банкноти и двадесет и девет хиляди гръцки драхми, също само в дребни банкноти. Що за пачки! Можех да натъпча цял дюшек с тях.

Новите ми дрехи бяха опаковани в две големи торби. Пуснах парите в тях. Щях да нося парите, билета и дипломатическия паспорт, всичко останало се побра в сака. Нарамих го.

На регистрационното гише за полета ги заслепих с дипломатическия паспорт и ги накарах да залепят на сака етикети, освобождаващи го от проверка чак до Ню Йорк.

Оставаше ми час, докато се кача в самолета. Движех се бавно из чакалнята и се стараех да остана незабележим, но дръжката на една от торбите се скъса. Припряно я улових, преди да пльосне на пода. Размина ми се на косъм! Турските лири щяха да се пръснат из цялата чакалня. Разтреперих се, като помислих каква следа щях да оставя!

С част от драхмите си купих огромна пътна чанта. Изхитрих се. На нея имаше надпис „Еър Израел“. Никой не би очаквал човек от Обединената арабска лига да пътува с „Еър Израел“. „Обърквай следата“ е един от девизите на Апарата.

Влязох в телефонна кабина и прехвърлих парите в пътната чанта. Натъпквах ги старателно. Не беше лесно да ги събера вътре. Когато свърших, не можах да дръпна ципа докрай. Е, повече не можех да направя.

С какво облекчение чух повикването за моя полет!

И не след дълго вече бях във въздуха, оставил зад себе си Мала Азия с нейната Троя, а също Атина и Олимп. Когато сте в самолет, знаете кой ви надзирава отгоре — Роксентър. Притежава повечето контролни пакети акции на повечето авиационни компании в света, а неговата банка „Греб-Манхатън“ държи ипотеките им, готова да им прибере всичко, ако станат непослушни. Не се тревожех за себе си, защото като семеен „шпеонин“ на Роксентър бях сигурен в достъпа си до неговия Рай.

Но все пак и това пътуване за малко да ми скъса нервите. Хората в самолета постоянно правеха някакви резки движения с ръце и отначало бях сигурен, че посягат да извадят оръжия. Дори стюардесите започнаха да правят тези странни движения.

Наблюдавах ги внимателно. Почесваха се.

БЪЛХИТЕ!

О, веднага се успокоих, като разбрах, че това е причината. И тъй като стана любимо занимание на всички в самолета, дори можех да се почесвам, без да се притеснявам.

В самолета имаше само още една случка, която си заслужава да спомена. Мъжът на седалката до мен се почесваше трескаво. По едно време започна да ме поглежда подозрително. Чувствах се като гол без да имам под ръка оръжия и бомбички.

Когато поднесоха обяда, незабелязано си откраднах пластмасовата вилица от подноса. Беше доста остра. Надявах се да не забележат липсата, защото пъхнатата в джоба вилица повдигна извънредно духа ми. Бях готов да пробода мъжа, ако ме разпознае и извика старшия пилот.

Тези евтини билети за туристическата класа не винаги означават, че можеш бързо да се добереш до целта си. След дълги престои, накрая пристигнах на летище „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк.

С дипломатическия си паспорт направо профучах без всякаква проверка. Митничарят, който проверяваше ръчния багаж, впи малко чудат поглед първо в мен, после в чантата с надпис „Еър Израел“. Но ме пусна да мина. Озърнах се през рамо да проверя дали федералната полиция вече не се е приготвила да ме връхлети с готови за бой палки. Но видях само чиновници, драскащи по документи.

Бях стъпил на американска земя!

Богът на Съединените щати е все същият Роксентър. Така че бях в безопасност.

А сега да поемам по бойната пътека на възмездието!