Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (45)

Глава седма

Сграбчих един сак. Оглеждах се диво.

Къде да отида?

Какво да взема?

Фахт Бей каза:

— Ако ще тръгваш, искам да ти напомня, че „Бликсо“ ще кацне след ден-два. Винаги имат по нещо за тебе. Какво да им предам?

С големи мъки успях да му обърна внимание. „Бликсо“? Сигурно и те ще ме преследват!

Фахт Бей не млъкваше:

— А онези твои перверзни куриери винаги искат някакви пощенски картички, не знам защо. По-добре ми дай няколко картички.

Пощенски картички? Насилих ума си да мисли по-ясно. А, говореше за картичките от „вълшебната поща“. Ако куриерите не ги пуснат навреме, майките им ще бъдат убити по моя заповед. Тогава и куриерите ще се впуснат да ме гонят!

Отключих сейфа. Напипах цяло тесте картички и ги подхвърлих на Фахт Бей.

Къде да отида?

Какво да взема?

Търчах из стаята и поглеждах навсякъде.

Фахт Бей нямаше намерение да ме остави на мира.

— Ако ще се криеш, няма кой да подпечатва получаването и изпращането на товарите. А преди корабът да излети, трябва и с това да се занимаваме. Защо не ми оставиш електронната си карта?

Извадих личната си карта и я метнах по него.

Стига толкова.

— Изчезвай! Разкарай се! — разкрещях се. — Не виждаш ли, че си стискам душата на зъбите? НЕ МИ ДОСАЖДАЙ! Трябва да помисля!

Той прибра картичките и електронната ми карта, после излезе.

Чак тогава получих възможност малко да подредя вихрушката в главата си.

Какво би трябвало да взема?

Трудно е човек да реши, ако не знае накъде се е запътил. Засега бях уверен само, че ЩЕ СЕ МАХНА ОТ ТУК!

Спаси ме слепият инстинкт.

Отворих сака. Натъпках в него оръжие и боеприпаси, за да се защитавам. Взех фалшивите си документи на федерален агент с името Инксуич. Погрижих се да имам няколко газови капсули, за да просна в несвяст нападателите. Не забравих малката радиостанция. Натъпках в сака трите екрана. Сетих се, че забравих дрехите. Прибавих делови костюм, две-три ризи и боен маскировъчен комплект. Метнах сака на рамо. Сега пък се сетих, че не взех никакви пари. Пуснах сака на пода. Погледнах в сейфа и установих, че нямам пари. Пак взех сака. Зачудих се дали не съм пропуснал още нещо и отворих сака. Сграбчих каквото ми попадна, ей така, за всеки случай. Пак нарамих сака.

Внезапно ми хрумна, че още не съм тръгнал. Трябваше да се размърдам. Направих крачка към вратата. Осъзнах, че не съм облечен подходящо за пътуване. Върнах се. Преоблякох се във всекидневен костюм. Не успях да намеря никакви обувки, затова пак нахлузих военните на краката си. За кой ли път се устремих към вратата и видях, че забравих сака. Върнах се. Но вече размишлявах какво да взема, за да се отърва от възможното преследване. Забелязах в сандъка с оръжията купчина бомбички със закъснител. Напъхах ги по джобовете.

Чакай малко. Документите ми бяха в сака. Нужен ми беше паспорт. Най-отгоре бях оставил дипломатическия паспорт на името на Ахмед Бен Нути от Обединената арабска лига. С него, където и да отивах, можех да прекарам оръжия и пари. Пуснах паспорта във вътрешния джоб на сакото. Пари. Нямах никакви пари. Трябваше да отбягвам Афийон — сигурно вече ме чакаха с купчини смъртоносни камъни. Сетих се. Ще отида в Истанбул. Мудур Зенгин ще се зарадва на възможността да ми даде налични пари.

Побързах да затворя и заключа сейфа и тайната стая. Време е да тръгвам. Минах през вътрешния двор и излязох пред вилата.

Заля ме вълна от най-чиста омраза. Видях таксиметровия шофьор. Лъскаше новия „Мерцедес“.

Обучението в Апарата позволява на човек да се справя и с най-извънредните положения. Омразата се превърна в хитро лукавство. Реших, че веднага мога да се отърва от двамата пандизчии с една бомба. Сред мъченията на последния проблясък в живота си щяха да почувстват наказанието за това, че са си позволявали да натискат жените, преди аз да ги докопам.

Хитрост. Хитрост. И пак хитрост. Трябва да се съсредоточа. Безгрижно оставих сака си в стария брониран „Даймлер-Бенц“. Дори не позволих на погледа си да се мята към всеки храст, за да търси очакващите ме отмъстители, готови да мятат камъни по мен, докато ме довършат.

Небрежно извиках на таксиметровия шофьор:

— О, ти ли си, Ахмед. Ще дойдеш ли с мен до банката? Трябва да изтегля пари.

Той радостно подскочи. Знаех си. С крясъци накара Терс да побърза, после оживено се вмъкна на предната седалка до шофьора. Терс на бегом се изнесе от кухнята, нагласяше старата войнишка шапка на главата си. Седна зад волана.

Потеглихме. Свлякох се на седалката, за да не забележи никой, че бях в колата.

С голяма скорост се понесохме по пътя към Афийон, като плашехме камилите и ги карахме да отскачат в канавките.

От веселото държание на Терс и Ахмед разбрах, че дори не подозираха как изтичат последните часове на живота им.

Влязохме в Афийон и завихме по улицата към местния клон на „Пиастра Банкасъ“.

— Не, не — казах им равнодушно от задната седалка. — Не сте ме разбрали. Говорех за МНОГО пари. За „Пиастра Банкасъ“ в Истанбул. Карайте натам.

Щастливи, без дори да подозират, че са обречени, те си бъбреха, докато Терс подкара по магистралата към Истанбул.

От време на време надничах през задното стъкло и установих, че никой не ни гонеше. Значи отново бях твърде бърз за враговете си. Току-виж им се изплъзна.

Обаче няколко камили ни изгледаха недоверчиво и аз пак леко се напрегнах. Човек не може да бъде спокоен с тези твари.

Терс не натискаше газта докрай. Но и това беше добре — така няма да извести хората наоколо, че бягам.

Мрачният февруарски следобед отминаваше. Здрачаваше се. Движехме се в мрак. Понякога лъчите на фаровете осветяваха руините на миналото. Напусках Азия. Нека си гние. И без това не си струваше да я завладявам. Приключенията на Александър Велики са били пълна загуба на време.

Около десет вечерта прекосихме Босфора и влязохме в европейската част на Турция. Най-сетне стигнахме до „Пиастра Банкасъ“.

Бях замислил да накарам някой от нощната охрана да извика Мудур Зенгин. Все пак се добрах до тук и още бях жив и здрав. Но за Терс и Ахмед това беше краят. Набутах под задната седалка бомбичка със закъснител. Натиснах взривателя, за да я задействам. Десет минути по-късно тази кола и злодеите в нея щяха да поръсят околността с горящи късчета. Сбогом, насилници на жени.

Оставих сака си на тротоара. Излязох и казах небрежно:

— Можете да се връщате. Повече не сте ми нужни.

— Не искаш ли да те откараме до летището? — попита Ахмед.

— До летището ли? — учудих се аз. — Откъде ти хрумна, че ще пътувам? Просто ще остана в града три-четири дни, трябва да участвам в конференция на наркотрафикантите, която се провежда в „Хилтън“. Да не си въобразявате, че през цялото време ще ви плащам хотела? Затова довиждане. Върнете се у дома.

А по-точно — вървете в онзи Ад, който е запазен специално за насилници на жени, които после свидетелстват, че правели това по моя заповед.

Ахмед сви рамене. Терс се ухили противно. Махнаха се. Гледах как габаритните светлинки на колата се скриха в тъмнината. Това беше голямо удоволствие за мен. Дори нямаше да ги погребат, защото след взрив на джобна волтарианска бомбичка не остава нищо. Предназначена е да причинява максимални разрушения.

Една движеща се сянка внезапно върна мислите ми към опасността. Но това беще само един пазач.

— Обади се на Мудур Зенгин — заповядах. — Накарай го да дойде в банката. Кажи му, че Султан Бей е тук.

Пазачът освети лицето ми с фенерче. И посочи прозорец на горните етажи, където лампите не бяха угасени.

— Вече е тук — съобщи пазачът. — Дойде преди половин час и ми каза, че ви очаквал.

Отначало се вцепених, но си припомних, че кредитните фирми следяха непрекъснато къде са длъжниците им. Сигурно са известили Зенгин.

Трябваше да бързам. Затичах нагоре и нахълтах в кабинета му.

Мудур Зенгин остана седнал зад бюрото си, вперил в мен студен поглед. Не стана. Дори не ме поздрави. Само седеше и се взираше в мен. Застанах насред стаята.

— Наредиха ми да те задържа, докато дойдат да те арестуват — изрече Мудур Зенгин.

Ужасът ме прониза от глава до пети. Знаели са. Проследили са ме!

Паднах на колене пред него.

— Нали си бил приятел от детинство на баща ми. Моля те, не ме предавай! Длъжен си да ми помогнеш. Имам нужда от пари.

— Не мога да ти дам пари. Трезорите са затворени през нощта.

— Тогава ме пусни да отворя личния си сейф.

— Не мога. Навсякъде е затворено до девет сутринта.

Твърде късно. Твърде късно! Дотогава ще са ме влачили половината път обратно до Афийон.

— Нужни са ми долари! — примолих се.

— Долари ли? — ледено се изсмя той. — Защо не поискаш долари от наложницата си?

— Мудур, моля те да ме изслушаш. Нужни са ми долари и то веднага. Тази вечер! НЕЗАБАВНО!

Той сякаш ме прикова към пода с хладнокръвния си поглед на банкер.

— В този нощен час единствените достъпни долари не са на банката, а лично мои. Държа малко в своя сейф.

— Дай ми ги — умолявах го, а ушите ми напрегнато се ослушваха за стъпки по стълбите. — Побързай!

— Едва ли ще ти стигнат — каза той. — Условията ги знаеш — месечна лихва 30 процента.

Бутна някакъв лист към мен. Подписах, без да гледам.

Той отвори сейфа си и извади няколко големи пакета с пачки американски долари. Отброи сто хиляди, пусна ги на пода и ги подритна към мен.

Наведох се и бързо ги събрах. Натъпках ги по джобовете си. И чак тогава забелязах презрението в очите му. Казах си, че той се държеше твърде недружелюбно. Колкото и да ме притискаше времето, реших да го попитам.

— Какво пък толкова съм направил?

— Аллах ще те съди за онова, което си направил. Ние, нормалните простосмъртни едва ли можем да проумеем постъпките на изверги като тебе.

Доближи и ме избута към вратата.

— Лека нощ и надявам се — сбогом.