Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (40)

Глава втора

Едва не си глътнах езика.

Трябваше да действам.

Умът ми трескаво заработи и взе решение.

Ще им пратя Кроуб!

Само той можеше да се разправи с Хелър!

Терс се въртеше из двора. Мушнах се в кабината на колата. Заповядах да подкара към болницата.

Треперещ от нетърпение, претърсих рафтовете в склада, където бяха наредени доставките от „Занко“. Открих третия комплект аудиовидеопредаватели, заедно с Предавател 831, скрити сред другите кашони.

Стиснах опаковката под мишница и бързо се пренесох в болницата.

Прахд беше в операционната на подземието, работеше по смяната на пръстовите отпечатъци на току-що пристигналия пореден престъпник. За мой късмет тъкмо бе свършил поредната манипулация и казваше на издирвания по цял свят убиец да се върне в стаята си.

Прахд вдигна глава и ме видя.

— Аха, дошъл сте да ми съобщите, че вече ще си получавам заплатата.

Заскърцах със зъби. Не бях в настроение за синдикални преговори.

— Взимай, каквото ще ти трябва за поставянето на тези неща, нали знаеш за какво говоря — заповядах му. — И тръгвай с мен! Един от твоите колеги е в голяма опасност. Не бива да се бавим дори минута.

— Целолог ли е? — Прахд впери в мен големите си зелени очи.

— Стига приказки! — отсякох. — Размърдай се!

Той бързо подбра каквото беше нужно. Аз дори си направих труда да му помогна в пренасянето.

Качихме се в колата и се понесохме към бараките, прикриващи входа за базата.

Слязохме на бегом по тунела. Пресякохме огромния хангар. Завихме по коридора със затворническите килии.

Надникнах през шпионката. Имахме късмет! Когато човек не може да следи изгрева и залеза на слънцето, той обърква часовете на денонощието. Явно това се бе случило и с Кроуб. Спеше дълбоко на своя нар.

Непоколебимо натиснах бутона за включване на обездвижващите скоби.

Те силно притиснаха тялото към нара.

Набрах комбинацията за отварянето на бронираната врата. Отключих следващата врата.

Кроуб се озърташе диво, мяташе поглед от притисналите го скоби към мен и Прахд.

— К… к… к?… — заекна той.

— Упойващ газ! — наредих веднага.

Прахд мигновено приготви маската. Сложи я на лицето на Кроуб.

— К… к… — измънка докторът.

И вече беше в несвяст.

Закрих отвътре шпионката на бронираната врата. Бутнах кутията със следящите устройства в ръцете на Прахд.

— Недей да се бавиш, ами ги имплантирай в черепа му — казах му. — Няма време за губене.

— Чакайте малко — помоли той. — Тези са от друг тип. Устройство А променя възможностите на едното око така, че да вижда през метал, дрехи или кост, според желанието на наблюдаващия. Устройство Б регистрира емоционалната му реакция на това, което вижда. А устройство В е най-обикновен слухов предавател.

Разгледах съдържанието на кутията. Прахд беше прав. Значи Спърк ме бе излъгал веднъж, като каза, че са направили само два комплекта, после ме излъга втори път — че още не могли да регистрират чувствата на наблюдавания обект. Нищо чудно, че без никакви угризения го убих и отнесох всички изобретения на неговата фирма. Спърк беше измамник.

— Подробности, подробности — сопнах се на Прахд. — Нали всички работят като следящи предаватели? Нали имат активатор-приемник с обсег 200 мили? Нали ще разполагам и с Предавател 831?

— Да — потвърди той.

— Ами поставяй ги де! Какво още чакаш?

Прахд нареди на масата няколко иглени горелки и клетъчни катализатори. Напръска килията с дезинфектанти — беше доста мръсна, защото Кроуб не използваше тоалетната с течаща вода. След малко всичко беше готово за работа.

Припряно изтичах навън. Отидох в кабинета на Фахт Бей. Той седеше зад бюрото си, но с леден глас ми съобщи, че не може да ме приеме.

— Длъжен си да ми помогнеш — заявих.

— А, такъв ден едва ли ще настъпи — усъмни се той.

— Не, не ме разбра. Това засяга сигурността в базата. Трябва да прехвърля доктор Кроуб в Ню Йорк.

— Искаш да кажеш, че ще се махне от базата?

— Да.

— И никога няма да се върне?

— Да.

— Ще ти помогна с всичко, което е необходимо.

Веднага уредихме подробностите. Кроуб щеше да бъде изпратен, опакован в ограничител „Занко“ — много прилича на използваните тук усмирителни ризи, но вместо връзки има магнитни ключалки. Двама стражи в цивилни дрехи щяха да го придружат до местоназначението. Те щяха да разполагат с двустранна радиовръзка с базата, за да ни известят, ако той се освободи или нещо друго се обърка.

Докато Фахт Бей викаше хора и издаваше заповеди, аз се върнах в килията.

Прахд работеше усърдно. Възползва се от един белег на лицето на доктора, за да прикрие имплантираните устройства.

Огледах рафтовете в килията. Да, докторът бе използвал учебните записи по английски език. И най-вече текстовете по психология и психиатрия. Значи отново съм познал! Увлякъл се е по тези науки!

И от това ми хрумна най-великолепната идея. Отидох в отдела за фалшиви документи.

Като използвахме бланки на „И. Г. Барбен“ за техни наркокуриери, направихме му паспорт на името „Фитъс П. Кроуб, доктор на медицинските науки“. Съчинихме му и прекрасно свидетелство за научната титла, уж издадено от Виенския психиатричен институт. Други попълнени бланки удостоверяваха, че е завършил в Полша Народния медицински институт със специалност неврохирургия. Дадохме му и почетно членство в британската Кралска медицинска асоциация.

Това беше гениално хрумване — та можех ли да съм сигурен, че въобще говори правилен английски. А така чудатият му акцент щеше да бъде обяснен, нали е учил и работил в различни страни. Пък и психиатрите винаги говорят особено, май никой обикновен човек не успява да разбере приказките им. Наистина гениално.

Нямаше време за размотаване. Исках да пратя Кроуб със сутрешния самолет, независимо от всичко. Хелър се бе развилнял! Но Кроуб щеше да го довърши!

Припомних си ясно деня, когато на Кроуб му потекоха лигите само от идеята да поскъси крайниците на Хелър.

Сега на Хелър лошо му се пишеше!