Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (38)

Глава осма

Следващата нощ беше същата като тази. Отново закъснение с половин час. Но момичето беше малко по-пълно и по-възрастно. Обаче ми се стори странно уморена и отпусната.

Керваните минаваха още по-нагъсто и интересът им към колата беше още по-голям, но аз не позволявах на дреболиите да ме отвличат. Аз съм от хората, които неотклонно вървят към целта, независимо от нищожните неприятности, и постигат желаното.

Единствената съществена разлика между първата и втората нощ беше, че едно магаре промуши глава през отворения за проветряване прозорец и ме ухапа. Отървах се от него с юмрук но носа.

Но накрая Терс откара втората жена, която ме гледаше в захлас през задното стъкло и ме умоляваше за нещо и с очи, и с ръце. Чувствах се много мъжествен!

На третата нощ се появи нещо друго. Неколцина водачи на камили си бяха наклали огън до колата и седяха в кръг. Червеният орел и името ми изпъкваха съвсем ясно в променливите отблясъци от пламъците.

Вместо да надуе клаксона, Ахмед дойде при мен.

— Първо трябва да се отърва от тях — заяви ми веднага. — Дай ми малко лири и не излизай от двора на вилата. Нали тези твои срещи са тайна, не бива да те виждат.

Направих каквото ми каза. Но мина прекалено много време — още половин час. Все пак звукът на клаксона отекна в тъмнината. Втурнах се натам.

От огъня бяха останали само няколко въгленчета.

— Защо се забави? — сърдито попитах аз. — Камиларите отдавна са си отишли!

— Заради момичето — оправда се Ахмед. — Тази особено държи на честта си. Страхува се за доброто си име. Когато пристигнахме и тя видя водачите на камили около огъня, направо припадна. Едва сега я свестихме!

Горях от желание да се заема със съществената част от нощта и просто се хвърлих в колата. Но те май не бяха постигнали особен успех в свестяването й. Още беше в безсъзнание.

Махнах булото от лицето й. Третата беше по-мургава. Стори ми се твърде млада. Забелязах стичащите се от очите й сълзи.

Веднага разбрах причината за състоянието й. Напрежението на очакването я бе изтощило.

Е, аз пък нямаше да чакам!

Колата се заклати.

— О, Аллах! — изхлипа момичето.

След малко дочух злия кикот. Видях, че Терс се подпираше на едно дърво и гледаше към пътя.

Един от керваните препусна от уплаха, когато момичето закрещя:

— О, АЛЛЛЛЛЛААААААХ!

След малко надникнах през прозореца на колата — Терс подкарваше някакви камили и магарета към колата!

— Махни ги! — ревнах насреща му. — Остави ме да се съсредоточа!

— Животните прикриват колата! — сопна се Терс. — Ахмед каза, че всичко трябвало да остане в тайна.

Пак се засмя неприятно.

Но въпреки камилите, нощната среща завърши задоволително.

И Терс веднага откара третото момиче, а лунната светлина ясно ми показваше умоляващия поглед на очите й.

Аз доволно си помислих, че явно ставам особено популярен сред жените тук! Всяка нощ същите погледи. Тези жени направо лудеят по мен!

Каква прекрасна идея бяха тези срещи в колата!

Цялата сутрин прекарах в чудесен унес без сънища. Събудих се за пищна закуска, поднесена от разтреперани слуги. Нямаше от какво да се оплача.

Тургут стоеше до вратата с тояга в ръце — за всеки случай, ако сервитьорът се умори да пълзи на колене. И точно той ми зададе стряскащ въпрос.

— О, господарю, и тази вечер ли ще бъде същото като вчера?

Тъкмо да му отговоря с „да“, но ми хрумна нещо стъписващо. Сигурно вече нямах пари!

Скочих и затичах към сейфа.

Ужасно! Разполагах с по-малко от два милиона лири!

Все едно, можех веднага да уредя това.

Нали бях богаташ и можех да си изтегля джобните пари за седмицата.

Облякох пурпурна копринена риза и въгленочер костюм с тънки пурпурни райета. Добавих и палтото от меча кожа с шапката от каракул. Щях да нося пари, затова взех от сандъка рязаната двуцевка и проверих дали е заредена.

Вече бяха съобщили на Терс. Моят „Даймлер-Бенц“ ме очакваше отвън със запален двигател.

Задната седалка бе почистена. Качих се в кабината. Той затвори вратата. Настани се зад волана и се ухили зловещо. Усетих леки тръпки.

Колата сякаш летеше над пътя. Разпръснахме керван камили, натоварени с опиум, а магарето отпред зарева гръмко. Прекрасен ден, макар и твърде мразовит. И незначителната случка го правеше напълно съвършен. Никой не можеше да се изпречи на тази огромна бронирана лимузина с орли по вратите.

Запушихме улицата пред клона на „Пиастра Банкасъ“ в Афийон и аз влязох.

Касиерът ме позна веднага. Извика мениджъра. Онзи ме покани в кабинета си и ме настани в кресло.

— Мудур Зенгин помоли да му се обадите в Истанбул, когато минете насам — съобщи той. — Ако желаете…

— Не искам да говоря със Зенгин — заявих аз. — Само си искам милионите лири за седмицата. Нали знаете, че не мога да пратя друг за тях. Само аз мога да ги взема.

— Моля ви — настоя той.

Почти веднага успя да се свърже с Мудур Зенгин — необичайно за Турция. Оставих пушката в креслото до себе си и взех подадената ми слушалка.

— Здрасти, Зенгин — казах. — Надявам се да няма увъртания за джобните ми нари.

— Няма — отрече той. — Поне в момента. Исках да те известя лично и поверително, че твоята наложница не се подчинява напълно на заповедите ти. Покупките от други места бяха прекратени, но все още получаваме сметки от „Бонбъкс Телър“ чрез кредитната карта на „Скуийза“. Току-що пристигна една за сто и осемдесет хиляди долара.

— Вижте датата — посъветвах го. — Според мен предшества деня, когато й съобщих заповедите си. Просто са закъснели с изпращането на сметката.

Да я „бибипам“ тази Крек!

— Имаш ли нещо против, ако се обадя по другия телефон на „Скуийза“? Не са посочили точната дата на покупката от магазина.

Давай, подканих го мислено. Онова вече е отдавна минало.

След малко той пак взе слушалката.

— Прав си за датата на тази сметка. Но те потвърдиха подозренията ми. Продължават да пристигат доста сметки. Вярно, за дребни суми. Но все пак ги има. Твоята наложница не се е подчинила на заповедите и продължава да прави поръчки по телефона с кредитната си карта.

Да я „бибипам“ сто пъти тази Крек!

— Искам да съм сигурен, че знаеш — продължи Зенгин. — Разбираш ли, това намалява възможностите да инвестирам парите, които ми остави и ако не бъде спряно, ще намалеят и седмичните ти джобни пари. Всъщност вече се налага да направим това. За да защитя твоя основен капитал, тази седмица мога да отпусна само осем милиона лири. Разбира се, освен ако решиш да дойдете тук и ми дадеш още пари за инвестиране, но не те съветвам.

— Да я „бибипам“ хиляда пъти тази Крек! — неволно изрекох на глас.

— Моля? — учуди се Зенгин.

— Само се ядосвам на наложницата — обясних му.

— Е, съветвам те да й дадеш добър урок — каза той.

Не можех. Ако пък отида в Истанбул да извадя още един сертификат от сейфа, ще пропусна поредната нощ на блаженство. В главата ми вече се мяркаха видения как Зенгин лека полека ме принуждава да изпразня скъпоценната си кутия от сейфа.

— Добре, нека бъдат осем милиона — изръмжах в слушалката.

Подадох я на мениджъра.

Прибрах се у дома с по-малка купчина лири. Сложих ги в личния си сейф. Стигаха само за четири дни.

Опитах се да вразумя таксиметровия шофьор, когато пристигна вечерта.

— Трябва да се пазариш за по-ниска цена! — скарах му се.

А той стоеше и ме гледаше преценяващо.

— Шефе, уверен съм, че няма от какво да се оплачеш. Само защото ти доставям най-качествената стока. — Той поклати глава. — Не, не мога да поевтинявам удоволствието ти.

— Слушай какво ще ти кажа. Първите три момичета просто пощуряха по мен. Зяпаха през задното стъкло, когато Терс ги откарваше. Защо не убедиш някоя от тях да дойде пак?

— Уви — въздъхна той. — Този прощален поглед е израз на отчаяние, че никога повече няма да се срещнете. Отведохме ги в домовете им. Вече разполагат със зестрата си. И знам без никакво съмнение, че нямаш намерение да се жениш за някоя от тях.

От самото подхвърляне за брак ме поби ледена тръпка. Само като чуех тази дума и не можех да овладея ужаса си.

— Знаеш ли, първото момиче се омъжи днес. За чудесен младеж. А второто момиче ще замине при любимия си, който е гастарбайтер в Германия. Ето с какво си имаме работа — те са вече обвързани с дадени обещания. Само такива момичета мога да ти водя. Обаче може би ще трябва да разредим срещите до една на седмица…

— Не! — креснах. — Никога! Ето ти двата милиона за тази вечер. Обаче ми доведи момиче, което да не е толкова уморено. Първия път не става добре. След това потръгва, но ги искам по-свежи.

Неговият „Ситроен“ отпраши по пътя сред гъст черен дим от ауспуха.

И тази нощ, отново под кедъра, бях с момиче, което имаше тъмни бадемови очи. В началото също показа умора, но постепенно се разпали и опита да ми издере очите. Крещеше „Аллах!“ толкова силно, че към края на нощта едва чувах злия кикот на стареца.

Така минаваха нощ след нощ. Жена след жена. Всички с половин час закъснение. Всички различни. Всички уморени в началото. Всички се опитваха да ме хапят и драскат след това. Всички скоро закрещяваха „Аллах!“. И всички ме гледаха умолително на прощаване.

Отиванията ми в банката зачестяваха по принуда. Седмичната ми издръжка спадна първо на шест, после на четири милиона лири. Накрая се отбивах в банката всеки ден.

— Гризеш си капитала като дървесен червей — увещаваше ме Мудур Зенгин. — Харчиш по четиринадесет милиона всяка седмица, а от местния клон ми съобщават, че имаш големи разходи за бензин, трябва да си плащаш и обичайните сметки. А онази твоя наложница все купува цветя и билети за театър в Ню Йорк. Би трябвало да я набиеш с камшик!

О, Богове, нима бих посмял да посегна с камшик на графиня Крек!

— Остави ме да си ям капитала, да го „бибипам“ — отвърнах му. — Трябва всяка нощ да имам по два милиона лири!

— Тогава като твой банкер — заяви той, — съветвам те да дойдеш в Истанбул и да отвориш онази кутия. Ако ми дадеш още един милион долара, ще ти осигуря искания от тебе доход и така няма да намаляваш капитала си, което според мен е връх на глупостта.

— Нямам време! — отсякох.

Той затвори.

Така минаваха дните ми, а колко прекрасни бяха нощите! Всеки път нова жена! Пълни и слаби, високи и ниски. Отначало всяка беше вяла, но скоро се разгорещяваше като побесняла. Все викаха „О, Аллах!“. И никакви любопитни животни не успяваха да ме разсеят.

И всяка нощ си тръгваха с умоляващ поглед под зловещия кикот на Терс.

Не усещах как отлиташе времето, докато веднъж забелязах цъфнала пъпка на един храст. Нима пролетта наближаваше?

Но не и за мен. Отведнъж, без никакво предупреждение моите прекрасни сънища се превърнаха в кошмари, целият ни живот се оплете ужасно. Сякаш гледах забавени кадри от мъчителното разпадане на сграда.

Съдбата само си бе поиграла с мен. И с цялата планета.