Л. Рон Хабърд
Зловеща сполука (33)

Глава трета

След като някои забележки ми подсказаха, че само се пречкам на аварийната бригада, аз се оттеглих в стаята си. Те трябваше да откарат ранените в болницата и бързо да възстановят противоземетръсното устройство, а имаха доста да разчистват. В края на краищата, нали бяха професионалисти, а аз бях над тези житейски дреболии.

И така, тъкмо се наслаждавах на вечерята си — пиле, сварено по кавказки, със сос от стрити лешници и червен пипер, поднесено от малко по-набита, но послушна прислуга. С присъщото си нахалство Фахт Бей ми се обади точно в този момент.

— Готови са да се срещнат с тебе.

— Някой друг път — отвърнах аз.

— Тогава ще гласувам да пъхнем доктор Кроуб в дезинтегратора за боклук.

— Чакай, чакай.

Налагаше се да мисля много бързо. Съзнавах в какъв източник на опустошение и разруха можеше да се превърне доктор Кроуб — той беше ценно средство за каквато и да била акция на Апарата. Хелър беше много лукаво същество и ако късметът му проработеше, животът ми отново щеше да бъде изложен на риск. Неохотно казах:

— Ей сега ще сляза при вас.

Събранието се състоеше от мрачно настроени хора. Влязох с бластер в ръка, без да се излагам на никакви случайности. Не седнах. Пък и никой не ме покани. За мен беше несъмнено, че най-доброто място за гърба ми е някоя стена.

Бяха довели и доктор Кроуб. Беше превързан тук-там — сигурно сам се бе погрижил за себе си — и клечеше в ъгъла под прицела на трима стражи.

— Гласувам за смъртно наказание — каза порязаният пилот.

— Присъединявам се — каза вторият пилот-убиец.

— Значи взехме решение — заяви капитан Стаб. — Присъдата ще бъде изпълнена, като го хвърлим в електрическата пещ.

— Задръжте малко — настоях аз. — Нито можах да изслушам доказателствата, нито съм гласувал.

— Нима искаш да внесеш апелация за поемане на отговорността? — попита Фахт Бей.

Тези типове пипаха прекалено припряно. А и зелените светлинни плочи придаваха мрачен оттенък на събранието. Бързо прехвърлях различните възможности в ума си. Фахт Бей ми предложи изход от положението, но твърде несигурен. Според волтарианските закони всеки упорит глупак можеше да поеме цялата отговорност за някой подсъдим, дори и за осъден престъпник. Точно така Апаратът успяваше да прибере уж „екзекутираните“ криминални. Обаче съществуваше и наглед дребна уловка. Ако същият подсъдим след това извършеше и най-дребното провинение, поелият отговорност за него също попадаше под секирата на закона — понякога и буквално.

— Няма никакво съмнение — каза нападнатият пилот, който явно председателстваше събранието, — че този доктор Кроуб отново ще посегне на някого от базата. И в такъв случай съвсем законно ще бъде да екзекутираме заедно с него и поръчителя му. Събранието може да приеме апелацията за поемане на отговорността. Всички, които сте „за“, гласувайте с вдигане на десния показалец. Мнозинство. Вие вече сте му поръчител, офицер Грис. Закривам събранието.

— Чакайте! — викнах аз.

Но всички, дори и стражите, излязоха.

Бяха ме хванали в клопка!

Ох, какви хитри „бибипци“! Беше не само вероятно, но и абсолютно сигурно, че доктор Кроуб отново щеше да направи нещо гадно. Познавах го добре! Пилотът-убиец ми бе отмъстил ужасно. Така скоро можех да се превърна в труп, и то напълно законно. Тъкмо когато вече тържествувах във всички свои начинания. Подъл удар.

Кроуб си клечеше в ъгъла, впил в мен лъскавите си черни очички. Вероятно умуваше в какъв изрод би могъл да ме превърне. Надявах се поне да не си представя грамаден паяк. Гнуся се от тези твари.

Аз размишлявах. Кроуб клечеше в ъгъла.

Спомних си как ме изгледа онзи пилот-убиец на излизане от стаята.

Видях окачено на стената, навито осигурително въже.

ВДЪХНОВЕНИЕ!

Взех въжето. Увих го около глезените на Кроуб. Увих го около коленете му. Вързах ръцете към тялото му. Продължих да увивам около врата и главата му. Вързах краищата на троен възел, после ги запоих. Дори и призрак не би успял да се измъкне.

На бегом се понесох към стаята си.

Взех от сейфа петстотин хиляди турски лири, равни на около петстотин долара.

Върнах се и намерих главния строителен техник.

— Искам да сключим сделка.

Показах му парите. Очите му светнаха. Знаех си.

— Ще ми направиш килия, за каквато още никой не е и чувал. После получаваш това.

Той посегна да сграбчи парите, но аз бях по-бърз от него.

— След като свършите и се уверя в здравината й.

— Обаче ще ми дадеш няколко хиляди в аванс — настоя той.

Отделих стотина хиляди лири от пачката. Дадох му ги.

— Останалото след изпълнението на поръчката.

Той прибра парите.

— А къде е чертежът на килията?

Бях пропуснал тази подробност. Седнахме до вързания като пашкул Кроуб и аз започнах да чертая.

Човек лесно се увлича. Не можех да се спра. Хрумваха ми все нови начини, които би могъл да използва за бягство.

Но накрая довърших чертежа и при цялата си скромност трябва да кажа, че беше шедьовър.

В самия край на коридора с килиите имаше голямо помещение, което досега не бе използвано за нищо. Пред вратата за килията щяха да монтират лист от взривоустойчива стомана, вкаран дълбоко в стените. Щеше да има куршумоустойчива шпионка. Вратата на новата преграда щеше да се отваря само със сложен код.

След това бяха нормалните решетки и вратата в тях.

Между тези две непреодолими прегради щяха да монтират лъчева алармена система, която при проникване щеше да проглуши цялата база.

Съществуваше и възможността Кроуб да измами някой от стражите, както вече бе сторил. Значи трябваше да премахна необходимостта стражите да влизат при него. Първо щяха да пробият нова вентилационна шахта право нагоре, с маскиран отвор в склона на скалата.

Но Кроуб току-виж опитал да се изкатери по нея. Затова вътре щяха да поставят нагъсто шипове, които да откажат и смелчак. Освен това щяха да заложат експлозиви с кръстосани жици, свързани към детонаторите. Всеки опит за изпълзяване нагоре би завършил с няколко опушени мръвки в шахтата. Освен това режещи лъчи щяха да пресичат входния и изходния отвор. По този начин осигурявах въздух на Кроуб.

После идваше проблемът с храната му. Измислих устройство, преминаващо през лабиринт с петнадесет завоя. Поднос с антигравитация щеше да се рее през лабиринта, препречен от петнадесет плъзгащи се вратички. Всяка вратичка щеше да бъде оборудвана с детектор за живи същества и ако някой опиташе да се промуши през лабиринта, вратичките нямаше да се отворят.

Дотук добре.

Осветлението нямаше да бъде свързано с основните системи на базата. Щеше да бъде захранвано от независими слънчеви батерии до отвора на шахтата.

Стигаме до самата килия. Беше доста обширна, предназначена за десетина затворника. Щяха да махнат каменните нарове. Исках да принудя Кроуб да учи езика, затова щях да ги заместя с маса и рафтове за книги.

Хигиенните навици на Кроуб ми вдъхваха ужас, затова изобретих пръскачки и отточни канали, които можех да включа с едно натискане на бутон, като само рафтовете щяха да бъдат покривани от автоматични щитове.

Докато чертаех, предвидих и тоалетна с течаща вода, но се усъмних дали Кроуб щеше някога да я използва. Обаче не му оставях поводи да се оплаче, че не съм му осигурил удобства.

Добавих и легло. То беше наистина съвършено. Ако Кроуб се превъзбуди и започне да буйства в килията, още щом легне след това, ще бъде прикован към леглото със скоби, за да влезе някой и го упои.

Както вече отбелязах, създадох шедьовър. Огледах чертежа с гордост.

— Че за това нещо ще ни трябва цяла седмица — промърмори строителният техник.

Примигнах. Какво да правя Кроуб цяла седмица?

Но душа не ми даваше да променя и една линия от чертежа.

— Четири дни — отсякох аз.

— Четири дни и сто хиляди лири отгоре — заяви техникът.

Изпъшках. Не, нямаше как да променя чертежа. Беше прекалено хубав. Е, защо ли да ми пука от дребни разходи. Винаги мога да изтегля още пари.

— Добре — съгласих се. — Но започвайте работа незабавно.

Завлякох Кроуб в една от многото празни килии. Качих го на нара. Приготвих оръжията си за стрелба.

И сред стърженето на бургиите и дрънченето на метал в края на коридора, останах там цели четири дни, за да пазя Кроуб.

О, колко е тежък дългът на офицера от Апарата!

И през цялото време той лежеше във въжения пашкул и ме гледаше свирепо.